Стела видя баща си седнал на масата да играе шах с Миро. Тя ги наблюдаваше няколко минути. Баща ѝ направи зле обмислен ход и застраши важна фигура, но Миро незабавно я взе.

– Стела, май трябваше да поискам съвет за следващия ход от теб, – някак примирено каза баща ѝ. – Ти по-добре би се справила от мен. Изглежда е от виното, замая ми се главата и не мога да мисля.

Тук ставаше дума само за шаха. Стела много добре знаеше, че баща ѝ носи много на вино, а и играта можеше да бъде спасена.

– Ако искаш, може Стела да те замести, – предложи великодушно Миро.

Възможностите на Стела  в шаха бяха скромни. Баща ѝ знаеше това, но стана и ѝ отстъпи мястото си. След това повлече крака към вратата и махна за довиждане на младите.

Изучавайки шахматната дъска, Стела набеляза стратегия, чрез която смяташе да защити територията и фигурите си.

Всяка от фигурките на шахматната дъска беше гравирана с дребни детайли. Виждаха се мантии, ризници и лица със човешки черти.

– Прекрасен комплект, – отбеляза Миро, след като забеляз как Стела оглежда фигурите. – В къщи имаме един издялан от дъб и орех, но той не е така добре изработен. Този от слонова кост ли е направен?

Стела кимна с глава.

Миро побурна с пръст своя цар.

– Ти си на ход, Стела.

Тя вдигна пешка, войн украсен с резбован щит и шлем. Миро потропваше с пръсти, докато я наблюдаваше. Стела видя шанса си, премести пешката, за да плени офицера му.

Миро мълчаливо повдигна едната си вежда. Той плъзна един топ от задната редица и го постави между царицата и офицера ѝ. Този единствен ход застрашаваше двете ѝ фигури. Тя не бе предвидила това.

Стела се намръщи. Ако премести едната фигура извън опасността, той ще да ѝ вземе другата. Тя се надвеси напред и огледа дъската. После грабна царицата си, взе неговия топ и погледна тържествуващо към Миро.

Той снизходително наклони глава и вдигна нерешително ръце от шахматната дъска. После взе коня си, скрит между пешките ѝ и един офицер и грабна царицата ѝ.

– Внимавай, – промърмори Миро, – Понякога един скромен войн може да направи бърз ход, за да завладее царицата.

– Доста дръзки думи, – скръцна със зъби Стела.

Тя съсредоточи вниманието си към дъската, а Миро се облегна назад в стола си. Стела осъзнаваше, че падането на царицата, отслаби много позициите ѝ.

– Внимавай, погрижи се за царя си, – учтиво я предупреди Миро.

Стела видя опасността и пребута една пешка, за да защити царя си, но това беше напълно безполезно. Скоро нейния цар беше пленен.

– Да изиграем още една игра, – предложи Миро.

Стела блъсна фигурите и стана. Нямаше повече смисъл да играят. Тя не обичаше да губи, дори и когато осъзнаваше, че е по-слаба. Но Моро беше търпелив и чакаше, рано или късно тя щеше да стане негова жена.

Седяха под дъба, като стари приятели, въпреки че никога до сега не се бяха срещали. Светослав беше очарован от говорещите птици на Нахор. Защото те не само говореха, някакви фрази, заучени предварително, а разсъждаваха като човек, дори даваха доста мъдри съвети.
– Щом можеш да направиш това …. тези птици … те мислят и говорят по своя воля …. би трябвало да си най-прочутият човек на света?

– Какво е славата? Съхранено в хорската памет име. Това би било приятна утеха за старините ми, но не би могло да ме зарадва.

– А защо не?

– Силата обикновено се свързва с друга, по-голяма сила. Това е като магия особена … смущаваща. Никакви огнени кълба, изчадия или гибелни заклинания. Никакво преминаване през стени и летене като невидим. Само изкуствени птици с …. гласове. Дреболия, но как бих могъл да защитя себе си или тях, ако се разчуе, че съм ги направил?

– Но защо трябва да ги защитаваш?

– Мнозина биха възприели, че някакъв магьосник е вложил душа в изкуствено направените птици? Дали ще ме убият или ще ме пребият, няма значение.
– А други дали биха се възползвали от идеята тези птици да подслушват техните врагове? – заинтересува се Светослав.
– Днес разполагаме с най-сложната подслушвателна мрежа в историята на държавата ни, за какво им са изкуствени птици? Помисли си, какъв шанс бих имал тук да живея в мир и да оцелея, ако се разнесе слухът за тези птици? — Нахор поклати глава. — Години наред съм мислил върху това. Някои постижения или знания, изглежда, са обречени да се появят и да изчезнат без да стигнат до хората.

Светослав го погледна замислено.

— Трудно ли е?

— Кое? Създаването на птиците? Да, трудно беше.

— За това съм сигурен. Но имах предвид друго… светът да не може да научи за това, което си направил?!

— Разбира се, че е трудно — каза Нахор. После сви рамене. — Но това е нещо като магия за повечето хора, знаех го още когато започнах да ги изработвам. И се примирих с това. Ще ликувам за успехите си, но тайно.

Хората се раждат и умират, искат нещо, да остане да живее след тях. Почитано име, деца, …… Властниците се стремят към слава. Един художник може да мечтае да създаде картина, която да се помни. А за какво може да мечтае един изобретател?

Тази фантазия, която сме имали в детството, сме я загубили като възрастни. Защо става така?
Рационалният ум убива творческите сили, способности и възможности. Разбира се, логиката и рационалните зрънца трябва да ги има, но детето е особено същество.
Навярно сте забелязали, че децата изпадат в такова състояние, сякаш не са с нас. В това състояние те преработват получената информация много интензивно.
Детето може да спре погледа си на буболечка, листо или слънчево зайче, а в това време учителката му крещи:
– Иване, пак не си в час. Да не броиш пак враните?
Но в този момент в момчето се извършва неподозиран мисловен процес. Кой знае от него може да излезе някой нов Андерсен.
Цигуларят Йехуди Менухин, когато за първи път отишъл на училище бил много впечатлен от нещо, което на другите нямало изобщо да им направи впечатление.
Когато се прибрал от първия учебен ден, родителите му го попитали:
– Какво интересно днес се случи в училище?
– Зад прозореца растеше много красив дъб, – казал той и повече нищо не промълвил.
Йехуди бил поразен от дърво, в него той видял много повече от другите, които също може би са го видели.
Децата обикновенно се впечатляват от картина, звук, мирис, …
Средата на детето трябва да се обогатява. Сивите стени и обездвиженото дете не спомагат за неговото развитие.

Ралица се облегна назад и се загледа навън. Градината беше доста голяма. Ако поискаше да отсече някое дърво, в къщата щеше да влиза повече светлина, но тя не желаеше да се разделя с тях. Ралица погледна към Петър. Той ѝ нашпомняше на дъб, стабилен и сигурен. Беше много дискретен и с него човек можеше да сподели всичко.

– Всеки проблем си има своето решение, – каза Петър. – Необходимо е да го анализираш до самата му сърцевина и да започнеш да разсъждаваш трезво.

– Но има някои изключения, – опонира Ралица, – имам в предвид непоправимо неразумните хора, а те съвсем не са малко.

Петър се замисли над думите ѝ.

– Непоправимо неразумните рядко управляват фирми, – отбеляза Петър, – такива хора доста често се заемат с управлението на цели държави. Политиците са много по-различни от хорат, които се занимават с бизнес. Политиката привлича хора, неподходящи за това занимание.

Ралица кимна глава в знак на съгласие.

– Именно, повечето са с неоснователно раздуто самочувствие, може би това е и причината да се заемат с политика. Държат да управляват останалите хора. Наслаждават се на властта и всичко свързано с притежаването ѝ.

Петър напълно подкрепяше казаното от Ралица, но допълни:

– Малцина са хорат, които влизат в политиката с искрено желание да променят света към по-добро.

– Не изключвам да има и такива, – каза Ралица, – но те са много малко.

Едва ли тази вечер щяха да стигнат до обсъждане на политиците, но на нея ѝ предстоеше среща с бизнесмен и тя искаше да знае всичко за такива хора, но разговорът се отплесна в друга посока. Може би Петър се бе сблъскал с подобни представители на властта, а това не можеше да не изплува и заеме място в разговора.

Независимо от всичко, това не попречи на Ралица и Петър да прекарат добре заедно на чаша чай.

Имало едно време едно птиче, което било много болно. То не можело да отлети на юг с останалите, за това ги изпратило с думите:

– Ще намеря някъде подслон, а напролет ще ви чакам тук.

Когато всички птици отлетели малкото птиче отишло при един дъб и го попитало:

– Мога ли да се скрия в клоните ти, за да не замръзна през зимата.

Но дъбът отказал. Той бил коравосърдечен и студен. Тогава птичето отишло при един клен със същата молба. Кленът бил по-любезен от дъба, но също не подслонил малкото.

Птичето започнало да моли наред всяко срещнато дърво, да го подслони за зимата. Но и брезата, трепетликата, върбата , бряста, …. му отказали.

Дошъл първият сняг и птичето се било вече отчаяло. Пред него се изпречил един бор. С последна надежда, премръзнало и останало без сили, то едва промълвило:

– Ще ме приютиш ли през зимата?

– Не мога да ти предложа кой знае каква закрила, – казал борът. – Имам само иглички, а те пропускат вятъра и студа.

– Няма значение, – казало птичето треперейки.

Борът се съгласил и прибрал премръзналото птиче. Благодарение на закрилата на бора малкото оцеляло през дългата зима.

Когато пролетта дошла и хълмовете грейнали в пъстра премяна, семейството на птичето се завърнало.

Създателят разбрал как дърветата се отнесли към малкото птиче и много се ядосал.

– Как не пожалихте клетото птиче , изпаднало в беда? – рекъл Той.

– Съжаляваме, – стенели дърветата.

– Заслужавате да ви накажа, – заявил Създателят.

От тогава всички дървета губят листата си наесен. Само иглолистните дървета остават зелени през зимата, заради милостта, която борът проявил към малкото птиче.