Павлин Симеонов скоро щеше да завърши колежа, в който бе влязъл да учи с желание преди три години и половина. Баща му бе успешен в бизнеса и имаше много пари, затова той му бе подметнал:

– Татко, много ми хареса една спортна кола в автосалона на ъгъла. Бих искал да се движа точно с такава.

Баща му нищо не каза, но младежът очакваше, че той ще изпълни желанието му.

Дойде и денят на дипломирането. Павлин горд със своята диплома в ръка нахлу в кабинета на баща си. Очите му сияеха от щастие и той с нетърпение очакваше наградата си.

– Гордея се с теб, сине. Ти оправда надеждите ми. Обичам те много и желая най-доброто за теб в този живот, – каза бащата.

Бизнесменът подаде красиво опакован пакет на сина си. Ръцете на Павлин трепереха от възбуда. Младежът бързо отвори пакета. На лицето му се изписа голяма разочарование. В красивата опаковка лежеше Библия с прекрасна кожена подвързия, на която бе изписано името на младия човек със златни букви.

Павлин се изправи и гневно изкрещя на баща си:

– Ти имаш толкова много пари, а ми подаряваш тази Библия?!

Младежът остави Писанието на масата, гневно затръшна външната врата и повече не се върна в бащиния си дом.

Минаха години. Павлин стана успешен бизнесмен. Имаше красива къща и прекрасно семейство.

Един ден му мина през главата: „Баща ми е вече стар, не е лошо да го посетя. Отдавна не сме се виждали“.

След обяд Павлин получи телеграма: „Баща ти почина“.

Цялото си имущество възрастният човек бе завещал на сина си. Павлин трябваше да се прибере и да се погрижи за книжата на баща си.

Когато отиде в дома, където бе израснал, сърцето му се изпълни с тъга и съжаление. Павлин влезе в кабинета на баща си. Там на масата още лежеше новата Библия така, както я бе оставил преди много години.

Очите му се насълзиха и той отвори Писанието. Започна да прелиства страниците и да чете от тук оттам.

Изведнъж от задната страна на Библията изпадна ключ. На него имаше етикет, на който бе написан модела на кола, онази спортната, която Павлин много бе харесал тогава. Там пишеше още: „Напълно изплатена“.

Колко пъти изпускаме благословенията си, защото не са опаковани, както очакваме?

Михаил бе подтиснат и притеснен. Той бе студент втора година в Техническия Университет в столицата. Трябваше да предаде проекта си още преди две седмици, но не успя.

Имаше финансови и физически проблеми. Това го доведе до срив и стигна дори до болницата. След предстоя си там, се зае отново с проекта, но нищо не вървеше.

Той стана нервен и напрегнат. Това му състояние отново го повали на легло. Когато се възстанови беше изминала вече седмица и половина от датата, на която трябваше да представи проекта си.

Този път Михаил си каза:

– Трябва да го направя! Каквото и да става, трябва да успея!

Повече от 36 часа не спа. Черта, мисли, три и на три пъти започваше всичко отначало.

Когато завърши работата си, се чувстваше изхабен и разнебитен.

– Важното е, че приключих, – въздъхна Михаил. – Сега трябва да отида при професора.

Сърцето му се сви на топка. Не знаеше какво да му каже. Притесняваше се от това, как възрастния човек щеше да го приеме.

Въпреки всичките си страхове, уви внимателно проекта си. Пъхна го в чантата си и с натежали, сякаш от олово крака, тръгна към Университета.

Разбра, че професорът е тук и се насочи към кабинета му. Когато стигна до врата му, се спря. Беше готов да се обърне и да си тръгне, но се престраши и почука.

От вътре се чу ясно и силно:

– Да, влезте.
Михаил плахо пристъпи и затвори вратата зад себе си. Погледна объркано професора. Извади проекта си. Нерешително го подаде напред и едва доловимо промърмори:

– Съжалявам, ….. но не се чувствах добре …..

Професорът погледна младежа, усмихна се и строго каза:

– Млади човече, имайте предвид, че до момента по-голямата част от работата в света се извършва от хора, които не се чувстват много добре.

И това бе истина. В много случаи дали, защото липсва мотивация или енергия, много неща не виждаха своя край.

Не чакайте, докато се почувствате по-добре. Не използвайте недоброто си състояние за оправдание, а се заемете веднага с работата си.

Всеки от нас се изгражда с такива дейности, които в момента могат да изглежда трудно осъществими, но това е цената, която трябва да платим, за да достигнем до определена цел.

Фирмата бе доста популярна. Беше взела надмощие и на пазара. Печалбите ѝ за една година бяха милиарди. Собственикът на фирмата Радостин Добрев се ползваше с голямо доверие. Хората го уважаваха, най-много заради честността му.

Веднъж допусната грешка във фирмата доведе до загуба на два милиона долара. Медиите се надпреварваха да отразяват по всякакъв начин този провал.

Служителите на фирмата избягваха да се поглеждат. Бе секнал и всякакъв разговор. Всички трепереха.

– Кого ще уволнят сега?

– Кой ще опере пешкира?

Светослав Първанов бе извикан при шефа. Останалите си отдъхнаха и се зарадваха, защото бяха се отървали. Всички предполагаха, че Първанов е нарочената жертва за поражението.

– Божичко, – прошепна една колежка след него, – та той има три деца и болна жена, точно него ли намери да маха?!

Пребледнял Светослав влезе в кабинета на Добрев, който в това време пишеше нещо.

– А, Първанов, седнете, – покани го шефа. – Свършвам и ще поговорим.

Първанов седна на края на стола и застина като статуя.

– Мисля, че вече сте чули за нашата загуба? – каза спокойно Добрев, след като привърши. – Много мислех върху това. И преди да поговоря с теб, за да обсъдим този въпрос, си нахвърлих няколко бележки.

И Добрев подаде един лист на Светослав. На него пишеше: „Точки в полза на г-н Първанов…“

В дълъг списък следваха последователно достойнствата на Светослав. Бяха описани и три отделни случаи, при които Първанов бе предложил правилно решение, което бе помогнало на фирмата да спечели не малка сума. Доходите от тези решения надминаваше многократно стойността на допуснатата грешка сега.

Светослав погледна недоумяващо шефа си и се приготви да чуе присъдата му:

– Като взех в предвид тези три предложения, които сте дали преди, реших да не ви съдя за сегашната грешка, а по-скоро да ви поощря. Глупаво би било от моя страна да загубя такъв ценен кадър.

Двамата се засмяха и си подадоха ръце.

Случилото се въодушеви много Първанов и в последствие, той допринесе много за фирмата. Това беше много важен урок не само за Светослав, но и за всички служители във фирмата.

Хора сме и грешим. Затова ако някой не успява, не изсипвайте поток от гневни думи върху него, а вижте, каква прекрасна възможност ви се открива, за да го насърчите.

Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.

Антоанета бе красиво и привлекателно момиче. Русите ѝ коси се разливаха като вълни върху раменете ѝ, а сините ѝ очи блестяха като малки късчета от небето.

Тя не беше надменна. Не се мислеше за нещо по-вече от другите.

Приятелите ѝ я познаваха като дружелюбен и сърдечен човек. Не подминаваше никой изпаднал в беда.

Имаше голямо сърце изпълнено с любов, която отдаваше на всички безрезервно.

Един есенен ден внезапно всичко в живота ѝ се сгромоляса.

В кабинета на лекаря, чу тревожни думи:

– Вие имате рак. Трябва да се подложите на операция.

Живота на Антоанета, сякаш изведнъж спря.

Тя не виждаше красивите есенни багри, с които невидимият художник бе облякъл дърветата и храстите. Не чуваше глъчката и веселия смях край себе си.

Сърцето ѝ бе удавено в море от мъка и безнадежност.

Увещаваха я:

– Ще ти направят операция. Резултатите ще бъдат добри. Не се измъчвай толкова.

Майка ѝ тайно плачеше, но пред нея казваше:

– Тони, не се отчайвай, ще се борим до край, не трябва да се предаваме толкова лесно.

И се усмихваше на дъщеря си.

Антоанета получи подкрепа от много приятели и познати хора. В нея започна да тлее надеждата, че не всичко е безнадежно.

Една зимна утрин Антоанета бе оперирана.

След това лекарят каза:

– Налага се да продължим с химиотерапия.

Когато започна този курс на лечение, дългите руси коси на Антоанета започнаха да падат. На места по главата ѝ се появиха обриви и струпеи, това много ѝ дотегна и тя помоли медицинската сестра:

– Обръснете главата ми. Така ще бъде по-добре, отколкото сега.

Жената се съгласи.

Когато Антоанета вида как падат последните ѝ останали коси на пода, се разплака.

Тогава медицинската сестра седна до нея. След което чистосърдечно и непринудено каза:

– Не плачете! Имате такива хубави очи.