Американските астрофизици разчитат, че по време на пълното слънчево затъмнение през август тази година, ще се получат уникални данни, който ще разкрият тайните на нашето слънце.

Комбинацията на резултатите от наземните със сателитни наблюдения в видимите, ултравиолетови, рентгенови и радиочестотни части на спектъра ще осигури най-пълна картина на слънчевата атмосфера, наблюдаван някога.

В действителност слънцето е все още неизследвано. Нашата звезда се намира на няколко милиони километри от нас. Тя е огромна в съответствие с нашите стандарти. Диаметърът ѝ надминава 1,3 милиона километра. Ядрото ѝ заема една четвърт от слънцето.

Концентрираното тегло на звездата създава огромно налягане и температура достатъчна за започване на ядрен синтез, който консумира около 600 милиона тона водород в секунда.

И въпреки, че слънцето е сравнително малка жълта звезда, тя все още има достатъчно газ за изгаряне, за още пет милиарда години. Но в крайна сметка, слънцето ще се превърне в бавно изстиващо джудже, докато не изгори до края.

Тази дългосрочна прогноза се основава на теоретични анализи и десетилетия на наблюдение на Земята и в космоса. Сега учените разполагат с план за тестване на своите идеи по време на пълното слънчево затъмнение.
За да научат повече за това, какво генерира температурата на короната и механизмите, отговорни за слънчевите бури, изследователите трябва да изучат вътрешността на короната и преходната зона, където тези процеси работят.

Короната може да се види много добре по време на пълното слънчево затъмнение.

Седях на склона на планината и гледах шествието на бурята, която се разрази в долината. Небето се покри с мъгла и земята се разтресе от гръмотевици.

Прекрасният пейзаж, който се разкриваше пред мен, внезапно се измени и цялата красота, изглеждаше сякаш за винаги загубена.

Но бурята се скри за пределите на долината. И ако бях останала на същото място до другия ден и попитах:

– Къде е страшната буря с мъглата?

От зелената трева щях да чуя отговор:

– Частица от тази буря се съхранява в мен.

Полските цветя биха казали:

– И в нас е скрита част от тази буря.

Плодове, растения и всичко, никнещо от земята, ще повтори:

– Част от тази буря е пуснала корени в нас.

Молили сте някога Господа, във вас да се отрази образа Му? Копнеете ли във вас да се умножи плода на Духа? Молили сте се за нежност, кротост и любов?

Тогава не се страхувайте от вихъра, който бушува във вашия живот в даден момент. Този ураган носи със себе си благословения и в бъдеще ви очаква богата реколта от духовен плод.

От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?

Съблазнила младата шума корените на старата бреза:

– Да знаеш колко е лесен живота във въздуха.

Изпълзели корените от родната земя.

И …..

Изсъхнали във въздуха, заедно със листата.

В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.