Всичко това започна преди три години поради неразбиране и грешка.

Беше обикновен ден. Слънцето грееше ослепително и бе доста горещо.

Тодор вървеше по улицата и си свиркаше. Изведнъж се чу силен птичи писък и пърхане на криле.

Младежът забеляза малко черно птиче, което се бе заклещило в металната ограда, опасваща един двор с неголям дом.

Тодор винаги бе съчувствал на болката не само на хората, но и на животните. Като разбра каква е работата, веднага се спусна да пусне птичето, но то буквално умря в ръцете му.

От тогава щом враните видеха Тодор, го нападаха злобно и го кълвяха с клюновете си. Явно го смятаха за убиец и за това го ненавиждаха от все сърце. Те го нападаха поотделно и на цели групи.

Тодор тежко въздишаше и си казваше:

– Исках да направя добро, а птичето се спомина. Сега никога няма да мога да обясня на враните, че не аз съм причинил смъртта на малкото.

Един орнитолог чу за случая. Той съчувстваше на Тодор но не можеше да му помогне. Когато младежът му разказа историята си, орнитологът само вдигна рамене и каза:

– Известно е, че враните имат добра памет. Няма начин, чрез който да ги накараш да те оставят на мира в най-близко бъдеще.

Черните врани не обичали бялата си посестрима.

И защо ли?

Защото тя не била като тях.

Нацапали я със сажди и се зарадвали на своята победа над нея, но ….

само до първия дъжд.

Две врани слушали концерта на славеите и решили да изкажат своето мнение.

– И какво толкова, хората намират в тях? – казала едната.

– Пеят тихо и пискливо! – добавила другата.

– Виж вида им! Колко са малки и сиви, от листата даже не се виждат, – добавила първата.

– Нужно ли е да им обръщаме толкова много внимание?

– Гра- гра – гра …..

И доволни от направените изводи, полетели към високите дървета, за да дават свой концерт пред хората.

Веднъж птицата каня летяла търсейки храна, Забелязала риба. Бързо се спуснала и я хванала.
Като я видели с рибата, стотици врани започнали крещят. Дигнали страшен шум и се спуснали след нея.
В каквато и посока да летяла канята, те я следвали неотклонно.
Накрая се уморила и хвърлила рибата. Тогава враните се нахвърлили върху рибата и оставили на мира канята.
Тя седнала на върха на едно голямо дърво и си помислила:
„Тази риба беше причина за моите тревоги. Сега я няма у мен и аз съм щастлива и съвършенно спокойна“.

Тази фантазия, която сме имали в детството, сме я загубили като възрастни. Защо става така?
Рационалният ум убива творческите сили, способности и възможности. Разбира се, логиката и рационалните зрънца трябва да ги има, но детето е особено същество.
Навярно сте забелязали, че децата изпадат в такова състояние, сякаш не са с нас. В това състояние те преработват получената информация много интензивно.
Детето може да спре погледа си на буболечка, листо или слънчево зайче, а в това време учителката му крещи:
– Иване, пак не си в час. Да не броиш пак враните?
Но в този момент в момчето се извършва неподозиран мисловен процес. Кой знае от него може да излезе някой нов Андерсен.
Цигуларят Йехуди Менухин, когато за първи път отишъл на училище бил много впечатлен от нещо, което на другите нямало изобщо да им направи впечатление.
Когато се прибрал от първия учебен ден, родителите му го попитали:
– Какво интересно днес се случи в училище?
– Зад прозореца растеше много красив дъб, – казал той и повече нищо не промълвил.
Йехуди бил поразен от дърво, в него той видял много повече от другите, които също може би са го видели.
Децата обикновенно се впечатляват от картина, звук, мирис, …
Средата на детето трябва да се обогатява. Сивите стени и обездвиженото дете не спомагат за неговото развитие.