Такова нещо не може да се види всеки ден, но когато настъпи води до бурен смях.

Бе краят на работния ден. Всички бяха изморени и всеки си мечтаеше час по-скоро да се прибере и да се заеме с любимите си занимания.

Маршрутката бе пълна. Жена държеше на коленете си дете. До нея седеше младеж, около 24 годишен, със слушалки на ушите. Той бе притворил очи и се наслаждаваше на музиката, която си бе пуснал на смартфона…..

В колата влезе бременна девойка с голям корем. До нея пристъпяше възрастна жена, навярно бе майка ѝ.

И двете се огледаха, но празни места за сядане нямаше. А и никой не даваше вид, че ще отстъпи място на бъдещата майка.

– Какво ще правим? – попита тихо бременната.

Възрастната жена отново огледа хората и си избра „жертва“ – най-младия пътник. Хвана бременното момиче за ръка и го помъкна към дремещия младеж.

Двете застанаха пред него, но той не реагира.

Тогава възрастната жена го докосна по рамото и той отвори очи. Тя му показа с кимване големия корем на момичето, като се надяваше, че ще разбере какво иска да му каже.

Младежът премигна сънено. Без да разбира какво става изобщо, скочи, погледна уплашено момичето и ужасен каза:

– Не съм аз! Честно, ….. нищо не съм ѝ направил! За първи път я виждам, ….. въобще не я познавам!

Хората в маршрутката едва не паднаха от смях.

Младежът се изправи. Момичето така се смееше, че трябваше да придържа големия си корем, за да не падне.

Младежът изгледа смеещата се аудитория, махна с ръка и извика:

– Вие сте луди!

А на следващата спирка бързо се изниза от вратата.

Жана обичаше много своя Бобчо. Той бе двегодишен шнауцер. Тя го водеше го на разходка, а той ѝ се отплащаще с безкрайна любов и покорност.

Бобчо много обичаше да донася палката, която Жана му хвърляше. Тя знаеше, че това е едно от неговите любими занимания, но веднъж то се оказа пагубно за него.

Един ден тя хвърли около 20 пъти пръчката в езерото и Бобче радостно размахвайки опашка я донасяше обратно.

Кучето неволно бе погълнало много вода, когато обратно плуваше към своята стопанка. В резултат на това се повиши нивото на натрия в организма на животното, а това доведе до фатални последствия в мозъка.

Двадесет минути след приключване на играта Бобчо стана вял, изглеждаше сякаш се е напил.

Жана го погледна, погали го и му каза:

– Бобчо, какво ти става?

Но полюшващата походка на кучето я разтревожи. Тя грабна кучето и веднага отиде при ветеринара.

– Водна интоксикация, – каза ветеринара след като чу разказа на Жана.

Лекарят се опита да го реанимира, но вече бе късно за каквото и да е.

Жана се разплака:

– Бобчо толкова обичаше тази игра. Изобщо не знаех, че тя може да бъде опасана за него. И друг път сме му хвърляли палки и топки и той радостно ги е връщал.

– Да, но този път е било фатално за него, – печално гледаше и ветеринара, към безжизнената топка от козина, която лежеше безмълвно на масата.

– Защо никой не ни е предупредил за това? – извика Жана обляна в сълзи.

Ветеринарът вдигана безпомощно ръце.

– Всичко стана буквално за час, – Жана гледаше мъртвото телце на довчерашния си любимец и още не можеше да се примири със станалото.

Въпреки юношеските си години Вълчо взе да търси отговори на много въпроси, които го вълнуваха. Ровеше се в книги и справочници, посещаваше различни сайтове, а след това дълго разсъждаваше над това, което бе открил.

Понякога излизаше по високите скали застрашително надвесили над селото, в което живееше, търсейки опора на своята непокорна мисъл.

Той имаше широки интереси. Вълнуващите го теми бяха от различен характер. Сред бележките, които си водеше, можеха да се открият някои учудващи занимания.

Например не малък бе интерес му към подреждането на музикалните инструменти в оркестъра. В скица бе отбелязал къде се поставят струнните, духовите и духовите инструменти, но много по-интересно разсъждение бе записано под тази подредба.

„Подобен ред трябва да има и в нашият обществено политически живот. Именно тогава ще има единство и хармоничност в симфонията на общението между хората.

Ако диригентът, ръководителят на страна, фирма, учреждение, не си е на мястото или няма добра акустика, се получава дисхармония.

Обществото се раздробява на партии, класи и сдружения и хората се наежват едни срещу други“.

Веднъж с приятеля си Асен разговаряха на тема: Как може да се преустрои нашият нерадостен живот?

– Трябва да използваме нови източници на енергия, – настояваше Асен.

– Сегашните имат ограничено въздействие, – не се съгласяваше Вълчо. – Те само загрозяват и тровят природата.

– Новите източници на енергия трябва да са непрекъснато възвръщаеми, – не се предаваше Асен, – като тоновете отпадъци, водата в реките, моретата и океаните, като вятърът , приливите и отливите.

– Но милиардите, вложени от корпорациите в нефтената промишленост, в газодобива, фармацията, уранодобова, …., – нервно повдигаше ръце Вълчо, – вадят от равновесие човечеството.

– Е, да – съгласи се Асен, – всичко това ни обрича на войни….

– И към самоунищожение, – допълни Вълчо. – Това води към хаос и взаимно изтребление.

Така растеше будният младеж, търсещ изход за загниващото общество, в което живееше. Идеи не липсваха, но ако нямаше подкрепа, тези и други подобни разсъждения ще потънат в примирилото се мнозинство.

Най после един свободен час. Зарадвана Евгения седна на фотьойла и взе бродерията си. Това бе едно от любимите ѝ занимания, а днес започваше една интересна фигура, за която трябваше да приложи голяма доза търпение, за да стане, както трябва.

Някой звънна на външната врата. Евгения с нежелание тръгна да отваря, някой бе нарушил тихото ѝ кътче. По петите я следваше десетгодишната и дъщеря София.

На дъжда, без чадър и връхна дреха стоеше млад човек с папка в ръце.

– Извинете, – учтиво каза младежът, – аз събирам пари за Фондация „Грижа за деца със специални нужди“.  Нашите организации се срещат директно с  уязвимите и бедни хора.

Бързайки да се върне към любимото си занимание Евгения учтиво, но бързо каза:

– Съжалявам, но не мога да ви помогна точно днес.

След това бавно затвори вратата.

София погледна изпитателно майка си и попита:

– Защо нищо не дадохме на този човек? Той ходи в студа и дъжда, за да събира пари за бедните.

Сърцето на Евгения се сви.

„Егоизмът ми попречи да използвам тази възможност да помогна на някого, – каза си тя. – Какъв пример дадох днес на дъщеря си?“

Малко по-късно София подаде на майка си рисунка. Тя бе озаглавена: „Човекът с голямото сърце“. На нея София бе изразила чувствата си от срещата с младежа на вратата.

„Трябва да взема пример от нея, – помисли си Евгения. – Това е важен урок за мен. Ще го помня докато съм жива“.

През следващите години София продължи да рисува, когато нещо я развълнуваше, а Евгения внимаваше да не пропусне нито една възможност да се прояви като щедра християнка.

Жана имаше твърд характер и отношенията със съпруга ѝ бяха доста обтегнати. А той бе доста енергичен вследствие, на което имаха помежду си постоянни скандали. А ако той бе нерешителен, Жана непрекъснато го контролираше и караницата бе неизбежна.

Последните няколко пъти Жана имаше чувство, че се изправя пред стена и тя не виждаше никакъв изход в създалите се положения.

Жана започна да търси информация в Интернет по създалите се отношение между нея и съпруга ѝ.

Накрая осъзна, че с действията си се намесва в личната територия на съпруга си. Всъщност тя не дооценяваше това, което вършеше и изпадаше в зависимост от нещата, които можеха да кажат или помислят за нея.

Просто трябваше да изрази ясно и точно какво иска, за да няма скандали и да прибягва към душевен мазохизъм.

Например, колко по-просто бе да каже:
– Скъпи, искам да отида на екскурзия еди къде си. Ти не искаш, добре. Тогава сама ще отида и ще ти донеса от там сувенир.

Или

– Искам да отида на театър, не мога да пропусна изпълнението на Николов или Манчева. Ти си зает добре, тогава до утре.

Най-важното за нея бе да не се обижда, че не е избрал да отиде с нея на театър, а нещо друго. Жана разбираше, че не трябва да се чувства излишна и да не реагира остро на реакцията му:

– Какво толкова намиращ интересно в това?

И Жана започна да си записва и разсъждава върху нещата, които бе открила и разбрала.

– Първо, не трябва да се тревожа. Съпругът ми не е малко дете, което може да падне и да се удари. Той е достатъчно голям да бъде надзираван и може сам да отговаря за постъпките си. Второ, той има нужда от време за себе си, когато иска да се занимава с нещо, което му е интересно и лично го интересува. За това не е нужно да скучае край мен и да ми говори непременно нещо приятно. Не трябва да го вкарвам в някакви граници. Така и аз хабя излишна енергия. Необходимо е искрено да споделям с него, с какво искам да се занимавам и да му давам свобода за любимите му занимания, ако нямам желание да участвам в тях. В противен случай ще се натрупват оплаквания, неприязън и негативни емоции, които ще преливат в поредния скандал.

Тя въздъхна дълбоко:

– Връзката ни помежду ни не трябва да бъде контролирана и манипулирана.  Така ще чувствам до себе си един силен и стабилен мъж.

Сега тя не бе напрегната и изнервена. Това бе индикатор, че е настъпила промяна и то в положителна посока.