Камен приличаше на натежало буре. Снегът под мечешките му стъпки скриптеше.

Брат му Радой бе негова пълна противоположност. Мязаше на окастрен дъб. Той бе пристегнал цървулите си, в които бе прибрал опримчените си навуща със засукани в тях шаячни гащи. Когато минаваше през снега, сякаш прекосяваше река.

– Бате, – каза Радой, – този сняг ще даде сила на лозята. Хайде да удвоим родитбата, като ги отрежем на три четири очи.

– Не бива да ги пришпорваме, – Камен потупа по рамото брат си. – В противен случай през следващата година ще искат да си починат. Помниш ли какво ни казваше дядо Лозан? Лозето е като добиче, човек не трябва да му дава зор. Всичко трябва да е с мярка, да има за теб и за продан.

– Май, че си прав, – съгласи се Радой. – Ето ябълката айвания дето расте на двора е от семка и расте на воля, но една година ако даде плод, на другата може и да няма.

– Това дърво само се нагажда, – поясни Камен. – Тъй едно време са се приспособявали дивите лози в гората. Растение ли е или животно, оставено само на себе си, подивява. Добрия стопанин знае какво да окастри или прибави към него, за да го опитоми. За всичко трябва да има мярка.

Днес бе празника на лозаря. Празник, който не се тачеше другаде така. Камен от време на време потупваше с извития си нож широките си гащи. Радой пък преместваше своя малък сърп от ръка на ръка, като наместваше презрамките на тежката си чанта.

Двамата братя вървяха и мълчаха.

Камен машинално поглаждаше мустаците си, а Радой обираше от голобрадото си лице зиморничавия хлад. И двамата с нетърпение очакваха веселбата на площада, където въпреки студа щяха да се вият буйни хора.

В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.

Слънцето едва бе показало съненото си лице зад облака, когато Мария побутна спящата си дъщеря:

– Хайде, Анке, днес ще вървим да копаем на Надка царевицата.

Девойката разтърка очи, скочи на пода и сбърчи нос:

– При Надка? Оная черната от долния край? Сложи тогава питка и сиренце в торбата, от нея нищо няма да взема да ям.

– Какво говориш, – изненада се Мария. – Ходила ли си някога у тях? Да, тя е черничка, но ….. сама ще видиш.

Анка вдигна рамене и последва майка си.

През цялото време копаха царевицата и изхвърляха бурените. Когато дойде време за ядене, Надка покани работниците на импровизираната маса под големия дъб.

А там се мъдреше голяма погача, със зачервена коричка и приятен аромат, печено пиле, баница, мляко в изобилие и какво ли още не. Всичко бе поставено на бяла покривка и бе подредено със вкус.

Мария погледна дъщеря си и ѝ намигна. Сякаш ѝ каза: „Видя ли? Какво ти казах? Да, Надка е мургава, но е сръчна и много чиста жена“.

Анка трябваше да признае пред себе си, че всичко бе много вкусно.

„Майка беше права, – помисли си девойката. – Понякога прибързано оценявам хората само по външни им вид. Каква голяма грешка съм допускала. Ето Надка, заради тъмната ѝ кожа е възприемах едва ли не за циганка, не че имам нещо против ромите изобщо, но когато майка ми каза, че днес ще работим на нейната нива си представих мръсни съдове, в които плава нещо подобно на храна“.

Когато свършиха работата Надка даде на всеки по една торбичка с яйца, хубави ябълки и бурканче мед, не забрави да плати на всеки за труда му.

Когато си тръгнаха Мария каза на дъщеря си:

– Такава е тя чиста, любвеобилна и добра готвачка.

– Щедра – допълни Анка – и с голямо сърце. Права беше за нея, майко. Не трябва да съдя за хората по външния им вид, за в бъдеще ще внимавам.

–

Случвало ли ви се е да срещнете хора, които са оцелели след голямото бедствие, което ги е принудило да прибегнат до пламенна молитва? Малко от болката на нещастието е утихнала, но вярата остава и сгрява душата.

В края на пролетта наблюдавах буря. Сякаш в небето се бяха отворили. Опустошението бе ужасно. Нито една мрежа извън къщи, не се спаси от урагана, който събори и мощния дъб, разперил своите силни клони в двора ни.

След известно време светкавиците и гръмотевиците престанаха и дъждът спря. Усети се западен вятър със приятен аромат, които подгони облаците.

А отделящата се буря обгърна снагата си с многоцветна дъга. И с усмивка озъртайки се назад, отпраши, изчезвайки надалече.

В продължение на седмици полята бяха изпълнени с пъстри цветя, а през лятото поляните бяха облекли премени от зелена трева. Водата в потоците не пресекна, а дърветата хвърляха още по-дебела сянка.

И всичко това бе благодарение на преминалата буря, макар хората да бяха забравили отминалия ураган, неговата дъга и потоци вода.

Бог, може би, няма да ни даде лесен път до Обетованата земя, но Той е обещал, че в този път ще бъдем в безопасност.

Благодарение на ураган в Индия са били открити златни находища.

Може би най-тежките бури са довели някои от нас до откриването на неизчерпаемите богатства на Божията любов в Христа Исуса.

Когато Бог иска да отстрани недостатъците ти, Той не маха с магическа пръчка, за да се случи нещо, макар и малко. Това Господ извършва постепенно.

Бог прави една гъба за шест часа, а един един дъб за 60 години.

Святият Дух ще направи промени в живота ви, много по-големи от тези, които можете да си представите, но това няма да стане мигновено.

Под действието на Святия Дух и Божието Слово, подкрепени от молитвите на други вярващи ние ставаме по-зрели и подобни на Христос.

Библията казва: „да се облечете в новия човек, създаден по образа на Бога в правда и светост на истината“.
Начинът, по който ще станем по-скоро като Исус е:

„А ние всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен“.