До гробницата Мария Магдалена беше останала сама. Потопена в дълбоката си скръб, тя не беше забелязала, че останалите жени бяха отишли нанякъде. Тя още не можеше да повярва, че тялото на Исус е изчезнало, за това още веднъж се приближи към отвора на пещерата. Там видя двама непознати облечени в бели дрехи.
– Жено, защо плачеш? – попитаха я те.
– Защото са взели моя Господ и не знам къде са го положили.
В нея се пробуди надежда: „Може би тези хора ще ѝ обяснят какво се е случило?!“ В същият момент Магдалена почувства, че някой стои зад нея.
– Жено, защо плачеш? Кого търсиш? – попита я Непознатият.
Магдалена реши, че това е градинарят и навярно той знае, къде е тялото.
– Господине, – примоли Му се тя, – ако сте Го изнесли, кажете ми къде сте Го положили и аз ще Го взема.
– Мириам! – прозвучал до болка познатия ѝ глас.
В нея нещо се пробуди. Нямаше никаво съмнение: „Това е Той…“
– Равуни! – извика Магдалена и падна в краката Му.
– Не ме докосвай, – предупреди я Исус, – защото още не съм се възнесъл при Отца, но иди при братята Ми и им кажи: “ Възнасям се при Моя Отец и вашия Отец, при Моя Бог и вашия Бог“.
Обезумяла от радост, едва осъзнала какво става, Магдалена побягна навън от градината.
Тя бързо се втурна в дома, където цареше траур. Но никой не прие възторжените ѝ думи за истина. Всички мислеха, че жената е загубила разсъдъка си от мъка. Но след нея дойдоха Йоан, Мария Клеопова и Соломея, които говореха един през друг, като уверяваха другите, че Учителят е жив и те са Го видели със собствените си очи.
Жените разказаха, че когато Магдалена отишла да повика учениците, те видели там един юноша в бели дрехи, който им казал:
– Не се страхувайте! Търсите Исуса Назарянина, който беше разпнат. Той не е тук, Той възкръсна. Ето го мястото, дето Го бяха положили. Идете скоро да кажете на учениците Му, че е възкръснал от мъртвите и ето, Той отива преди вас в Галилея, там ще Го видите, както ви е казал.

Никой от семейството Му не беше до него. Бе заобиколен от мрачни войници. А редом с него вървяхя двама престъпници, споделящи пътя към мястото на екзекуцията.
Според жестокото правило обречените носеха сами напречната греда, на която ги разпъваха. Той вървеше бавно. Беше изтерзан и измъчен  от бичовете през изминалата безсънна нощ.
Властите се опитаха да се сложи край на случая възможно най-бързо, преди да почне празника. За това центурионът хвана Симон, който идваше от нивата си в Ерусалим и му заповяда да носи кръста на Назарянина.
На Ефраимската порта шествието беше заобиколено от хора. Чуваше се плач и ридаене на жени. Той се обърна към тях и каза:
– Дъщери ерусалимски, не плачете за Мен, а за себе си и децата си. Ето идват дни, когато ще казват: „Щастливи са неплодните и утробите, които никога не са раждали и гърди, които никога не са кърмили“. Тогава ще започнат да казват на планините: „Паднете върху нас! – И на хълмовете: Покрийте ни! Защото, ако с зеленото дърво се прави така, какво ще бъде със сухото?“
В последните си часове той мислеше за участта, която щеше да постигне Ерусалим след 40 години, а не за Себе Си.
Излизайки от града, тръгнаха по стръмниния път към хълма, който поради формата си беше получил името Голгота – „Череп“ или „Лобно място“. На неговия връх щяха да забият в земята кръстовете.
На хълма дадоха напитка на осъдените, която притъпяваше чувствата им. Правеха го местни жени, за да облекчат мъките на тези, които разпъваха на кръст. Но Той се отказа от напитката и се приготви да изтърпи всичко с ясна мисъл.
Разпъването на кръст се считаше за най- позорния край на живота. Това беше едно брутално убийство, изобретение на древния свят. Всичко това беше свързано не само с физическо мъчение, но и с морално унижение.
Бяха изпратили четирима войника да изпълнят присъдите. Властите се бяха разтревожили за бунтове, затова охраната се водеше не от стотник, а от центурион, но поддръжниците на Галилеянина се бяха разбягали. Ако някой до сега е вярвал, че Исус е Месия, сега бе разколебан.
От разстояние ги следваха жени от Галилея. Сред тях бяха майка Му и сестра Му. Тяхната мъка и отчаяния бяха безкрайни.
Как можеше Бог да допусне всичко това? Исус въплащение на Вярата и Любовта, стоеше безащитен пред палачите и трябваше да умре между престъпници.
Войниците свалиха дрехите Му и Го оставиха само по една ленена препаска. Бързо бяха приготвени кръстовете и осъдените бяха заковани на тях.
Сред удари от чукове, забиването на големи пирони в меката плът и ужасната болка, Той се молеше:
– Отче, прости им, те не знаят какво правят.
След като изправиха кръстовете и ги закрепиха с камъни в основите, конвоят трябваше да чака, докато издъхнат осъдените. За да съкратят времето войниците почнаха да си разменят шеги и да играят на зарове. Хвърлиха жребии и за дрехата на Исус, дожаля им да я разкъсат.
Хората, които идваха в Ерусалим не се изненадаха от трите кръста. В дните на празниците често се случвали убийства и се наказваха, тези които посягали на ближния си. Минувачите спираха и четяха със студено любопитство. Някой от тълпата се обърна към Назарянина и радостно извика:
– Ей, разрушаващия храма и въздигащ го за три дни, спаси Себе Си! Слез от кръста!
Членове от Синедриона, които не можеха да се откажат от удоволствието да видат края на Исус, също бяха дошли на Голгота.
– Други е спасил, – присмиваха му се те, – а себе си не може да спаси!
– Бил цар на Израел, нека слезе сега от кръста, за да видим и да се уверим в това.
– Той уповава на Бог, нека сега Той Го избави, ако Му е угоден. Нали той каза: „Аз съм Божият Син“.
Подухна силен вятър и мрачни облаци забулиха небето. Сякаш слънцето се скри, за да не види безумието на хората. А те просължаваха да се подиграват на Христос, който безмълвно търпеше нечовешки мъки.
Изведнъж се случи нещо неочаквано. Вторият от осъдените каза:
– Нямате ли страх от Бога?! Ние тук стоим и сме осъдени справедливо, но Той нищо лошо не е направил.
След това се обърна към Исус:
– Спомни си за мен, когато дойдеш в Царството си.
Пресъхналите устни на Исус се отвориха и Той отговори на разбойника:
– Истина ти казвам, още днес ще бъдеш с Мене в рая.
Облаците се сгъстиха, стана тъмно, като по здрач. Неимоверна тежест легна върху Исус, както в оная нощ, когато беше в Гетсиманската градина. Беше стигнал предела.
В деветия час Исус извика със силен глас:
– Елои, Елои Лама Савахтани. Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?!
Стоящите на Голгота не разбраха думите му. Войниците помислиха, че търси Илия. Един от тях се завтече, натопи гъба в оцет, надяна я на тръст, и Му даде да пие. Друг се опита да го разубеди като каза:
– Остави, да видим дали ще дойде Илия да го избави.
Когато влагата се докосна до разранените устни на Исус, Той каза:
– Свърши се! Отче, в Твоите ръце предавам духа си …
Изведнъж от Страдалецът се изстръгна вик. След това глават Му се отпусна на гърдите. Сърцето Му спря. Той беше мъртъв.
Човешкият Син изпи чашата си до дъно.
Земята се разтресе, появиха се пукнатини в нея, затъркаляха се камъни. Стана задушно като пред буря.
Центурионът се вгледа в лицето на Разпнатия и възкликна:
– Наистина този човек беше Син Божи.
Объркани и уплашени, хората хукнаха към града. Удряха се в гърдите, усещайки, че са направили нещо ужасно.
На фона на мрачното небе се различаваха контурите на трите кръста. От сега нататък  този начин на екзекуция щеше да стане символ на Изкуплението и жертвената любов на Бога към падналото човечество.

Историята е жестока към жените. В сферите, където жените имат равни права с мъжете, не навсякъде се приемат еднакво.
В миналото представителките на нежния пол, за да проникнат в тези сфери, заради една или друга цел хитрували.
И как ставало това? Обличали се с мъжки дрехи.
Маргарет Ан Бакли е станала известна под името Джеймс Бари. Така с променено име тази дама е станала известен английски военен хирург през XIX век.
Служила е в Южна Африка. Тя е провела първата операция Цезарово сечения в Африка, явно е симпатизирала на пациентките си.
Интересното е, че тази жена е могла да съхрани своето инкогнито до края на дните си. Само прислужницата, която измила тялото ѝ, узнала „страшната“ истина, а графологичната експертиза на писмата, подписани от Маргарет Ан Балки и Джеймс Бари, потвърдила догадките на любопитствуващите.

Замисляли ли сте се за това, кокво невероятно количество информация се излива върху нас всеки ден: телевизионни реклами, електронна поща, телефонни обаждания, списания, брошури, видеоклипове, плакати, разговори – списъкът е почти безкраен.
Каква част от тази информация наистина оформя нашето мислене? Колко източници ни убеждава, че пътят към щастието е чрез придобиване на телесна красота, пари, слава и стотици други неща?
Колко от тях се стремят да ни накара да вярваме, че най-важното нещо в живота са финансовия успех, уважението на другите, власт, секс? Много е трудно да се устои на натиска на цялата тази информация.
Но Бог ни призовава да оформяме мисленето си само въз основа на Неговата истина. Това, което е ценно в света е безполезно пред Бога. Светът презира ценното и възвишеното у Бога.
Кой е твоят учител и господар – Христос или света?

В африканското езеро Чад се влива река Шари, която по време на пролетните и летните дъждове носи толкова много вода, че езерото се препълва. Когато водата прелее в източния край на езерото, тогава Чад изпраща излишъка от своите води на североизток, в котловината на пустинята Сахара, което прави тази котловина много плодородна.
Ако Бог препълва чашата ни с добро, радост и благословение, трябва да си спомним за хората, които се намират в котловината на мъката и бедите и да им дадем от нашите благословения.
Ние угаждаме на Бог, като вършим добро и всичко необходимо за тези, които са край нас. Истината и доброто са неразделни.
Някой попитал християнина Нистерий, приятел на Антоний:
– Какво добро да направя?
Нистерий отговорил:
– Не са ли всички дела равни? Писанието казва, че Авраам е бил гостоприемен и Бог беше с него. Илия обичаше тишината и Бог беше с него. Давид беше кротък и Бог беше с него. Така че, виж какво Бог иска за душата ти и внимавай в сърцето си.
Прави добро на приятелите си, за да те обичат още повече. Прави това и за враговете си, така че да станат някога твои приятели. Когато говориш за врага си, не забравяй, че ще дойде ден, когато той ще ти бъде приятел. Божията воля е да живеем щастливо със другите, а не взаимно да си носим притеснения и смърт.
Сърдеченото „добро утро“, любезното „лека нощ“, дума на съчувствие или утеха, насърчение или съвет, една чаша студена вода, учтивост, дружеско ръкостискане – всичко това е помощ и доброта. Там, където има хора, се появява възможност да направиш добро някому.
„И тъй, доколкото имаме случай, нека струваме добро на всички, а най-вече на своите по вяра“.