Стамен бе на осем години, когато един баща му каза:

– Един ден ще станеш твърде добър за мен.

– Няма как да стане, – възрази синът.

Тогава Стамен смяташе, че родителите му са окачили луната.

Осем години по-късно, той установи, че баща му е бил прав. Стамен се срамуваше от всичко, което правеха родителите му.

Във фазата на пубертета, трудно се надживява склонността да се притесняваме за имиджа си.

Един ден Стамен разбра:

– Управлението на имиджа е един от начините, по който към семейството си се отнасям като към огледало. Вместо да виждам кои са те, какво им е нужно и как да ги обичам, виждам собствените си стремежи и страхове. Понякога дори ги използвам за своя собствена изгода.

Баща му често го бе съветвал:

– Целта на семейството ти не е да те накара да се чувстваш комфортно. Тя е да те освободи, за да обичаш Бог и света повече, защото не би могла да се справиш сам. Семейството не е било предназначено да бъде пешка в играта за управление на имиджа, защото никога нещата не са се въртели около нас. За нас – да. Заради нас – не.

А дядо му, когато го наблюдаваше в тинейджърската му възраст, усмихваше се и казваше:

– Семейства съществуват, за да обичат Бог и другите, вместо за да поддържат имидж, да се сравняват с другите или да се уверят, че децата им се открояват, няма повече нужда да се напрягат. Това освобождава децата ни от наложената от обществото ни тежест на съсредоточаването върху себе си. Когато въвлечем децата си да станат част от цел, която надхвърля самите тях, натискът става много по-малък.

Има едно призвание, което е по-значимо от семейството. Семейството е добро и хубаво, заповядано от Бог нещо и то може да бъде част от този призив, но никога не е било предназначено да бъде самоцел. Тази мисия, а не съвършеният ни брак или успешните ни деца, винаги е по-важна.

В новогодишната нощ в един доста голям град бе внимателно отворено послание отправено към хората написано преди двеста години.

То бе поставено в малка сребърна кутийка.

В него се обещаваше на хората от бъдещето:

„Преуспяване, благополучие, благоденствие, процъфтяване, прогрес, ….“

Кмета на града слушаше внимателно, но не се стърпя, вдигна ръка и извика:

– Стига! Разрешете ми да изразя една надежда, която е по-висша от всички останали.

Някои възроптаха:

– Нека се дочете посланието!

– Хубави неща се казват в него.

Кметът продължи без да обръща внимание на подвикванията:

– Тази надежда може да ни накара да се осъзнаем като народ, люде и град, израснали в праведност. Защото само това издига една нация.

– Какви ги приказва този?

– Ние искаме просперитет …

Кметът размаха ръце за да укроти тълпата и добави:

– Това е повече от успех, щастие и мир, бъдещите граждани да израснат в справедливост и честност, а не да действат според изгодата.

Не трябва да разчитаме на собствените си сили, за да растем.

Бог на мира ще ни снабди с всичко добро, за да отгледа активно плода на праведността в сърцата си през целия ни живот.

Често ще се спъваме по време на пътуването си, но с нетърпение ще очакваме Градът, където ще царува Божията праведност.

В групата младежи имаше такива, които формално присъстваха на събеседванията по изучаване на Библията. Те идваха на тези събирания, защото родителите ги караха.

Но имаше и други, които разсъждаваха, анализираха и размишляваха върху чутото. Техният неспокоен дух търсеше лицето на Господа.

Такъв беше Лъчезар, но приятелят му Марко бе от безразличните и незаинтересованите, търсещ във всичко собствената си изгода и ако не откриеше такава, гледаше да се измъкне и да изчезне нанякъде.

Лъчезар придърпа приятелят си след като свърши урока:

– Пак ли ще бягаш? Отново ли не чу нищо от това, което ни говори Младенова?

– Кво толкова? – разсърди се Марко. – Разпънали Го като разбойник между двама злосторника. Всяка година правим едно и също като по навик.

– Ето, – каза с тъга Лъчезар,  – поради съществуващите стереотипи, не виждаме истината, която ни се открива в тези дни.

– Е, добре де, – начумери се Марко, – спомняме си какво Христос е направил за нас.

Това бе по-скоро заучена фраза, а не израз на някакво убеждение.

– Това е важна битка между разголеното зло и любовта, която го побеждава, – каза разпалено Лъчезар.

– Погледи нещата реално, – разпери ръце Марко. – Хората нацяло се объркаха. Всеки тежко преживява самотата, въпреки всички съвременни средства за комуникации ….

– За свят, в които назряват сложни конфликти, единственият отговор може да бъде жертвата на Исус Христос на Голгота, – очите на Лъчезар пламтяха. – И този отговор вече е даден. За нас това е важно време. Период, в който се опитваме да се преборим с кризата, възникнала поради неизправните ни взаимоотношенията с Бога.

– И кво предлагаш в случая? – съвсем незаинтересовано попита Марко, колкото само да подразни приятеля си.

– Трябва да погледнем нещата по нов начин, – тържествуващо възкликна Лъчезар, – да видим, че зад всички наши беди, вече сияе победата.

– Да бе, триумфа звучи вече в ушите ни, – насмешливо с голяма доза ирония каза Марко.

– Не разбираш ли, че истинско упование за хората, може да бъде само Бог? Всеки може да те изостави и захвърли, но не и Господ.

Марко често се чувстваше пренебрегнат и изоставен от близки, приятели, дори и от случайно познати, затова думите на Лъчезар го ужилиха.

– В тези дни трябва не само да живеем с Него, – продължи Лъчезар, – а разбирайки истината, какво Исус е направил за нас на кръста, да получим нов подтик и стимул да живеем в тази истина.

Раменете на Марко започнаха да се тресат. Той плачеше. Спасителят бе докоснал сърцето му и му откриваше колко много го обича……

За еврейското богословие е характерно очакването на Месия. Юдеизмът учи, че ще дойде Спасител, който ще помогне на еврейския народ да изпълни своята крайна цел.

За съжаление, много хора, в хода на цялата история на еврейската религия, използвали това очакване  за собствена изгода.

Ярък пример за това е сабатианството, отклонение от юдеизма, което е основано през 1665 г. от Шабтай Цви, който се обявил за месия.

Изгонен от своя роден град Смирна, Цви пътешествал по целия Близък Изток, привличайки последователи. В крайна сметка Цви приел исляма, а сабатианството прекратило съществуването си.

Но дори и след това, той оставил редица последователи, които продължавали да вярват, че Шабтай е бил месия.

Сектата е съществувала до 18-ти век, проповядвайки мистичен подход към еврейския живот.

Един крал искал правилно да управлява народа си, за това се обърнал за съвет към един мъдрец:

– Как трябва да постъпва човек, за да управлява както трябва народа си?

– Трябва да имаш пет достойнства и да премахнеш четири недостатъка, – отговорил мъдрецът.

– Кой са тези пет достойнства? – попитал краля.

– Благородния мъж показва милост, но не поема разходи. Не предизвиква злоба и гняв у хората, когато ги кара да се трудят. Неговите желания са несъвместими с алчността. Той е величествен, но чужд на високомерието. Страшен, но в него няма свирепост.

– А какво означава „да показва милост, но да не поема разходи“?

– Да бъде добър към хората и да използва всичко, което им носи изгода. Това не е ли милост, която не изисква разходи? Ако на хората, които им се възлага работа и могат да избират труд, който е по силите им, това ще предизвика ли гняв у тях? Когато се стремиш към човечност и я постигаш, от къде може да се появи алчността? Благородния мъж не смее да прояви пренебрежение, когато има работа с многочислени или немного велики и малки. Това не е ли величие, без високомерие? Благородния човек носи необходимата шапка и дрехи, погледът му е пълен с достойнство, той е толкова внушителен, че когато хората го гледат изпитват трепет. Такъв човек не е ли страшен, но без да бъде жесток?

– А какви са четирите недостатъка? – попитал краля.

– Да накажеш тези,  които не си инструктирал, това означава да бъдеш жесток. Да искаш дадено изпълнение, без да си предупредил по-рано, означава да проявиш насилие. Да забавяш заповед и в същото време да добавяш срок за изпълнението ѝ, нанасяш вреда. Ако в кой да е случай се ограничаваш, да дадеш какво да е на хората, това означава да се отнесеш формално към нещата.