Хотелът бе изграден върху скала. Помещението в което се събраха бе издялано от камък. предстоеше, бяха се натъкнали на нещо много интересно и искаха да го обсъдят.

– Чжън Хъ е бил роб евнух,  – каза Красимир, – който е станал един най-великите китайски  пълководци. За период от 28 години е командвал седем епични похода, които са стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка.

– Някои твърдят, че е стигнал чак до Южна Америка, – обади се Никола.

– Има и археологически доказателства в подкрепа на това, – вметна реплика и Бонка.

– Корабите му били най-големите, правени до тогава, – продължи разказа си Красимир, – били дълги 120 метра и това е много преди Колумб да открие Америка с триметровата си каравела. Ако не се лъжа, корабите на Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

– Нямах престава а това, – учудено констатира Бонка.

– Периодът на управлението на династията Мин е единствена в китайската история, когато са започнали да търсят начини да търгуват с други народи, вместо да чакат другите търговци да дойдат при тях. – каза Красимир. – Османската и Персийската империи били в разцвет и обмен на стоки и знания. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да завладее морските пътища. Никой не можел да я спре.

– Но тогава императорът забранил морската търговия, – обади се Никола. – И Китай наново затворил границите си за всички. Само малцина пътували по Пътя на коприната. Флотата била унищожена, а екипажите, които видели далечни страни били убити. Всичко донесено в Китай от далече било унищожено.

– Защо са го направили? – попита Бонка.

– Никой не знае причината, – каза Красимир.- Китайците не са смели да оспорят заповедта на императора.

– Ами Чжу Чжан-дзъ главният писар в императорския двор? – отново се  намеси Никола.

– Да, – отговори Красимир, – той порицал унищожаването на корабите и рискувал живота си, като отвлякъл тайно част от това, което били донесли търговците от другаде. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, произведения на видни математици от арабския свят, безценни творби на изкуството, резба от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато.

– Това навярно е било най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството, – възкликна Бонка.

– Навярно е било нещо от рода на Александрийската библиотека, – подчерта Никола.

– Може би част от колекцията е била събрана от Чжу Чжан-дзъ? – попита Бонка.

– Не знам това, – призна си Красимир, – но легендата разказва, че ако някой застанел на висока планина, няма да вижда края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина в западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. На връщане, когато отивал при императора, Чжу Чжан-дзъ внезапно починал и архивите изчезнали завинаги.

– Звучи доста загадъчно и вълнуващо,  – каза Бонка. – и това ли е краят на това съкровище?

– Не, – засмя се Красимир, – някои монаси започнали да  раздават останалото от Чжу Чжан-дзъ и това привлякло вниманието.

– Предполагам златото, – подхвърли иронично Никола.

– Не, – възмути се Красимир, – вие само за пари и злато си мислите. Това били планове, чертежи и текстове, които императорът получил като дар от султана на Мускат, той бил най-богатия човек в света, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив.

– И  как е попаднал на тези документи? – поинтересува се Бонка.

– Смятали, – каза Красимир, – че са дело на един от неговите велики математици, нещо като арабския Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси преминал в разгадаване на тези ръкописи.

– Странна история, защо до сега нищо не знаем за нея или съвсем бегло сме чували от някъде? – попита Никола.

– Някои открития се паят в тайна, защо ако попаднат в лоши ръце, ще нанесат разрушения и човечеството ще се самоунищожи – каза замислено Красимир.

Обучението в Божието училище е много скъпо. Много от уроците в това училище са записани със сълзи.

Един Божий служител благодарил на Бога, за обучението си в продължение на 58 години. Той превърнал мъката си в празник за себе си.

Училището на нашият Небесен Баща скоро ще свърши за нас. Срокът на нашите занятия в него намаляват с всеки изминал ден.

Не бягайте от трудните уроци, не се отклонявайте от тежките удари, предназначени за наказание.
Ако ние мъжествено и с търпение издържим до края, след последния изпит ще получим прекрасна корона и в Небесата ще се чувстваме по-добре.

Най-ценният порцелан се нагрява три пъти, а понякога и повече. Защо трябва да минава през толкова силен огън? Ако не стига един път, два пъти не е ли напълно достатъчно?

Нужно е да мине и трети път през огъня, за да може цветът на златото и ярките бои да се фиксират на него завинаги.

В Африка много термити напомнят на нашите мравки.

Термити живеят в големи семейства и правят домовете си от глина и пясък. Жилищата на термитите имат пирамидална форма. Те са много високи.

В африканските савани расте висока трева, която изсъхва напълно през лятото. По това време възникват много пожари, които се разпространяват на стотици километри. Те са страшни.

Гъстият дим се издига нависоко, закрива небето и слънцето. Върху земята всичко се унищожаван и се превръща в черна пепел.

Всички животни изгарят, с изключение на термитите. Техните огнеопорни жилища издържат на тези пожари.

Нека тези насекоми ни послужат за пример на нас християните. Нашите дела също ще бъдат подложени на огнени изпитни.

Изпитанията са нашия постоянен дял на земята. И това е съвсем естествено. Ние имаме нужда от огледало, в което да се оглежда нашият вътрешен човек.

Животът на всеки християнин е дълга верига от изпитания. „Огънат“ на претопяването се изпраща и допуска от Бога, за да може вярата на Божиите чада да бъде очистена и укрепена чрез изпитанията, които съдейства само за нашето добро.

„Защото никой не може да положи друга основа, освен положената, която е Исус Христос. И ако някой гради на основата злато, сребро, скъпоценни камъни, дърва, сено, слама, всекиму работата ще стане явна каква е; защото Господният ден ще я изяви, понеже тя чрез огън се открива; и самият огън ще изпита работата на всекиго каква е. Тоя, комуто работата, която е градил, устои, ще получи награда. А тоя, комуто работата изгори, ще претърпи загуба; а сам той ще се избави, но тъй като през огън“.

Веднъж на един параход възникнал пожар. Сред пътниците настъпила паника. Един златотърсач от Калифорния се връщал с този кораб у дома. Той привързал своето съкровище на кръста си, надянал спасителния пояс и се надявал така да доплува до брега.

Когато се готвел да скочи във водата към него изтичало момиченце и с отчаяния започнало да вика:

– Спасете ме! Аз нямам баща, който да ми помогне. Не мога да плувам. Много ви моля, спасете ме!

Мъжът виждал пред себе си прекрасно детско лице, обляно в сълзи и две уплашени детски очи. Какво да прави? Погледнал към чантата си със златото, а след това към нежната детска ръка, хванала се за него.

В главата му се завъртели противоречиви мисли: “ Не мога да спася и двете. Трябва да оставя златото или детето“.
Мъжът решително хвърлил златото във водата и хванал детето за ръка. Последвал скок. Неимоверни усилия, отчаяна борба, но двамата благополучно стигнали до брега. Стигайки до брега, мъжът паднал в безсъзнание.

Когато златотърсачът дошъл в съзнание, усетил, че момиченцето разтрива гърдите му. Нежното лице на детето било покрито със сълзи.

Сега това дете му било много скъпо. Той го е спасил, но е загубил съкровището си, което е събирал с много труд, в продължение на много години, дори с цената на живота си.

В света се чуват милиони гласове, стенанието на измъчени сърца, погиващи в греха и множеството пороци. Те викат: „Помогнете ни, спасете ни!“

Хвърлете вашите временни съкровища, човешките души са много по-скъпоценни! Предайте се на Господа и той ще направи от вас инструменти за спасение на хората.

Спасението на душата винаги е била и винаги ще бъде най-висшата цел на човешкия живот. Всеки християнин трябва да счита за своя основа цел спасяването на погиващите, а всичко останало – средство към тази цел.

Един пътешественик се заблудил в пустинята Сахара. Дълго се лутал и изразходвал цели си запас от вода.

Започнала да го мъчи жажда. Гърлото му пресъхнало. Едва вървял и за друго нищо не мислел освен за вода.

Изведнъж той видял един предмет и с последни сили се затичал към него очаквал, че там има вода. Но какво било неговото разочарование, когато разбрал, че това е мех пълен със злато.

С отчаяние пътникът се обърнал и си тръгнал с неописуема мъка, без да се взема и една монета от меха. Златото не могло да утоли жаждата му, той се нуждаел от вода.

За да утолиш жаждата на душата си, ти е необходима жива вода – Словото на Бога. То е източник, в който винаги има чиста вода. Това Слово е необходимо за нас и нашата душа не може да живее без Него.

Божието Слово трябва да бъде за нас, както е хляба за гладния или за мореплавателя – компаса. Ние трябва да се храним с Него и да съгласуваме нашите действия, мисли и думи с Него.

Както се храни и укрепва организма с храна, така и душата се подхранва и укрепва с вяра в Божието Слово.
Да се храните с Божието Слово не означава само да погледнете в Библията, да разгледаме някое учение, да прочетем потвърждението на едно или друго мнение. Това означава да го търсим като храна, светлина, указател на пътя, утешение, авторитет, сила, т.е. всичко, от което се нуждае душата.