Вера и Люба бяха приятелки още от малки, самите те не помнеха точно от кога. Учеха в един и същи клас, а живееха в два съседни апартамента.
Заедно играеха и се разхождаха по магазините.

Днес денят беше горещ и те се скриха в клоните на плачещата върба пред входа на блока.

– Знаеш ли, – започна Люба, – когато бях на 5 години, мислех, че когато татко си дойде от работа скучае, докато гледа телевизия.

– И ти какво правеше? – Заблестя палаво пламъче в очите на Вера.

– Отивах в стаята си, – гласът на Люба зазвуча някак тайнствено – и с едно малко чукче, което бях зела от инструментите на татко, чупех всичките си играчки.

– Не те ли поступваха малко за това? – засмя се Вера.

– Не. Когато занасях повредените играчки при татко, той ги ремонтираше.

– Баща ти е много добър човек, щом е изтърпявал такава лудетина като теб.

– Най-странното е, че мислех, че по този начин правех баща си щастлив.

– Е, навярно се е радвал, че може с нещо да ти помогне, но едва ли се е радвал на унищожителните ти действия. Може би е имал голямо търпение спрямо теб.

– По-скоро е искал да ми покаже и да ме научи на нещо, което едва сега след толкова години осъзнавам истински.

Момичетата плеснаха дланите си и се засмяха.

– Колко глупави сме били, – почти в един глас извикаха и двете.

Веднъж Джек Пембъл и неговия приятел Джейк Бергес видели, че няколко деца дразнят Джеймс в училищния двор. Те решили да се застъпят за него, въпреки че той не бил от техния клас. Още трима приятели Гас, Тейлър и Ландън веднага се присъединили към тях.
Сега петимата приятели всеки ден канят Джеймс да обядва с тех на една маса.
– Той не искаше да излиза през междучасието навън. За това водех ежедневно борба с него, – казва майката на Джеймс. – А сега той ходи не само на обяд, но и излиза на улицата, за да поиграе с приятелите си.
Петимата приятели разбрали, че Джеймс е осиновен от детски дом, а преди 6 години баща му е починал, като претърпял авария с велосипеда си. Така Джеймс останал бе баща и нямало кой да поиграе с него на топка. Приятелите решили да поемат тази роля.
– Това го промени, – каза майката на момчето. – Ние купихме баскетболен кош миналата седмица, защото сега той много обича да играе на баскетбол.
Но това не е всичко, Когато приятелите му узнали, че новият им приятел няма видеоприставка, те взели от спестените си пари и му купили нов PlayStation.
Учител номинирал петте момчета за училищната награда в окръга. И приятелите на Джеймс я получили за проява на изключителна щедрост, благородство и доброта.

Старецът мразеше колегите на дъщеря си. Те бяха учители като нея, но не живееха в селото, а пътуваха от града.

Понякога някой от тях наминаваше да разтуши самотната вечер на Генчева, която живееше сама с баща си. Обикновенно посетителят носеше по някоя книга или списание. Искаше съвет от Генчева за преподаването или как да усмири някой от непокорните класове.

Баща ѝ разбираше, че целта на посещенията на младите мъже съвсем не беше свързана с търсене на съвети от дъщеря му, а по-скоро да я поухажват. Той ненавиждаше тези гости.

Често казваше на дъщеря си:

– Ние сме си достатъчни един на друг, не се нуждаем от чужда компания. А тези дето се мъкнат тук, кой знае какъв вятър ги е довял. Навярно имат и не много чисти мисли.

– Ти все имаш, нещо против тези хора, – казваше примирено Генчева. – Какво лошо видя в тях?

Старецът убедено жестикулираше след дъщеря си:

– В днешно време всички преследват егоистични цели, да не кажем долни.

– Много си критичен, татко.

– Мина времето, когато хората можеха да се харесват и обичат, без предварително да си правят сметки, – старецът стана още по-неспокоен. – Всички без изключение се интересуват само как да отмъкнат трохите от чуждата трапеза.

Дългият му, пълен с разочарования живот го бе научил, че никой току така не чука на вратата ти, всеки иска да те използва, да спечели нещо, да намаже.

– В наши дни всичко е предварително пресметнато и то с цел лична облага, – горещеше се старецът. – Казвам ти, дъще, ако питаш мен, най-добре е да си седят у дома. Какво е това нашествие. Тук да не е бакалия, хан или парламент.

Преди 10-12 години Таня обичаше да ходи на училище и искаше да стане изобретател. Тогава тя беше едно малко момиченце с много амбиции и фантазии, готова да ги осъществи на практика.
Тя съвсем не беше глупава и наивна. По-скоро Таня беше една малка принцеса, чиито очите винаги сияеха от щастие, а на лицето ѝ искреше истинска усмивка.
Тя мечтаеше за много неща. Искаше да стане изобретател, за да направи машина на времето, лекарство, което да да лекува всички болести и много други неща.
Майка ѝ не можеше да се справи още с идеята на дъщеря си, да стане изобретател, когато изведнъж Таня пожела да бъде готвачка. За това усърдно се трудеше в кухнята, за да приготвя вечеря и едва не запали къщата.
Освен веселите детски фантазии Таня имаше и трудни дни, през които неохотно трябваше да се измъкне от топлото легло и да отиде на училище.
На път за училище всичко ѝ изглеждаше мрачно, особено през зимата. Тогава училищните прозорци ѝ се струваха мрачни и за това смяташе, че вятърът ги удря с клоните, заради тъгата, която навяваха.
Но училище имаше и много хубави и интересни неща. Там тя усещаше топлината и любовта, която извираха от учителката ѝ.
През лятото Таня ходеше на разходка с класа си, посещаваше баба си, дишаше свежи прохладен въздух. А докато се стъмни, играеше с децата от тяхната улица.
Всеки миг от детството за Таня беше безценен подарък. Тя израстна щастливо момиче, защото имаше такова прекрасно детство през, което можеше да мечтае и фантазира.

Децата бяха в клас и слушаха урок. Учителката предложи:
– Деца, назовете някое чудо!
Момиченце, възпитано в христианско семейство, вдига ръка. Учителката даде възможност на детето да отговори на поставената задача.
– Чудо е станало, когато Бог е превел израилтяните през Червеното море.
Учителката не вярваше в Бога и за това коментира:
– Това не е чудо. Учените са установили, че на определено място в определено време водата е била до колени и всеки е можел да премине от там.
Учителката отново призова:
– Деца, някой да назове някакво чудо.
Същото момиченце пак вдигна ръка. Учителката нямаше какво да прави и поради това, че нямаше други желаещи, даде възможност на момиченцето отново да отговори.
– Чудо е станало, когато фараоновата войска е потънала в морето там, където морето е било до колене.