Слънцето блестеше неимоверно силно, то заслепяваше хората и нямащите тъмни очила мъчително присвиваха очи. Една голяма група се бяха приютили под чадърите на близкото заведение.

На една от масите седеше девойка. Тя бе нежна като цвете попило росата на утринта. Погледът ѝ бе съсредоточен в някаква книга, чиито страници шумоляха под пръстите ѝ.

Към масата приближи възрастен мъж и попита:

– Извинете, при вас свободно ли е?

Момичето само кимна с глава и продължи настървено да чете.

– Навярно сте от близкият университет? – опита се да я заговори мъжът. – Аз съм професор Николов.

– Приятно ми е, Росица, – усмихна се лъчезарно девойката и притвори нервно книгата. – Да студентка съм. Посещавам лекциите във факултета по славянска филология.

– А от къде сте? – полюбопитствува професорът.

– От квартал Изгрев, – отговори момичето.

– Невъзможно! – възкликна Николов. – Там мой приятел преди години бе направил социологическо проучване. За живеещите в този квартал момичета и момчета, той бе констатирал, че мизерстват в бедни семейства и просто за тях няма никакъв шанс.

Росица се засмя:

– Сега нещата там са се променили. Много от нашите младежи са адвокати, лекари, учители и бизнесмени.

– Но как е станало всичко това?

– В квартала ни дойдоха двойка мъж и жена. Те вече са възрастни, но ние много ги уважаваме.

Професорът реши да се срещне с това семейство, за да разбере магическата формула за тази рязка промяна.

Отиде в квартала и бързо намери дома на двамата старци. След като поговори малко с тях, Николов ги попита:

– Как успяхте да измъкнете младежите от тинята и калта в този квартал? За мен бе невероятно да чуя, какви големи успехи са постигнали в живота си?

Жената се усмихна и каза:

– Няма нищо неестествено в това. Просто ги обичахме.

И професорът разбра, че любовта е силата, която бе пришила криле на подрастващите.

Беше тиха и топла нощ. Луната още не бе се показала, но на тъмното небе сияеха безброй звезди.

Радослав обичаше да се разхожда по алеите на парка в това късно време. Всеки признак на живот  бе замрял, никъде не се чуваше дори слабо шумолене.

Младежът вървеше бавно, без да бърза. Приближи до малко езерце, къде се оглеждаха звездите. Водата бе гладка и спокойна.

Изведнъж Радослав забеляза, че по пътеката да се задава дядо Захари. Той бе на седемдесет и три години. Цялото си време прекарваше в молитва или като се трудеше в малката си градинка край дома.

Старецът приближи и се вгледа във водата.

– Дядо Захари, какво правиш тук по това време?

– Разхождам се.

– Забелязах, че гледаш водата, – добави Радослав. – Какво виждаш в нея?

– Нима не си забелязал нещо? – попита на свой ред старецът.

– Вода като вода. Тиха и безмълвна. А ти какво видя в нея?

– Гледам тази вода и размишлявам върху Божията мъдрост. Бог ни се разкрива дори без  книга.

– Как? – попита Радослав.

– Виждаш ли как звездното небе се отразява в чистата и спокойна вода? Така Бог се отразява в чистото сърце. А сега ми кажи чувстваш ли Божията благост или възприемаш само тишината?

– Да, – отговори младежът.

– Така и чистите сърца усещат блаженство, когато видят Бога. Нали Господ е казал: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“.

Радослава с възхищение слушаше старецът, който за него макар и неук човек, разбираше много повече. Защото вярата му в Бога бе непринудена и доверчива, а сърцето му чисто.

Така той виждаше Господа със сърцето си.

Във влака беше претъпкан. Хората като че ли нарочно се бяха уговорили, да пътуват в едно и също направление.

Михаил си вееше с вестника, който бе купил преди да се качи във вагона и отегчено наблюдаваше бързо сменящите се картини през прозореца.

Влакът спря на поредната голяма гара. Изведнъж Михаил чу ясно:

– Вестници! Най-новите новини! Не пропускайте …

Викаше момче дребно на ръст, но с приятен глас. То бе много любезно и внимателно с клиентите си. Беше бедно облечено, но спретнато. Лицето и ръцете му бяха чисти.

– Как се казваш? – попита го Михаил като взе вестник от него.

– Димитър.

– А можеш ли да четеш?

– О, да!

Влакът вече тръгваше, когато Михаил бързо извади от джоба си малък формата на Евангелието и го подаде на момчето.

– Ще прочетеш ли тази книга, Димитре?

– Да, непременно. Обещавам ви!

След година на Михаил му се наложи да пътува отново в тази посока и влакът спря на същата гара, където се бе запознал с Димитър.

Не се наложи да го търси дълго из навалицата. Сега малкият му приятел бе пораснал и понапълнял, но очите и гласът му си бяха останали така привлекателни, както и преди.

Михаил приближи прозореца на влака, където седеше Михаил и каза:

– Често си спомням за вас. Вашата малка книжка изцяло промени моето семейство. Баща ми, който нямаше работа, започна да я чете и под нейно влияние в дома ни започна нов живот с Христос. Татко постъпи в една фирма и започна да печели добре, майка ми стана по-весела, а аз вече спокойно мога да ходя на училище.

Ето какъв добър плод бе донесла малката книжка, съдържаща Божието Слово. Но забележете, сърцата на това семейство се оказаха добра почва за Неговото възприемане.

Гладната душа търси храна, а Божието Слово я насища.

Небето се скри под тъмния плащ на нощта. Безброй звезди затрепкаха по потъмнелия небосвод. Уличните лампи и осветените прозорци огряваха почти безлюдните улици. Димът от комините напомняше, че навън е студено, а у дома е топло и уютно.

Симеон седеше край печката, нежно галеше гъстата козина на любимото си куче Боби и размишляваше на глас:

– Колко много думи знаем. Научили сме се да четем и да пишем. Превеждаме стихове от много езици, но не можем да разберем най-близките си. Не е ли странно това?

Боби погледна стопанина си в очите, мушна мокрия си нос в дланта му и помаха с опашка, сякаш разбра всичко, което каза Симеон.

– На него не са му нужни думи, – усмихна се Симеон на четирикракия си приятел. – Колко много искам да знам езика ти. Толкова неща искам да те питам, Боби. Ако можех  да проумявам какво ми говориш, бих те помолил да ме научи как без думи да се разбирам с хората.

Симеон имаше много приятели, на които изпращаше поздравления на празниците им, но те го подвеждаха, а понякога много лесно го и предаваха.

– Но ти, Боби, никога няма да ми измамиш или заблудиш, – Симеон разроши козината на кучето и въздъхна. – Живота за приятелите си ще дадеш, защото не можеш да живееш без тях. Ех, да можех да разбирам какво казваш, щях да поискам да ми кажеш как трябва да общувам с другите.

Боби не очакваше нищо за себе си. Дори и да беше най-последния човек, кучето пак би обичало Симеон, просто така, само защото приятелят му съществуваше. Има ли друг такъв пример за всеотдайност?

– Боби, – започна нежно Симеон, – за любовта сме съчинили хиляди книги. Над романите сълзи проливаме, но често изоставяме любимите си и за пари продаваме обичта си. Може би от теб трябва да се науча, как истински да любя. Ех, само да можех да си поговоря със теб.

Симеон ходеше на църква и молеше Бог да му прости греховете, но на роднини и приятели с години не можеше да прости и най-малката обида.

– Боби, може би ти знаеш как трябва да се прощава. Колко много искам да те разбирам. Толкава много имам да ти казвам….

Матей доживя до преклонна възраст. Той живееше праведно, никого не обиждаше и с честен труд доби богатството си.

Синовете на Матей бяха вече възрастни. Имаше работа за всички. Стопанството се водеше по най-добрия начин. Така се събра и богатството му.

Умря Матей, а душата му се понесе към небесните порти. Дълго стоя той там и чака, но вратата не се отваряше.

И започна старецът да размишлява:

– Не сгрешил ли в нещо?

Матей започна да си припомня земния живот.

– Странно нищо лошо не си спомням, – каза си старецът.

Най-накрая вратата се отвори и излезе един Божий ангел, който каза:

– Твоето име го няма в книгата на живота. Ти си виновен пред Бога.

– В какво? – изненадано попита Матей.

– Ти не осъзнаваш греха в себе си, – укори го ангелът. – Съгрешил си спрямо своите деца. Нищо не си им оставил.

– Как нищо? – възрази Матей. – Колко богатство им завещах…. Не, не е справедлив Божият съд към мен.

Колкото и да му обясняваше Божият служител, старецът си стоеше на своето.

Тогава ангелът го грабна и слезе с него на земята.

– Виж и се убеди сам, – каза му небесният пратеник.

Погледна Матей в дома си, а синовете му ги няма там. Големият лежеше в затвора, защото бе убил брат си по време на делбата на имота, а малкия бе тръгнал по света.

Стопанството беше разорено, хамбара бе празен. В дома цареше бедност и нищета.

Една от снахите в дрипава рокля седеше на земята, а полуголи деца плачеха край нея:

– Мамо, искаме да ядем! Дай ни да хапнем нещо! Гладни сме.

– Ето виждаш ли, – каза ангелът на Матей, – ти  не си се погрижил да обогатиш душите на синовете си, а си бил загрижен за нещо суетно и преходно, трупането на богатство.

Матей разбра греха си и каза:

– Божия съд е праведен.

„Така става с този, който събира имот за себе си, и не богатее в Бога“.

Можеш да имаш богатство, но не му позволявай да те владее. Осъждат се не богатите, а служещите на богатството.

Истинският християнин е свободен от властта на замогването и имотността.