Виктория напусна родния си град и се премести в столицата. Там бързо свикна да живее в мегаполиса.

Тя си идваше един път в годината, точно на Нова година. Това идване бе без много ентусиазъм, защото много често се повтаряше един и същи сценарий.

Току що пристигнала, роднините като гладни лешояди се нахвърляха върху нея с различни по степен въпроси, без всякаква деликатност.

– Кога ще се омъжиш? – клатеше глава леля Донка.

– Купи ли си апартамент в столицата? – интересуваше се братовчед ѝ Мишо.

– Мислиш ли изобщо да имаш деца? – гледаше я предизвикателно баба Пена.

– Как до сега не си станала някоя главна на отдел? – цъкаше с език чичо ѝ Стамен.

Разпитът с пристрастие плавно протичаше като открито заседание на тема: „Как Виктория ще живее по-нататък?“

– Ако по-рядко ходи на почивка, – намеси се стрина ѝ Мария, – тя ще може бързо да събере повече пари, да си купи апартамент.

– Нека работи по-малко, – добави дядо Тодор, – така по-лесно ще организира личния си живот.

– По-добре е, – не остана назад и леля Петка, – да си вземе мъж с апартамент, тогава няма да се занимава с заеми и ипотеки.

В третата част от развлекателната програма на семейството се вдигаше бялото знаме за Виктория.

Започваха да обсъждат по-голямата сестра на Виктория:

– Е, Славка успешно се омъжи, – каза Нено, вуйчо на двете сестри.

– С мъжа си скоро си купиха апартамент, – побърза да осведоми останалите стринка Наталия.

– Славка има две умни деца, –  започна да я хвали баба Тота. – Едното рецитира много хубаво, а другото спечели скоро конкурс, представяйки своя картина.

Явно имаха за какво да я хвалят. Не е като Виктория, която няма ни кола, ни апартамент, нито семейство, нито някаква по-особена придобивка в жилището си.

Черешката на тортата бе негодуванието на родителите:

– Виктория рядко звъни и не я виждаме често между нас, – въздъхна майка ѝ.

– А през лятото вместо да дойде нагости по време на отпуската си, – недоволстваше баща ѝ, – тя отива на море.

В общи линии Виктория играеше ролята на лошата дъщеря.

Неудобните въпроси, непоисканите съвети, съперничеството и негодуванието  са основните проблеми, които могат да съсипят Новогодишния празник в едно семейство.

Ирина спеше по шест часа на ден, понякога и по пет. Сутрин се събуждаше, набързо глътваше по едно кафе и така караше до вечерта.

Друга на нейно място отдавна би си помислила:

„Май нещо не правя живота си, както трябва. Трябва да сменя ритъма на ежедневието си“.

Ирина всеки ден не бе имала достатъчно сън, но това не я смущаваше. Тя отдавна се бе отучила да мисли по този въпрос.

Когато на Ирина и се случеше някой и друг свободен час, тя изпиваше още някоя ободряваща напитка, след което гледаше телевизия, сърфираше из интернет или се взираше с опулила очи в стената пред себе си, а в главата ѝ се гонеха неприятни мисли.

От страни изглеждаше, че излизането от този порочен кръг е много лесно.

Не веднъж приятелката ѝ Боряна я съветваше:

– Просто трябва да си легнеш навреме, нищо повече. Няколко дена осемчасов сън и ще станеш неузнаваема. Ще бъдеш по-спокойна и добра, ще престане да се караш с хората и във всичко ще успяваш.

Но за да танцува в такъв ритъм на „валса“, Ирина трябваше да е свършила всичко навреме за съответния ден, а за това се изискваше да положи непоносимо волево усилие. А на такова усилие, сънливата Ирина не бе способна.

Гено, колега от работата ѝ, често я мъмреше:

– Щом си недоспала ти ежедневно ще губи няколко часа за различен род глупости. И поради тези изгубени часове, ще лягаш не навреме, а няколко часа по-късно.

Зорка, която се месеше навсякъде и даваше постоянно съвети, дори и когато не са ѝ ги искали казваше:

– В шест часа сутринта, искаш или не искаш, недоспала трябва да станеш. И какво правиш на работното си място? Подремваш за минута или две. Каква работа ще свършиш тогава?

Ирина огорчена хвърляше по един съкрушителен поглед на съветниците си.

А през това време си мечтаеше:

„Ех да можех да се махна по-далече от тия, на друго работно място, където дават и повече пари ….“

Но всичко това си оставаше мечта, тъй като навиците ѝ си оставаха непроменени.

Звездите обсипваха небето. Тук там неголям облак помрачаваше красивата звездна картина.

Пламен и Христо вървяха по булеварда и се радваха на усмихнатите лица на хората минаващи край тях.

Всяко лице бе озарено не толкова от светлината на празничната украса по улиците, а от вътрешния огън подклаждан от голямото очакване – раждането на Младенеца.

– Виж, – каза Пламен, – минават векове а хората все още чака този мир, за който пеят ангелите в първото утро след Рождество.

– Даже и страната, в която се е родил Исус, – подчерта Христо, – страдат от насилие и въоръжени конфликти. Къде е тогаз този мир?

– Ще ти кажа къде да го намериш, – засмя се Пламен. – Той живее в сърцата на онези, които се доверяват на неговата благодат. Човек има мир до толкова, до колкото се доверява на Христос.

– Погледни, – опонира Христо, – земята се разрушава от войни и бунтове. Не знам страна, в която царува пълен мир и сигурност.

– Най-страшната война, – наведе глава Пламен, – която водим, е тази срещу самия Бог.

– Вярно е, – призна Христо, – че често се бунтувам срещу Неговата власт и дръзко решавам да изграждам живота си без Него.

– Сега имаш възможност да се примириш с Бога и да предадеш живота си в ръцете на Господ Исус Христос, – каза тихо Пламен.

– Тогава ще настъпи толкова търсения мир, – въздъхна Христо. – Мир с Бога, мир в сърцето си и мир с хората около себе си.

– Какво предпочиташ, – Пламен повдигна очи и погледна възторжено приятелят си, – война или мир?

Симеон бе отзивчив човек, често помагаше на другите. Но започнеше ли някой да го хвали, размахваше ръце и сменяше веднага темата.

Той имаше един много добър приятел, Тодор Стилянов, който работеше като психиатър.

Двамата често се виждаха и обменяха мисли и знания.

В края на декември, в един мразовит ден, двамата седяха в едно кафене и отново говореха по въпроси, които ги вълнуваха.

– Когато наближи Рождество, – каза Симеон, – си мисля за множеството хора, които са самотни и отрудени по това време.

– Около празника има голям наплив на пациенти, – засмя се Тодор, – В тези празнични дни, те най-силно усещат самотата и че са отхвърлени.

– Именно на Рождество Бог ни напомня, че не сме сами, – въодушевено започна Симеон. – В живота, смъртта и възкресението на Исус, Бог ни показа любов и помирение, спасява ни от самотата и празнотата вътре в нас.

– Да, – въздъхна Тодор, – Ние не сме сами. Бог слезе от небето, за да ни разкрие любовта си към нас.

– През тези Рождественски дни можем да сме сигурни, – каза Симеон, – че Исус е близо. Той идва при нас и ни носи надежда. Прощава греховете ни, укрепва нашата вяра и изцелява духовните ни рани.

– Той е готов да изяви Своята милост, – тъжно поклати глава Тодор, – само чака нашето разрешение, да се намеси.

– Рождественската вест не се е изменила през последните две хиляди и повече години, – Симеон възторжено ръкомахаше с ръце. – Празникът ни напомня, че не сме сами.

– Много пъти съм казвал на пациентите си: „Ак се чувстваш сам на Рождество, покани Христос у дома си и отвори сърцето си за Него, – сподели Тодор.

– В тези дни около Рождество търся някой, който се чувства изоставен, отхвърлен и самотен, и се старая да проявя внимание и любов към него, – каза Симеон. – В такива моменти се чувствам удовлетворен, защото съм бил полезен ….

Двамата приятели още дълго говореха за взаимоотношенията между хората и за възможностите, които пропускаме да дарим някого с капчица любов….

Поваля, но това сняг ли беше?! Задържа се малко бял снежец върху тревните площи, но пътищата останаха непокрити.

Свилен скучаеше между стените на празния апартамент и за това се обади по телефона на приятелят си Филип:

– Нямаме вече учебни занятия, времето е прохладно, тъкмо за разходка. Какво ще кажеш, а?

– Идвам веднага, – бързо се отзова Филип.

Когато се събраха, тръгнаха бързо към парка. Двамата крачеха бодро и се наслаждаваха на дърветата и храстите, които едва бяха покрити с прозрачни бели пелерини, през които прозираха оголените им снаги.

– Наближава Рождество. Замислял ли си се, какво е станало, когато Христос е дошъл на земята? – попита Свилен, когато преминаха покрай една платформа на която бе изобразен Младенеца в ясли, с Йосиф, Мария, овчарите и мъдреците.

– Виждаш ли това малко Бебе във Витлеемските ясли? – попита Филип като отправи очи към импровизираната сцената. – То пораства. Бил е разпънат и възкръсва. И след всичко това светът е станал вече по-друг.

– Благодарение на Неговото състрадание светът е станал по-състрадателен, – възкликна Свилен.

– А Неговото изцеляващо докосване, направи света по-хуманен, – добави Филип.

– Поради това, че той толкова самоотвержено служи на света, хората станаха по-великодушни.

– Христос даде надежда и смисъл на живота за всеки човек.

– Без Него, – поклати глава Свилен, – ни очакваше само неминуема гибел.

– Забележи, – каза Филип, – без Христос молитвите ни не биха достигали до Отца. Нямаше да има изкупление на греховете ни, нито прошка, …

– Няма и Спасител!

Момчетата вървяха и в най-малките неща откриваха красота, нежност и много любов.

– Христос дойде в този свят и той стана по-добър! – констатира Свилен.

– И ние можем да станем добри, – засмя се сърдечно Филип, – ако отворим сърцата си за Него!