С колко голямо нетърпение всеки от нас очаква Новата година. Това е характерно особено за децата.

Ще попитате от къде знам ли? Та децата първи се залавят за химикалката и пишат писмо на добрия старец.

Нямаше сняг тази година, но Михаил искаше все пак ще получи подарък на Нова година.

Той се страхуваше, че ще бъде забравен или, че подаръкът му няма да достигне до него, защото е изпаднал от чувала на белобрадия старец.

Въпреки съмненията, Михаил седна на масата и започна да ниже буква след буква. Той пишеше писмо на дядо Мраз.

„Дядо Мраз, помогни ми, – пишеше Михаил, – моля те не ме забравяй! Нямам баща и майка. Сирак съм. Имам само дядо, който много пие и често ме бие. Подари ми за Новата година палто, панталони и ръкавици, защото когато излизам навън ми е много студено“.

Писмото бързо бе пуснато в пощата. Между големият куп писма, пощальонът забеляза писмото на Михаил. Взе го и го прочете. Стана му тъжно за малкия сирак.

На следващия ден пощальонът купи палто и панталони, но пари за чифт ръкавици, не му стигнаха. Въпреки всичко, той опакова красиво панталонът и палтото и го изпрати на адреса на Михаил.

Сиракът получи подаръкът си и бързо изпрати отговор на Дядо Мраз:

„Благодаря за панталоните и палтото, но ръкавиците защо ги няма? Навярно са изпаднали по пътя или някой ги е откраднал …..“

Виктория напусна родния си град и се премести в столицата. Там бързо свикна да живее в мегаполиса.

Тя си идваше един път в годината, точно на Нова година. Това идване бе без много ентусиазъм, защото много често се повтаряше един и същи сценарий.

Току що пристигнала, роднините като гладни лешояди се нахвърляха върху нея с различни по степен въпроси, без всякаква деликатност.

– Кога ще се омъжиш? – клатеше глава леля Донка.

– Купи ли си апартамент в столицата? – интересуваше се братовчед ѝ Мишо.

– Мислиш ли изобщо да имаш деца? – гледаше я предизвикателно баба Пена.

– Как до сега не си станала някоя главна на отдел? – цъкаше с език чичо ѝ Стамен.

Разпитът с пристрастие плавно протичаше като открито заседание на тема: „Как Виктория ще живее по-нататък?“

– Ако по-рядко ходи на почивка, – намеси се стрина ѝ Мария, – тя ще може бързо да събере повече пари, да си купи апартамент.

– Нека работи по-малко, – добави дядо Тодор, – така по-лесно ще организира личния си живот.

– По-добре е, – не остана назад и леля Петка, – да си вземе мъж с апартамент, тогава няма да се занимава с заеми и ипотеки.

В третата част от развлекателната програма на семейството се вдигаше бялото знаме за Виктория.

Започваха да обсъждат по-голямата сестра на Виктория:

– Е, Славка успешно се омъжи, – каза Нено, вуйчо на двете сестри.

– С мъжа си скоро си купиха апартамент, – побърза да осведоми останалите стринка Наталия.

– Славка има две умни деца, –  започна да я хвали баба Тота. – Едното рецитира много хубаво, а другото спечели скоро конкурс, представяйки своя картина.

Явно имаха за какво да я хвалят. Не е като Виктория, която няма ни кола, ни апартамент, нито семейство, нито някаква по-особена придобивка в жилището си.

Черешката на тортата бе негодуванието на родителите:

– Виктория рядко звъни и не я виждаме често между нас, – въздъхна майка ѝ.

– А през лятото вместо да дойде нагости по време на отпуската си, – недоволстваше баща ѝ, – тя отива на море.

В общи линии Виктория играеше ролята на лошата дъщеря.

Неудобните въпроси, непоисканите съвети, съперничеството и негодуванието  са основните проблеми, които могат да съсипят Новогодишния празник в едно семейство.

Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

В един град живееше Спиро. Той беше ковач и то много добър в професията си. Беше от хората, които не вярваха в Бога. Изявяваше се като начетен човек и умееше да опровергава всеки аргумент на християнството.

Възрастния вече дядо Кольо, който беше християнин, желаеше от цялото си сърце да приведе този човек при Христос. За целта възрастния човек бе изучил много от аргументите за и против християнството.

Един ден, когато реши, че вече е подготвен добре отиде при ковача. Но Спиро бе непоклатим.  Само с няколко думи опроверга всичките аргументи на християнина.

Дядо Кольо заплака и каза на ковача:

– Не мога с нищо да възразя на аргументите ви, но искрено съжалявам за душата ви.

Дядо Кольо се прибра у дома и сподели с жена си:

– Не успявам в Божието дело, обърквам се, смущавам се и нищо не постигам. Но Бог е свидетел, че много ме боли за душата на този човек. Не можах да докажа нищо на Спиро, за пет минути той отхвърли всичките ми аргументи.

Ковачът също се прибра у дома си и каза на жена си:

– Днес дядо Кольо ми каза думи, който не можах да разбера точно. Каза ми, че искрено съжалява за душата ми. Какво означава това?

– Най-добре е да отидеш и да го попиташ сам за това, – отговори жена му.

И Спиро се запъти към дома на възрастният християнин. Преди да почука на вратата, той ясно чу от прозореца:

– Господи, трудно ми е да благовествам, – молеше се дядо Кольо. – Ти знаеш, че и този път не можах да го убедя в нищо, но ме боли, че душата му е не спасена.

В този момент ковачът бе победен. Той не почука, а направо влезе в стаята, където се молеше старецът на колене.

– Не, не! Вие не сте пречка за Божието дело. Мислех, че зная всички доказателства против християнството, но вие ми дадохте такова, срещу което не мога да се съпротивлявам. Казахте ми, че искрено съжалявате за душата ми! Моля ви, помолете се за мен!

Ковачът падна на колене до дядо Кольо и прие Исус Христос за свой личен Спасител.

Вечерта бе тъмна. Облаци забулваха луната, а някоя и друга звезда се прокрадваше между тях, но светлината ѝ не бе достатъчна, за да освети мрака.

Стоян се връщаше от втора смяна. Беше много уморен. Имаха авария и трябваше доста да се напрегне с другите, за да оправят нещата. Искаше му се да се прибере по най-бързия начин и да си легне.

Изведнъж, в една от неосветените улици, го пресрещнаха двама младежи с извадени ножове.

Стоян беше яко и силно момче, веднага можеше да им даде да се разберат, но си каза:

„Нямам много пари в себе си. Ще им дам портфейла си и да се махат“.

И го направи. Извади портмонето си от джоба и им го хвърли на земята.

Единият от нападателите бавно пристъпи, пресегна се и взе плячката. Отвори портфейла и разочаровано се намръщи.

– Нищо! Това пари ли са!

Погледът на другият попадна на ръката на Стоян, а там сияеше златен часовник, подарък от баща му.

– Ей, – подвикна той на Стоян, – я си дай часовника!

„Но това е семейна ценност, – помисли си нападнатият. – Дядо ми го е носил през войната, дал го е на чичо, а той го подарил на своя брат, а сега е мой“.

– Точно часовника си няма да ви дам! – извика Стоян.

След което хвана единият за лакътя на едната ръка, нанесе му няколко удара с главата си, право в носа му и изби ножът от ръката му. Справи се бързо и с втория, като му нанесе няколко удара. Той бе по-дребен от него и бе по-лек близо 15 кг.

Някой, който бе наблюдавал боя, бе позвънил в полицията. Скоро дойдоха двама полицаи и арестуваха Стоян, който имаше лек разрез на ръката от нож, но на единият от другите двама не му се бе разминало леко. Беше получил сътресение на мозъка.

Родителите на този нападател, скоро дойдоха в полицията. Те викаха и крещяха срещу Стоян:

– Изрод! Хулиган! Ти осакати сина ни!

Стоян ги гледаше и им се чудеше на акъла. След това бавно се изправи срещу тях и спокойно им каза:

– Да бяхте го възпитали по-добре. Знаете ли къде ходи вечер синът ви и какво прави? Той не бе излязъл с приятелят си просто на разходка, а да ограбва минувачите….