На осмина финал за купата на европейските шампиони през 1962 г. баскетболистките от Спортния клуб на армията спечелили у дома срещу полския „Академик“ и провели реванша като гости.

Преди края на срещата резултатът бил 70:70 и съгласно регламента отборите очаквали допълнително игрово време.

Страхувайки се, че ще загуби преимуществото на отбора, треньорът на армейския отбор дал указания на Нина Познан да хвърли топката в своя кош и тя го направила.

Според сумата от точки на двете срещи лениградчанките продължили по-нататък.

Протестът на „Академик“ в ФИФа бил отхвърлен, въпреки че в международния правилник по баскетбол било въведено правило, забраняващо да се атакува собствения кош.

На гроба на композитора Алфред Щнитке в Новодевическото гробище е поставен символичен камък.

На камъкът има петолиние, на което е поставен знак за пауза. Над нея е поставена корона или фермата, която служи за увеличаване на паузата.

Под знака за пауза има указание за „форте-фортисимо“, т.е. най-силното възможно звучение.

Всичко заедно на това петолиние може да се изтълкува като оглушителна вечна тишина.

Семейният съвет се бе събрал отново. Васко пак бе направил изобилно количество поразии. От него бяха вдигнали ръце не само съседите, но и цялата махала.

А за училището да не говорим, от там всеки ден идваха забележки за лошото му поведение не само в час, но и в междучасията.

Бащата на Васко започна спокойно:

– Всеки от нас прави неща, които дразнят, разстройват и депресират околните, но, Васко, това не бива да е постоянното ти поведение, когато си сред хората.

– Какво толкова съм направил? – опита се да се защити Васко. – Дето има беля, все аз съм виновен.

– Какво искаш да кажеш, че когато е станало това не си бил там ли? – попита майка му,

– Не, бях, но и другите правеха така…..

– Не знам какво са правили те и какво ти, – повиши тон бащата, – но поведението ти е крайно неприемливо. Така останалите ще те игнорират и ти ще останеш изолиран от всички.

– А, Пепи и Дечо едва ли биха ме изоставили. На тях им харесват лудориите, които правим.

– Понякога ти и твоите приятели ще искате да отидете някъде, да участвате в някое мероприятие, но ще ви прогонят и няма да ви допуснат…

– Че кой ще ги пита? – засмя се Васко.

– Сега сте деца – каза майка му – и най много да се ступате, но когато възмъжеете, нещата няма да изглеждат толкова просто и елементарно.

– Лошото ти поведение, – смръщи вежди баща му, – води до допълнителни разходи. Всяко нещо, което си строшил, разбил или когато си наранил някое дете, се заплаща от нашия джоб. Не си мисли, че след такива разходи, ще получиш подаръци и джобни. Когато пораснеш, ние вече няма да те надзираваме, но лошото ти поведение може да те доведе до затвора.

– Да оставим настрана наказанията и парите, – каза майка му, – но погледни как те приемат околните. Не са ли гневни и раздразнителни, когато те срещнат някъде? Не само, че няма да те допуснат до себе си, но ако имаш нужда от помощ, много ще се замислят дали изобщо да ти помогнат.

Май всички тези последици нямаше да са добре дошли. Васко се напрегна и започна да разсъждава наум: „Всичката тая агресия, самонадеяност, словесни нападки, увреждането на имуществото, отказа да следвам дадените указания, вдигането на безполезен шум, цапането, настояването околните да действат по определен начин, до какво ме доведе? До хули, обиди и обвинения дори за неща, които не съм направил“.

– Ще се постарая това повече да не се случва, – каза ясно Васко.

Той знаеше, че не му вярват, защото след всяко „геройство“ казваше същото, но сега бе решил наистина да се поправи.

Вярата е сляпа. Когато виждаме, това не е вяра, а философстване.

Ако преплуваме Атлантически океан, правим го с вяра. Ние не забелязваме набелязания път във водата, нито някакъв признак за бряг, когато сме сред нея.

Въпреки всичко ние се движим всеки ден следейки своя път по картата с такава точност, все едно ни е оставена широка диря, начертана от тебешир.

На разстояние 20 мили от брега, ние знаем точно къде се намираме, все едно сме видели това място преди три хиляди мили, когато ни е заобикаляла само вода.

Как сме измерили и набелязали своя път? Всеки ден капитанът е взимал своите инструменти, гледал е небето и е планирал пътя си по слънцето. Той е плувал по указание на небесните светила.

Така и вярата гледа нагоре и плува по указанията на Бога, без да вижда бреговете, нито пътя пред себе си.

Честите спирания, като че ли ни водят в пълна неизвестност, в тъмнина и бедствие. Но Бог навреме открива път и често тези мрачни среднощни часове се превръщат в предверия към светлината.

Твърде много от нас бързат да видят края на пътуването си, без да са се хванали за работа. Ако можехме и ни се отдадеше това, как щяха да се развият у нас християнските добродетели?

Вяра, надежда и любов не се откъсват от дървото като зрели ябълки.

В сравнение с нашите крака, упованието в Бога по-бързо ще ни доведе до края на пътуването ни.

Мария Юдина, известна пианистка, получи плик, в който имало 20 хиляди рубли, това били много пари по това време.
Съобщили й, че това е направено по личното указание на другаря Сталин.
Юдина е била сред любимите пианисти на Йосиф Сталин. Една нощ през 1944 г., когато Сталин чул по радиото концерт за пиано номер 23 от Моцарт в нейно изпълнение, очите му се напълнили със сълзи и той веднага поискал да се направи запис, за да го има винаги при себе си.
Въпреки признанието на лидера, пианистката останала безкомпромисен критик на режима. И когато й била дадена награда от Сталин, тя я дарила на православна църква, за „безкрайни сталинистки грехове“.

Получавайки парите тя седнала и написала писмо на Сталин:
„Благодаря Ви, Йосиф Висарионович, за Вашата помощ, аз ще се моля за вас ден и нощ и ще моля Бог да прости греховете Ви пред народа и страната. Бог е милостив, Той ще прости. А парите давам за ремонта на църквата, която посещавам“.
Трудно е да се повярва, че може да се каже такова нещо на вожда……
„Думите й звучаха неправдоподобно, – пише Шостакович, – но тя никога не е лъгала.“
Своя разказ за тази невероятна история Шостакович завършва така:
“ На Юдина нищо не направили. Сталин замълчал“.