Събитията в Пловдив на 6 септември 1885 г не са голяма изненада за великите сили. И ако реакцията на великите сили се забавя, това се дължи по скоро на желанието им да разберат кой стои зад Пловдивския акт.
Правителството на П. Каравелов трябвало да постигне едно на пръв поглед абсурдно решение на въпроса, да се утвърди българското Съединение без да се нарушава формално Берлинският договор.
За изпълнение на тази сложна задача българското правителство възприема една изключително гъвкава тактика.
Тя съчетава постъпки пред всички Велики сили. Тази тактика не е нова. Само че сега тя се очертава по-ярко, защото и положението е доста усложнено и заплетено.
По отношението към големите държави е направено разграничение, като е показано предпочитание към Русия. Това е напълно естествено при традиционно близките българо-руски връзки.
Но от Петербург изобщо не отговарят на телеграмата на българския княз.
Реакцията на Петербург е обусловена от царската политика на Балканите и развитието в българо-руските отношения. Ангажирана в конфликта с Англия в Афганистан, Русия е против създаване на усложнения в Европа.
Отношението на руския цар  към  Ал.  Батенберг  се  прехвърля  и  върху българската  държава, от там и върху Съединението.
Румънското правителство отказва да участва в антибългарска балканска коалиция, защото смята, че Съединението ще укрепи българската държава и нейната самостоятелност, така ще се попречи на изпадането ѝ под пълно руско влияние.
Въпреки тревожните сигнали от всички страни българското правителство не губи самообладание. То продължава да се подготвя за отбрана и търпеливо да тропа на всички врати.
Оживената  преписка  между  дипломатическите  канцеларии  на  европейските  сили продължава. Съединението става заложник на голямата политика на всяка велика сила.
Съмненията, че Русия стои зад събитията в Пловдив, са разсеяни от негативната реакция на царското правителство.
Лорд Солзбъри  нарежда  на  английския  посланик  в  Цариград  У.  Уайт  да  настоява  за признаване  на  Съединението  под  формата  на  лична  уния,  т.е.  българският  княз Александър I да бъде назначен за главен управител на Източна Румелия. Така привидно
Берлинският договор не се нарушавал, а се променяло само управлението на областта.
От своя страна Портата не могла да не оцени, че идеята за персонална уния е приемлив изход, който, без да накърнява достойнството на султана, предотвратява задълбочаването на кризата.
Разногласията между великите сили бързо стават известни на света. В Белград разбират, че обсъжданията им ще се проточат, а всеки ден
работел в полза на българското Съединение. За да предотврати този изход, сръбското правителство изоставя изчаквателното поведение и преминава към решителни действия.
За да спаси престижа си в страната, крал Милан започва с нищо непредизвикана война.
Предстояли  най-трудният  момент  в  защитата  на  Съединението.  Дипломатическите преговори прекъсват и на дневен ред застанали бойните действия.Въпреки че преди това предупреждават Сърбия да се въздържа от въоръжена намеса, големите държави не дават открита подкрепа на Княжеството. Даже Англия, която подкрепя каузата на
Съединението, се ограничава с пожелания за победа на българското оръжие, в което впрочем не вярва.
Оказва се, че великите сили не се опасяват от сръбско-българската война, защото тя ще локализира конфликта на Балканите. Всички сили се противопоставят на турското нахлуване в Източна Румелия или на балканските държави в Македония. Интересът към балканското наследство на империята е общ и все още няма готовност за неговото
преразпределение.
Българската армия свършва работата си – идва ред на дипломацията. Победата прави възстановяването на статуквото в Източна Румелия почти невъзможно, но това не означавало край на изпитанията за Княжеството.
Очевидно въпреки различията помежду си силите търсят формула за признаване на Съединението. Това много добре е разбрано от българското правителство, което взема изпреварващи мерки. В края на декември князът подписва редица укази, целящи административно и институционно сливане на Княжеството и Източна Румелия, и
единна организация на Войската. Българското правителство бърза, защото Сърбия използва примирието, за да се превъоръжи, а Турция държи на границите големи военни сили.
На 24 март 1886 г. посланиците на великите сили в Цариград подписват т.нар. Топханенски акт. Така се слага край на мъчителната дискусия по българското Съединение.
На 13 април на тържествена аудиенция в София Шакир паша връчва на княз Александър I султански я ферман, с който му се поверява главното управление на Южна България.
След подписването му страната се връща към нормален живот.

И това не е краят на мъките …..

Нено бе въодушевен. Той бе намерил хора, с които да сподели мечтите си, а и те не оставаха равнодушни към думите му.

– Преди главата ми бе пълна с идеи, но нямах цел, – каза Нено. – Имах добри намерение, но без покритие. Когато осъзнах целта в живота си, всичко, което бях научил и правил през времето на своето съществуване, се подреди по пътя към тази цел. Това стана още преди да го осъзная с ума си.

Емилия го слушаше захласната. Докато Нено говореше с ентусиазъм за стремежите си, той буквално израстваше в очите ѝ.

– Хората твърдят, – продължи той, – че днес не стават чудеса. Но ние живеем в невероятна епоха. Машините ни спасяват от тежкия труд. Влакове, автомобили, самолети скъсяват разстоянията. По телефона можеш да е обадиш на свой приятел, който се намира на другия край на света …..

Хората, които го слушаха бяха увлечени от думите му.

В главите на всеки от тях не веднъж се бяха въртели подобни мисли, но именно днес се намери човек който да ги изрази подредено и ясно.

Емилия усещаше, че между нейните мечти и тези на Нено имаше сходство.

Тя искаше да разбере тайната на живота, като усилено изследваше и наблюдаваше растенията и животните, а плана на Нено бе да разгадае тази тайна у хората, по-точно в съвместната им работа.

– Мисля, че нашите интереси не са толкова различни, – каза Емилия.- Аз искам да разкрия тайната на сътворението, наблюдавайки ставащото в природата, а вие …. търсите тайната на един вид ново сътворение, включващо взаимодействието между хората и желанието им да творят съвместно.

Нено ѝ се усмихна.

– Какво прекрасно сравнение. Мисля, че идеята ми не би могла да се изрази по-красиво.

Вътре в църквата се процеждаше утринното слънце и хвърляше пъстроцветните си сенки от стъклописите върху събралите се енориаши. Една част от тях бяха дошли по собствено желание, а другите понеже така се налага.

В много молитвени домове, независимо от вероизповеданието, има хора, които сядат на първите редове, сякаш близостта им до амвона ги приближаваше до освобождението.

Жените облечени в най-хубавите си рокли, мъжете със стегнати сака, с изгладени панталони, чийто ръбове могат и да те порежат, всички напарфюмирани и привидно усмихнати участваха неволно в някакъв театър.  Нима дрехите правят човек светец?

Зад амвона стоеше отец Загорски. Късата му коса бе снежно бяла, но веждите му бяха още черни. Ръцете, които се подаваха от расото се движеха като напевния му глас. Дълги години той изнасяше проповедите си пред папството си. Много време прекарваше над Словото и продължаваше да се пита дали е успял да достигне до сърцето на поне един човек.

Днес, както и когато бе по-млад се наблюдаваше постоянен растеж на престъпността, прелюбодействията, корупцията, …. и масовото оттегляне от църквата.

Хората възлагаха вярата си на технологиите и науката, те вярваха единствено в материалното. Въпреки всичко Загорски продължаваше да проповядва с надежда, че ще спаси поне една душа в този толкова объркан свят.

Свещеникът бе дребен, някои биха го възприели за недоразвит и недорасъл. Истинският му дар бе гласът му. Колкото бе дребно тялото му, толкова по-мощно звучеше гласа му над папството:

– Не можете да придобиете спасението си като крадец през нощта. Ние не се борим за съвършенство в живота, тук на земята, а за усъвършенстване във вярата си. Вярата в Бога ни дава вечен живот. Единствено вярата е ключът, което ни води до израстване и промяна…..

Загорски събра листовете и предложи да изпеят заедно една песен. И макар да не бяха професионалисти, множеството запя като един, в синхрон.

В дъното на църквата, без да се набива на очи, седеше най-големият поклонник на Загорски. Дори и да искаше да се скрие, човек не можеше да не забележи червените ѝ къдрици, които пламтяха като огън върху раменете ѝ. Маги тихо припяваше, като че ли на себе си.

Това влизаше в остро противоречие със всичко в живота ѝ. От дванадесетгодишна възраст изучаваше седемте смъртни гряха в католическото училище, а нощем ги практикуваше. И макар с годините да бе станала по сдържана и отговорна, не успя да изкорени всичко лошо от себе си.

Всяка събота отиваше на танци или участваше в някой купон, но всяка неделя независимо от времето и здравословното си състояние, стоеше сутрин в църквата на едно и също място, свела глава нямо благодарейки за всичко в своя свят. Макар да не бе съгласна винаги с това, което се казва в църквата и поведението ѝ да не я правеше светица, вярата ѝ в Бога бе искрена.

Съпругът ѝ Юри седеше на пейката до нея тихо. По тъмните му очи личеше, че за него службата отдавна е свършила. Той нито веднъж до сега не бе споменал пред жена си, че е започнал да губи вярата си.

Маги и Юри излязоха от църквата заедно с другите. Те се подредиха на опашка да се ръкуват с пастора, с надежда, че частица от светостта му ще докосне и техните души.

Загорски кимаше сърдечно с глава на всеки. Минаващите край него изказваше благодарност или добра дума за проповедта му. Самият той се съмняваше в искреността им.

„Ако ги попитам, – помисли си Загорски, – дали някой от тях ще си спомни поне едно изречение от проповедта, да не говорим за поуката от нея?“

Той знаеше какъв ще е приблизителният резултат. Познаваше всички хора, които посещават църквата му и едва ли някой щеше да го изненада с нещо.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка, когато погледът му срещна очите на Маги.

– Прекрасна проповед, отче, – рече Маги свела глава пред свещеника.

– Благодаря ти, Маги, – засмя се кротко Загорски. – Когато тя видя наблизо, винаги разчитам на усмивката ти. Дано намериш покой, дете – благослови я той.

– Благодаря, отче, ти също.

Юри хвана Маги под ръка и тръгна към колата. Той бе нервен и неспокоен, така се чувстваше около час преди и два след литургията.

– Защо е необходимо да преминаваме всяка седмица през това? За какво ни е нужно? – мърмореше недоволно Юри.

Маги докосна рамото му в знак на примирие. Между двамата настъпи неловко мълчание ….

 

 

В това кафене се събираха предимно писатели, поети, художници, философи и разбира се издатели, накъде без тях.

Днес времето бе дъждовно и групата в заведението бе по-малка. Разговорите на присъстващите бяха тихи и спокойни. Някой само си пиеха кафето, мълчаха  и от време се прозяваха.

Издателят Никифоров присви очи и фиксира непокорния и неукротим Пламенов.

– Мисля, че имам нещо за вас, – каза най-после Никифоров, като предизвикателно погледна Пламенов. – Страхотна книга. Бихте ли желали да я преведете на български?

– Ако говорите за скоро нашумялата книга на немски, – обади се Ликов, – мога да кажа, че е твърде интересно произведение.

– Да не сте луд? – скочи приятелят на Пламенов Страхилов. – Той да стане роб на чужд труд!? Как смеете да обиждате приятелят ми?

– Успокойте се, Страхилов! Това е само предложение и то се отнася не за вас, а за Пламенов, – обясни спокойно Никифоров.

– Това няма абсолютно никакво значение, – сопна се Страхилов.

– Освен това работата не е без пари, – спокойно каза Никифоров. – Предлагам за превода добра сума.

– Какво са парите? – изпухтя Страхилов и направи гримаса, все едно бе захапал развалена пържола. – Парите са само средство към целта, но парите, които се опитваме да спечелим, са средство за поробване. По-добре си вземете парите и се махайте от тук.

Страхилов се изправи, цялото му същество изразяваше нямо обвинение. Той хвърли презрителен поглед към издателя и се насочи към вратата.

– Колко е неприятно да си имаш работа с такъв човек, – каза намръщено Никифоров. – Уж обича хората, а не може да разговаря и пет минути с тях, без да се скара.

След това Никифоров отново се обърна към Пламенов:

– Какво ще кажете за предложението ми? Ще преведете ли книгата?

Пламенов се колебаеше. Много добре познаваше Никифоров. Не веднъж бе работил с него и не бе доволен от сътрудничеството им, за това трябваше да бъде двойно по-внимателен.

Никифоров щом надушеше хубава книга, си правеше сметка предварително, колко ще спечели от нея. Бе дочул, че подвел няколко преводача, без да им плати уговореното.

Пламенов поклати глава:

– Не се интересувам от преводи.

– Какви ги говориш? – подскочи Никифоров. – Ти си най-добрия преводач, чел съм твои забележителни преводи.

Пламенов махна ръка, сякаш искаше да се отърве от някоя досадна муха.

– Искам да напиша най-после собствена книга, – каза отегчено Пламенов.

– Наистина ли? – Никифоров погледна изненадано. – Тогава за превода ще ти дам двойно.

Пламенов трепна, той имаше голяма нужда от пари в момента. Издателят усети колебанието му и натисна умело с ново предложение:

– Половината ти плащам предварително, а другата част след като завършиш превода.

Пламенов скръсти ръце пред гърдите си.

– Парите не ме интересуват, – несигурно каза Пламенов. – Бих искал да се докажа и като писател.

– Аз съм убеден в качествата ви, – настойчиво започна да се умилква Никифоров, – за това ви предлагам да се заемете с този превод, който няма да ви отнеме много време.

– Твърде дълго съм заемал перото си на други автори, – каза безпомощно Пламенов.

– А ако увелича предложението, – очите на Никифоров засвяткаха алчно. – Помислете, навярно имате много сметки за плащане?!

– Колкото и да ми предложите, отговорът ми е „не“, – заяви категорично Пламенов, по-скоро от инат, отколкото от желание.

В миг лицето на издателят се промени. Благоразположението се замени с раздразнение и гняв. Очите му светнаха заплашително.

– Това ли е последната ви дума?

Пламенов кимна.

– Жалко, – изсъска Никифоров , – навярно съм ви надценявал.

Издателят се изправи и напусна заведението.

 

Гласът на отец Григорий ечеше в катедралата:

– Болестта на нашето време е да поставим вярата пред съдийския престол на разума. Но който иска да влезе в Небесното царство трябва да постави разума в служба на вярата. Само вярата ни сочи пътя и целта…..

Стефка седеше на пейката близо до амвона. Гледаше проповедника право в очите. Думите му падаха като мълния върху главата ѝ. Проповедта му сякаш беше само за нея.

Думите на свещеника изобличаваха сърцето ѝ, разкриваха борбата, която Стефка водеше през последните няколко седмици, посочваше изкушенията на които бе готова да се поддаде.

– Чувате ли съскането на змията, когато се двоумите дали да последвате Господа или вашите плътски желания? Запомнете, желанието на плътта е насочено срещу духа. Плътта и духа са противници. Този който е последвал призива на плътта, не може да изпълни Божията воля ….

Стефка отвори сърцето си, за да приеме словото на свещеника, за да заглуши последните съмнения на душата си. Може би така щеше да бъде щастлива в дома на съпруга си и ще забрави увлеченията по другия…

– Ако живеете следвайки плътта, ще умрете. Ако убиете греха чрез духа, ще живеете. Похотта е трън в плътта. Вашата плът ви изкушава към грях. За това трябва да мразите сладострастието, както самия грах ….

Свещеникът изричаше думите високо и ясно, всяка една от тях бе част от вечната истина. Колко различно звучаха те от обичайните шумни приказки, който Стефка чуваше в кафенето и на улицата. Това бе езикът на истината, изказът на вечния Бог.

– Който иска да се хареса на жена, се грижи за светските неща. Който иска да бъде одобрен от Бога, насочва цялото си внимание към Божиите дела. Поради опасност от поквара всеки мъж трябва да има една жена и всяка жена един мъж. Бракът е лекарство срещу злото. Чрез него двамата съпрузи заедно се противопоставят срещу греха ….

Сега Стефка разбра защо съпругът ѝ не я бе докоснал преди брака, той е искал да ѝ покаже как човек трябва да се противопоставя на тръните в плътта. Тя затвори очи и помоли Бога да остане вярна на съпруга си и да не се поддава на изкушенията предложени ѝ от живота.