Хората започнаха да излизат от киното. Лицата на повечето бяха пожълтели и гледаха неспокойно. Те бяха потресени от филма, който беше свършил преди малко. Той не бе свързан със реални събития, а с едно предполагаемо бъдеще. В него видяха сринат любимия си град, но сега дишаха спокойно, виждайки че всичко е на мястото си.

– Несъмнено такъв ужас, макар и измислен, ще ни накара да ценят този шумен град не мислите ли? – попита Фистов, среден на ръст, леко закръгленият собственик на предпиятие за детски играчки.

– Е, само един посредствен ум може да разсъждава така, – каза Чочо без да го погледне.

Мигновенно се възцари мълчание. Фистов изпепели с поглед Чочо.

– Какво намеквате младежо? – обърна се той към Чочо.

Чочо зарея поглед нагоре, сякаш го интересуваха планинските върхове, които бяха източили ръст в далечината.

– Това не е приказка или някаква фантасмагория, – каза младежът с безгрижен тон, сякаш не разбираше, че с думите си бе засегнал бизнесмена. – едва ли ще забравите кадрите, които сте гледали преди малко. Помислете, ако това се случи с нашия град, мислите ли, че това не ви засяга?

Фистов застана смаян:

– Какво мога да направя? Това може и никога да не се случи.

Чочо го погледна, а на устните му се изписа подигравателна усмивка:

– За да не случи такова нещо, трябва да го предотвратите, – каза съвсем серизно Чочо.

– И как ще стане това? – Фролов подскочи като ужилен.

– Нали бъдещето е последица от миналото? попита Чочо.

– Не мога да разбера, какво целите, – студено каза Фролов.

– Кълновете на това разрушение, се намират тук, – обясни Чочо, сочейки наоколо с ръка. – От нас зависи да предотвратим това, което ще се случи в бъдещето. Ние сме отговорни за него.

– Но това е нелепо, – възраси Фролов, – Ако нещо е предопределено да стане как ще се промени?

– Съдбата си е съдба….., – недоверчиво поклати глава Чочо. – Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за вашите действия на някой друг?

– Мисля, че бихме могли да избегнем тези разрушения, които гледахме във филма, – намеси се дребно старче с рунтави мустаци. – Ето, господин Фролов произвежда играчки. Много е важно какви са те и как ще се отразят на възпитанието на децата ни.

– Така е, – съгласи се Васка, – ако още от сега държат автомати, пушки и саби и наушким си играят на война, какво ще стане утре с тях? Дали някои от тях няма да си спретне утре, като възрастен, някоя война или унищожение на хора и селища, просто така за удоволствие?

Хората от оформилата се група наведоха глави. Всеки от тях разбираше, че не може безгрижно да се отнася към днешните събития, защото всяко от тях е залог за добро или ужасяващо бъдеще.

Световно известният британски художник Бенски е известен със своите знаменити графити. Този път той е рисувал върху развалините на Газа, за да привлече вниманието на световната общественост към палестинския проблем
Как Бенкси се е оказал в Газа, е неизвестно. Според някои, той е попаднал там по тунелите от Синай.
Предишните работи на художника са били графити, критикуващи действията на Израел по време на операцията „Неразрушимата скала“.
Сега призивът му е да се установи нормален живот в Газа, особено за децата.

Без значение колко ни е скъп родния дом, той не винаги ще бъде наше жилище. Когато поглеждам децата си, ми е трудно да повярвам, че те вече са възрастни и живеят самостоятелно. Домът, в който преди е звънял детски смях опустява.
Учениците, заради Христос са оставили любимия си дом и занятие, отделили се от живота и радостта в дома си, защото ги е призвал Сам Господ.
Исус им е говорел: „Ние нямаме постоянен дом тук на земята, но в дома на Отца Ми, има много жилища приготвени за вас“.
Дори и най-щастливите моменти в живота траят само миг, но небесна радост е вечна. След като влезем в нашето вечно жилище, Христос ще ни посрещне на прага!

Слънцето се издигаше високо. Денят щеше да е горещ. Вятърът рано сутринта издуха парцаливиите облачета, а после и той се запиля нанякъде.

Дядо Божил беше седнал на пейката, а край него се бяха скупчили деца. Щом го видеха, зарязваха играта и веднага тичаха при него. Той много ги обичаше и често си приказваше с тях.

Днес децата отново го наобиколи, за да чуят каква интересна история ще им разкаже.

– Нали знаете, – започна дядо Божил със слабия си напевен глас, – имам си малка градинка. През пролетта сея зеленчуци в нея. Чакам ги да узреят чак до края на лятото и началото на есента.

– Толкова дълго, – изпъшка Иво.

– Без чакане и търпение няма плодове. Зреенето изисква време.

– А някои от тях не узряват ли по-рано? – попита малката Лили.

Дядо Божил се засмя и погали момиченцето по кехлибарената коса.

– Навярно сте виждали ябълково дърво отрупано с плод, –  каза дядо Божил, – между тях се виждат жълти и червени, почти узрели плодове, но другите още са зелени.

– Защо са узрели по-рано? – попита Динко.

– Защото вътре в тях има неканен гост, – отговори старецът, – който ги е накарал преждевременно да узреят. Те са червиви. Ако разклатите дървото, ще паднат. Така става и с някои като вас, които бързат да пораснат, да опитат всичко. А при първите сътресения, нямат сили да устоят и стават роби на тютюнопушенето, пиенето, наркотиците, секса. На вид изглеждат млади, но всичко вътре в тях е опустошено. За това изпадат в депресия и посягат на живота си.

– Аз няма да бързам да порасна, – подскочи Никола.

– Всичко с времето си, – каза дядо Божил.

Децата се притиснаха към него и всяко протегна ръка, за да го прегърне.

Васил Петров днес беше в училище. Синът му бе счупил два прозореца, насинил окото на момче от по-малките класове и се бе държал грубо с учителката си.

За да изгони болката си от посрамяването си, Васил беше седнал в близката бирария пред една голяма халба бира.

Минчо, съседът им го видя и като усети, че е угрижен, отиде при него.

– Какво ти е, Васко? Болен ли си?

– Моя хубостник такива ги е свършил в училище, че се чудех къде да се скрия от срам, – едва не проплака Васил.

– Младото поколение расте в атмосфера на задоволеност. Затрупваме ги с какви ли не играчки, – подхвана от далече Минчо.

– Това е най-малкото. Погледни го моя, две педи е от земята, а вече е независим и самостоятелен. А какви ги върши?

– Неукрепналите ни деца попадат под медийната инвазия на света. – каза Минчо.  – Всичко това срива авторитета на родителите. Васко ти постояно си на работа и не ти остава достатъчно време да се занимават с децата си. На кого ги оставяш тогава? На развлекателната индустрия, телевизията и компютъра, както и на „педагогическите“ методи на улицата.

Васко сякаш не бе чул думите на съседа си, а се нахвърли яростно:

– Виж как ги възпитават днес в училище!

Минчо се опита да влее малко разум в главата на провинилия се баща:

– Мисленето на младия човек  се влияе от медиите, а не от училището, за това се държат така. Какво гледат по филмите, забавните програми, шоута и какво ли още не от този боклук? Ще се съгласиш, че всичко това ги прави  необуздани, егоисти, спомагат за развитието на детска престъпност, стават агресивни, започват рано да правят секс и всичко това в комплект с отсъствието на респект към учителите и възрастните хора.

– И какво да правя? – започна да се оправдава Васил. – От сутрин до вечер съм на работа, прибирам се уморен. Кога да намеря време за моя калпазанин. В повечето случаи го оставам на майка му. Тя се оправя с него.

Минчо въздъхна:

– Всичко отрицателно, поради незаинтересованост ни,се натрупва още в първите 7 години у детето, а това носи горчиви плодове за поколения напред.

Васил махна с ръка и удави притесненията си в чашата с бира.