Дали защото времето бе мрачно или бе подтиснат, не знам, но Тихомир Мълчанов вървеше с наведена глава към църквата.

Там завари Николай, свещеникът от храма. Тихомир боязливо се отправи към него. Поздрави го и смотолеви набързо:

– Станах християнин, но имам проблем.

– Какъв? – попита свещеникът.

– Не зная как да преодолея влечението си към порно сайтовете в Интернет.

– За това говорили ли сте с някого?

– Стеснявам се да говоря за това с приятели и близки, а искам да бъда честен пред Бога, – призна си Тихомир. – Как да се преборя с това? .

– Въпросът трябва да се постави по-остро, не за конкретни сайтове, а за Интернет като цяло.

– За целия Интернет ли? – недоумяваше Тихомир.

– Ако за вас, по една или друга причина, компютърът все още е “жизнена необходимост”, тогава борбата срещу “гледането” зависи от степента на пристрастяването ви към порнографията. В много страни това състояние се определя като психическо заболяване.

– Тогава какво да правя?

– Прието е мъж да не остава насаме с жена, която не е негова съпруга или майка. Та това важи и за този случай.

– Как така? – озадачен попита Тихомир.

– Не оставай сам с компютъра си. Това увеличава шанса ви да станете по-свободен човек.

– И ако това не помогне? – безпомощно повдигна рамене Тихомир.

– Ако пристрастяването ви е пълно, по-добре идете на някое изоставено място, където няма електричество.

– О, това би било ужасно, – възкликна Тихомир. – Как бих могъл да живея без ток? Какъв живот ще бъде това?

– Тогава имате един единствен изход и той е много евтин.

– Какъв? – Тихомир  с надежда погледна свещеника.

– Хвърлете на земята компютъра си и го строшете. Този вид уреди все още имат едно „ценно“ предимство, лесно се чупят.

Празник е. Хората по различен начин се отнасят към него. Едни се радват, че на този ден почиват, но малцина се замислят какво точно празнуват.

Денят е 24 май – ден на славянската писменост.

Десислава и Младена се разхождаха сред оживените маси изпълнили главната улица и градския парка. Момичетата разговаряха и разсъждаваха върху сериозна тема.

– Днес, в свят на информационни технологии и комуникации, какво е мястото на това дребно нещо, което приемаме като даденост, наречено писменост? – попита Десислава.

– Представи си свят от неграмотни хора, – засмя се Младена. – Такива се срещат и днес в нашия 21 век, но имам предвид друго. Говоря за онези умни хора, които знаят и могат много, но нямат писменост. Какво биха правили? Как ще оставят знанията си на следващото поколение?

– Е, имало е и така наречената племенна или родова памет, която се е предавала от уста на уста, – вметна Десислава.

– Но колко приказки, разкази и постижения на човешкия ум са забравени и не могат да бъдат възстановени, защото не са били записани, – подчерта дебело Младена.

– Древните шумери са създали пиктограмите, което може да се смята като начало на човешката култура, – изтъкна Десислава. – Само че използването на тези означение е било много трудно за повечето и хората започнали да използват символи. Така се се появила гръцката и латинската, да не говорим за Финикийската азбука и Египетска йероглифи, които не се използват вече.

– Забележи, – вдигна показалеца си нагоре Младена, – гръцката и латинската писмености са станали основни в Европа. Така се сложило началото, да се записва всичко, което знаели и откривали.

– Но дошло време, когато се появило християнството, – продължи с разсъжденията си по-нататък Десислава. – И освен латинската и гръцката писменост се наложила и еврейската. Така се появила триезичната догма.

– Да, но в света не съществува само един народ, а и всички тези националности не говорят един и същи език, – не остана назад Младена.

– Кирил правилно е осъзнал, че за да разбират християнството славянските народи, между които били изпратени, за да бъдат прибавени към Христовото тяло, – наблегна Десислава, – тези множества от хора е трябвало да разбират Богослужебните книги и охотно да участват в литургиите провеждани в църквите.

– Лично аз мисля, – заяви Младена, – че писмеността е най-голямото човешко постижение.

– Без него днес, – заключи Десислава,  – нямаше да има книги, от които да се учим; коли, с които да се придвижваме; компютри, без които днес трудно караме в нашият 21 век, век на информационните комуникации.

Нощ. Часовникът отброи точно дванадесет удара. Митко още не си бе легнал. Той седеше на фотьойла в хола. Луната любопитно надзърташе през прозореца и осветяваше слабо част от стаята.

Митко бе стабилен мъж. Женен с две деца и предана съпруга, но тази нощ нещо го караше да седи в полумрака и да разсъждава.

– Никога до сега не съм разбирал ясно, какъв драгоценен подарък получавам при настъпването на всеки нов ден, – каза си той. – И това не зависи от възрастта, образованието, семейното ми положение, работата или килограмите ми.

Митко стана и се поразходи из стаята. По навик бръкна в джобовете на панталоните си и продължи да изказва мислите си на глас:

–  Точно секунда след полунощ, за всеки нов ден от живота си, получавам 1440 непокътнати, ценни минути, които да изразходвам. Как ще ги употребя, зависи изцяло от мен! Времето е безплатно, но е безценно!

Той доближи до прозореца и погледна навън. Луната бе осветила парка и улицата пред тях.

– Какво мога да направя за тези минути? Да одумвам някого, да се ядосвам, да гледам телевизия цял ден, да чета книга или да изляза на разходка. Каква привилегия само! Сам трябва да избирам, къде да инвестирам този щедър дар.

Митко неспокойно закрачи из стаята, като уловен в клетка звяр.

– В състояние съм да се смея, да плача, да се оплаквам, да се радвам, да бъда позитивен или негативен, да се огорчавам или насърчавам. Но тези 1440 единици време не принадлежат на никого другиго, те са мои.

Той се замисли дълбоко за основните си ежедневни задължения:

– Работя, но аз определям как ще правя това. Мога да мразя всяка минута прекарана на работното място, особено ако дейностите, които извършвам са ми неприятни. А защо пък да не поклюкарствам за колегите си, когато не са край мен?! Или да поцъкам на компютъра, нали шефа не вижда. А някой ще забележи ли, ако се изнижа по-рано? Но аз съм на това работно място, за да бъда благословение за другите и да разкривам Божия действие в моя живот.

Лицето му се озари от усмивка.

– Не трябва да забравям и възрастните си родители. А децата и те търсят моето внимание…… Ох, пак трябва да изхвърля онзи гаден боклук, – сети се Митко и лицето му помръкна.

Но това бе само за кратко време. Той вдигна глава и решително заяви:

– Не с огорчение и неприязън трябва да пристъпвам към ежедневните си задължения, а с търпение, любов и радост. Тогава тези 1440 минути ще имат смисъл и напълно ще съответстват на изискванията към мен от Бога.

Беше студен януарски ден. Тони гледаше телевизия, разположил се удобно във фотьойла. Той беше само на 12 години, но бе много любознателен и го интересуваха всички събития, които ставаха в света и у нас.

Екранът показваше бездомни хора част, от които ровеха в контейнерите. Телата им бяха покрити с дрипи. Студът и гладът бяха дали отпечатък върху лицата им.

Пред всичката тази мъка сърцето на малкото момче трепна.

– Трябва да се направи нещо за тези хора, – каза си Тони.

Той грабна едно одеяло и дрехи, които майка му бе отделила като малки за баща му и нея и ги напъха в една голяма чанта. След това се обади на родителите си:

– Отивам до центъра на града.

– Какво ще правиш там? – попита баща му.

– Какво има в тази чанта? Къде ще я носиш? – обади се и майка му.

– Тези неща ни са в повече, но могат да послужат на тези, които живеят на улицата, – отговори Тони.

– Но там е опасно, – разтрепери се майка му. – Ами ако ти направят нещо лошо?!

– Добре си решил, сине, – подкрепи го баща му. – За тези хора малцина се сещат.

На Тони не му трябваше някой да го поощрява и без това бе решил да помогне с каквото може. Той грабна чантата и изскочи навън.

Не беше нужно да отиде много далече, за да види нещастниците, които бе съзрял от екрана. Тази безлика маса се намираше на няколко преки от дома му.

Тони се почувства много щастлив, когато видя радостното лице на бездомника, на когото даде одеялото. След това бързо се отърва от нещата, което носеше в чантата.

Това бе първата среща лице в лице на малкото момче с бездомниците.

Когато се прибра, Тони седна пред компютъра си и изля цялата си болка, която бе изпитал, при вида на бездомните хора по улиците, които бе видял по телевизията.

Скоро той бе подкрепен и започнаха да се събират необходими вещи за едно сносно съществуване, които веднага бяха раздадени на мизерстващите хора по улиците.

Бе организиран и приют в една изоставена сграда, където служеха предимно доброволци от различни възрасти.

Нека всеки от нас си отвори ушите, за да чуе виковете за помощ около себе си. Облечете се с милосърдие.

В офиса настана суматоха. Сътрудниците на фирмата тичаха насам натам като обезумели. Силно безпокойство и страх бе обхванало всички. Паниката царуваше мощно и целенасочено.

– Бъгнаха компютрите.

– Всичко замря.

– Не мога да възстановя системата.

– Всички файлове, цялата информация отиде на кино.

Това беше, неподлежаща на съмнение, вирусна компютърна атака. Беше настъпила всеобща безизходица. Компютрите полудяха и започнаха да работят така, както никой не ги е програмирал, след което замряха. Настъпи пълна тишина.

– За да се възстанови работата на компютрите, трябва да подменя напълно софтуера, – каза след дълбока въздишка администраторът, който контролираше състоянието на тези доскоро послушни машини.

– Този вирус, – засмя се напук на всичко Валери, – ми прилича на греха, който е отровил света. Бог е създал първите хора съвършени и безгрешни. Те нямаха нужда от нищо , но притежаваха здрава връзка с Бога.

– Да, но и те възстановиха против Твореца си – опонира веднага Росица – и резултата не закъсня. Греха проникна в света и го порази смъртоносно. Връзката с Бога бе разрушена. Сърцата на хората станаха слаби и покварени.

– Вирусът на греха бе поразен от Христос, както и новият софтуер ще премахне пакостите на компютърната зараза, – намеси се Радко. – Хубавото е, че влизайки в живота ни, Исус го изменя отвътре и „вирусът“ няма власт над нас.

– Един ден Бог завинаги ще ни освободи от вируса на греха и ще обнови цялото творение, – заключи Валери.