Колко често празнувайки Цветница, забравяме за смисъла на празника!? Както всичко в живота ни лесно и невидимо се трансформира в обичай, обряд или ритуал, над който не се замисляме прекалено много.
Какво става, когато в този ден приветстваме Исус, влизащ в Светия град на осле? Матей свидетелства, че тогава градът се е потресъл, а когато ние извършваме този ритуал, нещо потрепва ли в нас? Или изпълнявайки го с чиста съвест се прибираме по домовете си?
Поради това, че сме го превърнали в непонятен ритуал, много хора са се отдалечили от християнството. Нима само вярващите трябва да знаят, защо се прави така?
За това нека да се постараем, да си спомним, да вникнем и да се вгледаме в това, което е било тогава, за да разберем, какво се прави и какво може да се постигне днес.
Христос провъзгласи идването на Божието царство. Какво е Божието царство? Победата над злото, победата на доброто, светлината и любовта, пълнота на знание, радост и мир в Светия Дух. Това е царството на всички онези, които знаят, приемат Христос и възможността за друг живот – живот триумфиращ над злото и омразата, над разделението и разпадането, и най-накрая над самата смърт.
Мнозина са повярвали в Христа и са го последвали, но все още не са разбирали Неговото учение за Царството до края. Всички те изглежда, както твърде много сега от нас, не разбират, че Христос говори за неземния свят, смятайки че ще дойде някакво тайнствено „след“, но тук и сега ще продължи да управлява злото, грубата сила, омразата и ще се осъществява борба на „всички срещу всички.“ Дори и днес враговете на религията казват, че християнството винаги е преподавало помирение със злото и несправедливостта в тази свят, обещавайки  блаженство в бъдещия свят.
В отговор на това, празникът на влизането на Исус в Ерусалим е светъл и радостен. Хората по онова време са смятали, че Ерусалим е Светият град, където ще бъде Божието царство и Бог ще победи. И Христос изпълни тази вяра, сякаш искаше да каже: „Да, тук и сега, на земята, в нашето време и пространството започва победата на светлината над мрака, отваря се Божието царство!“

Ето Христос за малко време бе Цар на тази земя. И хората Го посрещнаха и приеха като Цар.
Те знаеха, че на смирено животно е възседнал скромен Учител, но усетиха, че Той прилича на владетел, заобиколен от познатите символи на земното могъщество.
Те знаеха със сигурност, че влизането Му в Ерусалим беше предизвикателство към всички власти, че Царят се е възцарил без никакво насилие и заплахи, а само с добро, любов, единствено обръщайки се към сърцето на човека.
Разтърси се градът, а заедно с него и основите на всяка земна сила и власт. Някой навярно ще каже:
– Нима това е власт и сила?
– Не се страхувайте, силата е в доброто, а власта само в любовта и не са нужни други власти и сили.
Важно е какво е станало на тази земя, в нашата история.
Затова, когато пеем „Осанна!“, ние всъщност потвърждаваме верността си към Царя на царете. Само от нас зависи, дали ще изпълним обещанието си или ще му изменим.

В африканското езеро Чад се влива река Шари, която по време на пролетните и летните дъждове носи толкова много вода, че езерото се препълва. Когато водата прелее в източния край на езерото, тогава Чад изпраща излишъка от своите води на североизток, в котловината на пустинята Сахара, което прави тази котловина много плодородна.
Ако Бог препълва чашата ни с добро, радост и благословение, трябва да си спомним за хората, които се намират в котловината на мъката и бедите и да им дадем от нашите благословения.
Ние угаждаме на Бог, като вършим добро и всичко необходимо за тези, които са край нас. Истината и доброто са неразделни.
Някой попитал християнина Нистерий, приятел на Антоний:
– Какво добро да направя?
Нистерий отговорил:
– Не са ли всички дела равни? Писанието казва, че Авраам е бил гостоприемен и Бог беше с него. Илия обичаше тишината и Бог беше с него. Давид беше кротък и Бог беше с него. Така че, виж какво Бог иска за душата ти и внимавай в сърцето си.
Прави добро на приятелите си, за да те обичат още повече. Прави това и за враговете си, така че да станат някога твои приятели. Когато говориш за врага си, не забравяй, че ще дойде ден, когато той ще ти бъде приятел. Божията воля е да живеем щастливо със другите, а не взаимно да си носим притеснения и смърт.
Сърдеченото „добро утро“, любезното „лека нощ“, дума на съчувствие или утеха, насърчение или съвет, една чаша студена вода, учтивост, дружеско ръкостискане – всичко това е помощ и доброта. Там, където има хора, се появява възможност да направиш добро някому.
„И тъй, доколкото имаме случай, нека струваме добро на всички, а най-вече на своите по вяра“.

Кучето е символ на верност. Това е едно огромно любящо сърце, което искрено отдава любовта си, без да иска нищо в замяна.
Дори и да не храните кучето си, то пак ще ви обича. То е готово да чака, служи и върви след вас навсякъде.
Както хората, така и кучетата имат различни характери. Поведението на кучето зависи от възпитанието му и от това, на какво го е научил неговият стопанин.
Основната характерна черта на нашите четириноги приятели е безграничната им преданост към човека. Това качество е добре да се научи от много хора.
Любовта на кучетата е като чистата и безкористна любов на самия човек. Това е, когато се влюбваме доверчиво, без да се обръщаме назад, отдавайки се напълно на другия.
Когато виждам изоставени кучета, аз ги възприемам като измамени в любовта, излъгани и предадени. В очите на изоставените животни се чете болката от предателството спрямо тях. Те не са вече толкова доверчиви, помирисват всичко много внимателно и предпазливо. Такива животни се боят и не се доверват на никого.
Същите чувства изпитва и човек, когато го предадат или изоставят. Много трудно се възтановява доверието. Не е лесно да стоплиш студено и недоверчиво сърце. Но всичко е възможно с помощта на искрена любов и малко топлина.
Марк Твен е казал: „Ако вземете едно гладно куче и му устроите луксозен живот и то никога няма да ви ухапе. Това е главната разлика между кучето и човека“.
Това е и втората характеристика, която ние хората трябва да научим от кучетата, умението да бъдем благодарни.
Кучето винаги помни доброто и в замяна на човешката грижа, щедро отдава своята любов, верност и ласка.

Кое можем да наречем сценарий на живот ни?
За сценарий на живота можем да считаме това, което човек „още в детството си планира да извърши в бъдеще“.
Тъй като малкото дете не е в състояние да подреди приоритетите си, то неговите планове се раждат под влияние на родителите му. А те често оформят детето си по свой образ и подобие. Момичетата наблюдават майките си, попиват привичките им, стилът и начина на общуването им, и буквално ги копират.
За момчетата, такъв пример на подражание е бащата. Е разбира се и родителските гени, които също влияят на пътя на индивида.
Това означава ли, че от нас в живота практически нищо не зависи и ние всички сме заложници на някакъв натрапен сценарий?
Нашият живот може да се раздели на няколко психологични етапа.
До пет години ние изпитваме доверие към това което ни обкръжава, живеем интуитивно. До десет години сме влюбени във възрастните. Струва ни се, че те са всемогъщи и знаят абсолютно всичко. Те за нас са съвършенни, образец на мярка за добро и лошо, безпорен авторитет и идеал. Тук се случват понякога и трагични ситуации, когато родителите налагат своите правила на детето, които са му чужди относно разбирането му на света. На 12 години вече сме разочаровани от възрастните, до 14 години преживяваме самотата и имаме чувството, че никой не ни разбира, а след това критикуваме принципите и насоките на нашето наследство и започваме да ги проверяваме.
Често се случва да спрем на етапа създаване на семейство и спираме да се развиваме като личности, тогава копираме и наследяваме родителския сценарий.
Как можем да изменим сценария?
По-добре късно, отколкото никога. Само желанието да изпълним несбъднатите си мечти, ни карат да осъществим своите планове. Именно своите, а не тези, които са предписани за нас по наследство.