Зимата закъсняваше, а времето предлагаше добри възможности за разходки и разговори. Денис бе срещнал чичо си пред общината. Двамата решиха да отскочат до близкото кафене, да си побъбрят.

Речено сторено. Двамата бързо се озоваха на една маса под един голям чадъра на сянка.

– Представи си, ако начело на Ватикана застане човек, който тласне хората към сблъсък, – започна чичото настъпателно.

– Пети кръстоносен поход? Стига, това вече е прекалено, – засмя се Денис.

– Но това е напълно възможно да се случи, – загрижено подхвърли чичото.

– И хората ще позволят това? – Денис невярващо се усмихна.

– Зависи как ще бъдат представени нещата. Огледай се, мюсюлманското население в Европа е нараснало няколко пъти през последните тридесет години. В Обединеното кралство има повече мюсюлмани, отколкото християни. В Рим най-голямата джамия в Европа се намира на по-малко от два километра от площад „Свети Петър“, а арабски пазари има на всеки ъгъл.

Денис се усмихна:

– Това наистина е вярно. Световна столица на католическата вяра е 10% мюсюлманска и този процент постоянно расте.

– Мюсюлманите стават все по-уверени във възможностите си, – загрижено поклати глава чичото. – Ако оскверниш тяхно гробище или не уважаваш традициите им, ще излязат да протестират. Стигнали са до там, че искат отстъпки относно своята култура и начина си на живот.

– Чух, че искали равнопоставеност за религиозните си храмове, – подметна Денис.

– Ако смяташ, че тук става въпрос за равноправие и справедливост, ще бъдеш напълно прав. И аз ги подкрепям напълно. Но като християнин искам  да попитам: Къде са еквивалентните отстъпки за нас в мюсюлманския свят? В повечето мюсюлмански държави християнството е забранено или строго ограничено. Мисионерите са извън закона. Ако бъдат заловени да проповядват Евангелието, рискуват да бъдат депортирани или бити и хвърлени в затвора. В някои държава наказват всеки новопокръстен се със смърт.

– Но има и още нещо, – Денис започна да обмисля по-дълбоко нещата. – Европейците се чувстват заплашени и стават все по-враждебно настроени срещу мюсюлманите. Хората се чувстват като чужденци в собствената си държава. Така никой не е щастлив.

– Ето на турците им отказаха членство в Европейския съюз и те се чувстват обидени, – поклати глава чичото. – Кой може да ги вини за това? Щом светската власт не може да им осигури бъдеще, може би исляма ще направи това.

– Много жени са започнали отново да носят фереджета, – констатира Денис.

– А правната им система? – не се стърпя чичото. – Но това не е всичко. Организация, която работи за връщането на халифата, работи легално в Истанбул и други европейски държави. Сякаш хадисите се сбъдват.

– Какви са тези хадиси? – попита Денис.

– Това са устни предания на пророка Мохамед, записани от неговите последователи. Според тях светската власт ще бъде изместена от ислямско възраждане, а това щяло да даде начало на религиозна война. Нейната кулминация ще бъде завладяването на Рим.

– Исусее! – възкликна Денис.

– Исус или Иса, както го наричат мюсюлманите, – продължи обясненията си чичото, – щял да се върне две години след падането на Рим и щял да влезе в битка с Антихриста, който преди това е опустошил света. Иса ще спечели и последователите на Антихриста ще бъдат прокълнати. След това ще настъпи края на света.

– А ти какво мислиш, че ще се случи? – попита  Денис.

– И аз бих искал да зная. Единственото, което знам сега е , че живеем в смутни времена. Бъдещето зависи от ценностната система на хората.

Денис гледаше втренчено някъде напред.

– Историята е голям звяр, – продължи чичото. – Мислим, че можем да го опитомим и да го водим в посоката, която искаме. Хората най-сетне трябва да проумеят, че Бог е над всичко това.

Семейният съвет се бе събрал отново. Васко пак бе направил изобилно количество поразии. От него бяха вдигнали ръце не само съседите, но и цялата махала.

А за училището да не говорим, от там всеки ден идваха забележки за лошото му поведение не само в час, но и в междучасията.

Бащата на Васко започна спокойно:

– Всеки от нас прави неща, които дразнят, разстройват и депресират околните, но, Васко, това не бива да е постоянното ти поведение, когато си сред хората.

– Какво толкова съм направил? – опита се да се защити Васко. – Дето има беля, все аз съм виновен.

– Какво искаш да кажеш, че когато е станало това не си бил там ли? – попита майка му,

– Не, бях, но и другите правеха така…..

– Не знам какво са правили те и какво ти, – повиши тон бащата, – но поведението ти е крайно неприемливо. Така останалите ще те игнорират и ти ще останеш изолиран от всички.

– А, Пепи и Дечо едва ли биха ме изоставили. На тях им харесват лудориите, които правим.

– Понякога ти и твоите приятели ще искате да отидете някъде, да участвате в някое мероприятие, но ще ви прогонят и няма да ви допуснат…

– Че кой ще ги пита? – засмя се Васко.

– Сега сте деца – каза майка му – и най много да се ступате, но когато възмъжеете, нещата няма да изглеждат толкова просто и елементарно.

– Лошото ти поведение, – смръщи вежди баща му, – води до допълнителни разходи. Всяко нещо, което си строшил, разбил или когато си наранил някое дете, се заплаща от нашия джоб. Не си мисли, че след такива разходи, ще получиш подаръци и джобни. Когато пораснеш, ние вече няма да те надзираваме, но лошото ти поведение може да те доведе до затвора.

– Да оставим настрана наказанията и парите, – каза майка му, – но погледни как те приемат околните. Не са ли гневни и раздразнителни, когато те срещнат някъде? Не само, че няма да те допуснат до себе си, но ако имаш нужда от помощ, много ще се замислят дали изобщо да ти помогнат.

Май всички тези последици нямаше да са добре дошли. Васко се напрегна и започна да разсъждава наум: „Всичката тая агресия, самонадеяност, словесни нападки, увреждането на имуществото, отказа да следвам дадените указания, вдигането на безполезен шум, цапането, настояването околните да действат по определен начин, до какво ме доведе? До хули, обиди и обвинения дори за неща, които не съм направил“.

– Ще се постарая това повече да не се случва, – каза ясно Васко.

Той знаеше, че не му вярват, защото след всяко „геройство“ казваше същото, но сега бе решил наистина да се поправи.

Вера често сядаше на пейката пред дома си. Мъжът ѝ бе починал преди три години, а децата се бяха пръснали в големите градове. Нейните самотни часове ѝ се струваха още по-дълги. Времето за нея сякаш не се движеше, защото тя не усещаше живот край себе си.

Този следобед пак бе седнала на пейката, когато до нея се приближи млад мъж. Той ѝ се усмихна и каза:

– Аз съм Влади, мога ли да поседя малко при вас на пейката?

Вера кимна с глава.

– Заповядайте, тази пейка не е само за мен.

Двамата се заговориха. Тя му разказа за починалия си мъж, за вече порасналите си деца.

– А децата ви идват ли на гости?  – попита Влади.

– Когато имат възможност. Всеки от тях е много заангажиран. Нали разбирате, работа, деца, ….-  тя се радваше за тях, но се чувстваше самотна и изоставена. – Вече не съм нужна на никого. Кога остарях толкова много?

Очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя сподави риданията си и смело вдигна глава нагоре.

– Не ми обръщайте внимание. Приказвам като луда. Моля да ме извините. И аз не знам какви ги говоря.

– Няма защо да се извинявате, на ваше място всеки би се чувствал така, – каза Влади, – но мисля, че грешите относно себе си.

Вера го зяпна учудено. Тя започна да се съмнява, че е чула добре. Какво искаше да каже този младок?

– Вие казахте, че „вече не сте нужна на никого“, но аз не съм съгласен със вас.

– Господине, – каза Вера малко раздразнено, – аз съм само една старица. Бих желала да доживея дните си, без да преча на ония, които имат работа в този живот.

– Вие съвсем не сте стара. И кой ви е дал правото да мислите, че няма какво да правите в този живот, а нима няма какво да му предложите?

– Обективно погледнато, – отговори Вера, – съпругът ми почина, децата си имат свой живот. Нали все някой ден идва края на всичко и старите трябва да отстъпят място на младите? Просто чувствам, че моето време е изтекло.

– Чували ли сте за Харлан Сандърс?

Вера поклати глава.

– На 65 години той взел една семейна рецепта за пържено пиле и отворил верига от ресторанти, в които да го сервират. Целият му капитал в началото се състоял само пенсията му, а тя не била много голяма.

– На 65 години? Чудесно постижение! – възкликна Вера.

– Ами Бенджамин Франклин, който изобретил бифокалните лещи, когато е бил на 78 години, – продължи Влади. – Уинстън Чърчил на същата възраст е написал книга, с която печели Нобелова награда за литература. Нелсън Мандела става президент на Южна Африка на 75 години, като голяма част от тях е прекарал по местните затвори.

Тези множество факти изненадваха и озадачаваха Вера. Но Влади не прекъсна потока от примери:

– На 77 години Игор Стравински все още е изнасял концерти. Ана Мери Робъртсън открива таланта си на художничка в преклонна възраст и на 90 години е продала първата си картина. Микеланджало е бил на 72 години преди да започне работата си по базиликата на „Свети Петър“. Да продължавам ли още?

– Само че …, – лицето на Вера помръкна.

– Какво само че? – подкани я Влади

– За всичките тези години не бях оставала сама, – малко като оправдание прозвучаха думите на Вера. – И сега изглежда преживявам едни от най-лошите си дни в живота.

– Много от скритите таланти  в нас не остават открити, защото не ги търсим, – започна настъпателно Влади. – Всяка надежда ни изглежда авантюристична. Вие все още сте жива….

– Да, жива съм, но какво от това, – изпъшка Вера.

– Щом сте жива тук на тази земя, значи не сте довършили това, което е трябвало да правите. Целта на вашия живот все още не е постигната, а това означава, че най-добрата част от живота ви все още ви предстои. Ще имате срещи с хора, които да учите и на които да помагате. Те се нуждаят от вашата любов и подкрепа.

– Да прав сте, – каза Вера. – Странното е, че до сега не съм се замисляла за това.

Усмивка грейна на лицето ѝ, а погледа ѝ се зарея в далечината. Когато се обърна, за да благодари на Влади, него го нямаше, но тя вече знаеше какво да прави.

Берлинският художествен проект на Ларс Штрасхе ще ви удиви и очарова още първия път, когато го посетите.

Немският художник е нарекъл своя хотел в чест на известния роман на Жул Верн „Плаващият остров“.

Ларс не просто е направил всяка стая да прилича на предишната, но ги е превърнал във въплътени човешки мечти и фантазии.

Гостите могат да се преобразят в ролята на рицар, магьосник, вълшебно същество, рок звезда и много други.

Обстановката се допълва от светлинни, звукови и визуални ефекти, както и различни детайли, които украсяват интериора на стаите.

В Propeller Island City Lodge можете да прекарате нощта в средновековен замък, в гроб, затвор и даже в бордей.

Този хотел е истински рай за хора с живо въображение и ярка фантазия.

Не тайна, че италианската кухня е една от най-добрите в света. Това е известно на всеки.

Но малцина от вас знаят, че вкусно може да се похапне в много странни ресторанти.

Днес ви представям ресторанта „В затвора“.

В затвора при строг режим в крепостта Медичи може да се насладите на „вечерята на тъмничаря“.

Вечерята се приготвя от главни готвачи, които идват от всички краища на Италия.

Странното на ресторанта е, че вечерята се провежда под надзора на охранители, а сервитьори са затворници.