През април 1918 г., стотици пруските войници видели мистериозен бял батальон в близост до Бетуни, Франция. Това се случило, когато един офицер разказвал на своята част, с приповдигнато настроение, че британците са победени.

Изведнъж за ръката го хванал лейтенанта и казал:

– Погледнете, капитане, голяма група конници идват към Бетуни от другата страна. Защо са облечени в бяло и яздят бели коне? Какво може да е това?

Пруските войници се обърнали да видят, как се приближава кавалерията излизаща от дим. Те ясно виждали фигурите на слънцето. Снаряди разтърсили земята, интензивна стрелба покосявала хората, а конниците облечени в бяло се придвижвали бавно.

Най-отпред яздел открояваща мъж, който имал меч на кръста си, а ръцете му били опрени на коня.

Изведнъж ужас и страх нападнал пруската войска и хората побегнали. Пруският капитан казал по-късно:

– Когато се появи тази тайнствена войска на страната на британците, аз разбрах, че сме загубили войната.

Хоуп Прайс, който описал тази история от Първата световна война, отбелязал, че британското правителство по време на военния конфликт постановило национални дни на молитва.

Именно тези молитви изиграли своята роля и ангелите да се намесят на страната на британските войски.

Действията на управниците на всеки народ могат да привлекат Бог и ангелите му на помощ за благословение и съд.

След петнадесет минутен редовен полет на височина шест хиляди метра един от двигателите на самолета се запали. Пожарът беше потушен, но двигателят отказа да работи.

Командирът на екипажа докладва:

– Имаме техническа неизправност. Искаме аварийно кацане.

Диспечерът освободи писта и разреши кацането. Към летището летяха пожарни коли и линейки.

Шансовете на пострадалия самолет да достигне до земята и пътниците с екипажа да оцелеят бяха много малко.

Салонът се напълни с дим. Между хората настана паника.

Изведнъж един 60 годишен мъж започна високо да произнася доста познати думи:

–  Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име!
Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето така и на земята; Дай ни днес ежедневния хляб; и прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници; и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия, защото царството е Твое, и силата и славата, до вековете. Амин.

Той не беше свещеник, а най-обикновен енориаш. Ходеше всяка неделя на църква. А сега се връщаше от почивка в дома си. Животът му съвсем не бе лек, но той искрено вярваше в Бога и Го почиташе с всичко, което имаше.

Част от пътниците започнаха да повтарят с него „Отче наш“. Други се молиха с молитви, които си спомняха в момента или изказаха страха и болката си пред Бога в тази кризисна ситуация.

Изведнъж паниката спря и хората се успокоиха.

Самолетът кръжеше във въздуха още около 40 минути, за да изразходва горивото си. Всички разбираха, че „летящият ад“ всеки момент може да експлодира.

По време на приземяването гумите на колесника задимяха. На земята чакаха пожарни коли, които веднага започнаха да обливат самолета с вода.

Пътниците и екипажа веднага бяха евакуирани с помощта на надуваеми трапове. Всички скачаха без багажа си и боси изтичваха далече от огъня.

Никой не пострада. Беше станало чудо!

А там в това пламтящо метално тяло бяха 351 пътника и 20 членен екипаж. Но Бог запази хората. Той чу молитвите им и им помогна да оцелеят.

Беше края на април. Едри дъждовни капки падаха върху листата на току що разлистилите се дървета.

Страти избяга от работилницата на чичо си, защото бе счупил няколко гърнета. Смеси се тълпата и реши да се прибере, когато притъмнее.

Момчето забеляза, че на едно място от площада се струпва повече хора от обикновено.

„Там става нещо интересно“ – помисли си Страти и пое веднага в тази посока.

Когато приближи разбра, че щяха да горят някаква старица на клада. Страти никога не бе виждал такова нещо, за това застана там да гледа.

– Какво престъпление е извършила? – попита той хората около себе си.

– Тя е лолард. Такива като нея твърдят, че тялото Божие на олтара е просто парче хляб.

– Като хлябът, който правят пекарите ли? – попита Страти.

– Пуснете детето напред да види, – извика някой. – Нека се учи. За него ще е от полза да види, как горят еретиците. Та после редовно да ходи на литургия и да изпълнява всичко, което му казва свещеникът.

Избутаха го най- отпред.

– Ела тук до мен момче, – каза една едра жена. – Ще ти се опростят греховете, ако гледаш. А на онези, които носят подпалки за кладата, ще им се опростят 40 дни от престоя им в чистилището.

Когато стражите доведоха старата жена до кладата, хората започнаха да крещят и да ѝ се присмиват. Тя беше много стара според представата на Страти. Стражите почти я носеха. На места косата ѝ бе изскубана на кичури.

– Сигурно сама се е скубала от отчаяние, – говореха хората зад нея, – когато е осъзнала греховете си

Зад еретичката вървяха двама тлъсти монаси, които пристъпваха гордо и наперено.

– Виж я само, – каза жената до Страти, – осемдесет годишна е, а е порочна до мозъка на костите си.

– Няма никакви тлъстини, – обади се един мъж, – всичко ще свърши много бързо, ако вятърът не промени посоката си.

– Но какъв е грехът ѝ? – попита Страти.

– Нали ти казах, – сгълча го жената до него.  – Освен това, е казвала, че светците са просто дървени фигури, нарисувани върху стените.

Изведнъж едрата жена вдигна ръце свити в юмруци и нададе рев. Хората покрай нея подеха с вой вика ѝ.

Тълпата сякаш кипеше. Всички се блъскаха напред, виеха, свиркаха и тропаха с крака. При мисълта какво ще види, на Страти му стана студено.

– Гледай, – насърчи го жената до него.

Стражите привързаха старицата с верига към стълба. Появи се свещеник, който я призова да се откаже от ереста. Устните на жената се движеха, но не можеше да се чуе какво говори.

– Ако я убедят да се откаже, ще я пуснат ли да си върви? – попита Страти.

– Кой те ли? – засмя се едрата жената. – Няма да я пуснат. Виж как призовава сатана на помощ.

Всички се оттеглиха, а стражите почнаха да трупат дърва и слама около старицата.

Дъждът бе спрял и слънцето се бе показало зад облаците.

Когато палачът се появи с факла в ръката, пламъка ѝ изглеждаше много блед  под слънчевите лъчи, по-скоро бе като някакво раздвижване на въздуха.

Монасите пееха издигнали кръст пред старицата. Сред дима жената пищеше.

– Сега вече призовава светците, – казваха хората наоколо,

Когато димът се разнесе, се виждаше как пламъците бяха обхванали жената. Тълпата зарева възторжено. Мина доста време преди писъците на горящата да престанат.

– Никой ли не се моли за нея, – попита Страти.

– Че какъв смисъл има?

От старицата не бе останало нищо, но стражите обикаляха около кладата и хвърляха към огъня търкулналите се навън главни.

 

 

Жител от Нижгородската област, рискувайки живота си и спасил шест деца от горяща къща.

За случаят Александр Настагунин разказва:

– Това, че децата остават сами, а понякога и за няколко дни зная добре, защото съм им съсед. След като забелязах пожара позвъних на пожарната и ги помолих да побързат, защото там има деца. Наоколо нямаше никой. Разбрах, че не трябва да отлагам и да чакам пожарната, докато дойде.

Без да губи ценно време , мъжът изтичал до прозореца и чул децата да пищят. Александр се опитал да отвори входната врата, но тя била заключена.

Тогава Настагунин почукал на прозореца и видял най-голямото от децата Никита. Мъжът накарал детето да отвори прозореца, но детето не реагирало.

Без да мисли Александр счупил стъклото и влязъл в стаята. В това време домът бил изпълнен с дим, а децата били много изплашени.

Мъжът се опитал да ги успокои и помогнал на Никита да скочи на улицата през прозореца. След това двамата заедно изкарали останалите деца от горящия дом.

Министерство по извънредни случаи е предложило Александр Настагунин за награда. Относно това той казал:

– Не можех да постъпя по друг начин.

Огънят бавно се разгаряше в печката. Клоните пращяха и съвсем слаб дим се издигаше над тях.

Явор и Цено бяха седнали край масата и сгряваха замръзналите си тела с виното, което от време на време доливаха в чашите си.

Вчера бе топло и слънцето радостно се усмихваше, а днес студен и силен вятър смразяваше всичко. Хората, колкото и да се загръщаха с дрехите си,  бяха пронизани от  тази вихрушка чак до сърцата си.

– Твърде дълго държах прошката заключена в сърцето си, – намръщи се Цено. – Смятах, че повечето хора са недостойни да получат прошка от мен. Така скрита в мен, тя покълна в сърцето ми, но разваленото зърно даде горчив плод.

– Време е да сложиш край на това, – каза Явор. – Не разбираш ли, че прошката има стойност, когато е подарена? Като простиш се освобождаваш от демоните на миналото. Те и без това не са ти необходими. Постави ново начало.

– Ще посрещна деня с опрощение, – заяви твърдо Цено. – Ще простя и на тези, които не са ме молили.

– Знаеш ли колко пъти съм кипвал от думи или действия на някого, който дори не се сеща какво ми причинява? – засмя се Явор.

– О, аз съм губил безценни часове, – сбърчи нос Цено, – като съм си представял как му отмъщавам и споря с него.

– Яростта, с която си подхранвал душата си, е засягала само теб, – каза Явор. – Този, който те е обидил, не разбира какво е направил.

– От сега нататък, – зарече се Цено, – ще прощавам тихомълком и на онези, които не осъзнават, че се нуждаят от това. Давайки прошка, аз ще се отърва от болезнените мисли. Отказвам се от горчивината, която следва всичко това. Ще простя на тези, които ме критикуват и обиждат несправедливо. Всеки, който подчинява мнението си на другите, особено, когато вижда, че то не е правилно, става роб.

– Критиците на стремежите и мечтите ти, не разбират каква висока цел си си поставил, – подкрепи го Явор. – Не допускай тяхното презрение да се отрази на поведението ти. Прости им, че нямат достатъчно прозорливост и продължи напред.

– Вече знам, – засмя се Цено, – че чуждите критики са цената , която трябва да платя, за да надскоча посредствеността. Ще простя и на себе си.

Тук Цено наведе глава, очите му се премрежиха от сълзи, а след това продължи:

– Премислял съм отново и отново всяка грешка, всеки провал, всяко неспазено обещание, всеки пропилян ден, всяка недостигната цел и всичко това водеше до неудовлетворението ми от живота. Тревогата ме сковаваше и парализираше.. Изпитвах разочарование от себе си и вместо да поправя нещата бездействах.

– Трябва да изтриеш съмненията и страховете, – каза  Явор, – които възкресяват миналото ти. То не трябва да предопределя живота ти.

– Прощавам си, – заяви твърдо Цено, – прощавам на всички, дори и на тези, които не са ме молили за това. Животът ми започва наново.