Тя бе интересна котка. Викаха ѝ Сузи. Живееше в един дом вече шест години. Нравът ѝ бе много груб. Никой не я бе чул да мърка.

Веднъж на съседното куче такъв отпор му даде, че то вече не посмя да дойде към нея.

На улицата се движеха само две котки, но котараците бяха дузина.

Първото раждане при Сузи мина успешно. При второто имаше малко усложнения, но премина всичко и се забрави.

През пролетта стопаните на Сузи решиха да си вземат куче.

Когато Чарли се появи в къщата, Сузи прие това за лично оскърбление. Първите няколко дни след идването на кучето, тя нощуваше на двора, но за яденето се прибираше.

Малко по-малко Чарли и Сузи започнаха да се опознават. Няколко дена заедно „се молеха“ за няколко хапки от масата.

А когато Чарли прогони наглите ухажори на Сузи, в сърцето на котката се прокраднаха топли чувства.

Но въпреки всичко, Сузи отново забременя. Този път всички котета, които роди бяха мъртви …

Чарли преживяваше случилото се пред вратата. А когато двамата се събраха, той облиза котешката муцунка.

От този ден Сузи не му даваше да се отдалечи от нея. Чарли заспиваше в креслото, а Сузи лягаше до него и го обръщаше с лапичките си. Облизваше ухото му. Накрая заспиваше положила глава на гърба му.

Сузи обикна Чарли, та нали той ѝ бе съчувствал, когато ѝ бе най-тежко.

Но как ще се развият по нататък нещата, никой не знаеше. Трудно бе да се прецени особено сега, когато стопаните му бяха забелязали, че Чарли е хвърлил око на съседския дакел.

Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.

Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха  към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.

Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:

– Княза дойде.

– И министрите са с него.

– Днес ще се обяви независимостта на България.

– Най-после дочакахме истинската свобода.

На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.

На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.

Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.

Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.

– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.

Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.

Прасетата не само рият с зурлите си земята, но и си похапват от нея. Така те получават необходимите за организма минерали и витамини.

Те ядат също и насекоми, личинки и червеи, които намират по време на риенето. Копаенето на земята е техен инстинкт.

Ако са ви скъпи, красивите градини и дворове, не допускайте в тях дори малки прасета.

Пръстенът на муцуната на свинята е специално замислен. Той не им дава да получат необходимите хранителни вещества. Копаейки в калта, свинята се крие от слънцето в горещ ден.

Думата цирк произлиза от прилагателното „кръгъл“ –  circus.

Понятието цирк може да се срещне не само в европейската култура, но и при народите на Азия и Африка. Даже у вожда на ацтеките Монтесума испанецът Кортес открил  музей с чудовища. Марко Поло се възхищавал на лъвове, които се кланяли на великия хан.

През всички времена в двора на управниците винаги е имало астролози, некроманти, шутове и странстващи акробати с дресирани животни. Именно по това време се е зародил цирка. Може да се каже, че всички управители са си имали свой собствен цирк.

Циркът за древните римляни, е едно от най-грандиозните събития и зрелища по това време. Основният интерес на зрителите бил прикован към състезанията с колесници. След това се появили и други атракции като борби на гладиатори и такива с животни.

Циркът в Древния Рим е изиграел значителна роля. Той е бил единственото забавление за хората.

Внукът на Кловис I, след разпадането на Римската империя организирал цирк в Париж. Хората са можели да видят  жонгльори и акробати, шутове и клоуни, но цирка не станал популярен и скоро бил закрит.

Нещо подобно на съвременния цирк се е появил във Франция през 18 век. През 1774 г. двама ездача от Англия организирали представление с клоуни и дресирани животни, а също и пантомима.

Може да се каже, че родното място на съвременния цирк е Франция, или по-скоро Париж, от където цирковите представления се разпространяват из Европа.

През селото водеха колона пленени немци. И тези мръсни, парцаливи фрицове влизаха в руските дворове и се опитваха да разменят направени играчки от тях и глинени свирки срещу нещо за ядене.

Към баба Маня пристъпи един от тях и едва промълви:

– Либе, катоше (хляб, картофи).

В протегнатите си ръце държеше играчките, които сам бе направил. Баба Маня се смили над него и му даде да яде. И другите хора от селото даваха на пленниците храна.

Можеше ли към такива жалки хора да изпитваш омраза?! В тези прости селски хора имаше състрадание и Христова любов.

Те можеха да им се изплюят в лицето, да ги удрят с тояги, но никой нищо не каза и не им направиха такова нещо.

Когато немеца взе това, което му даде старицата, ръцете му се разтрепериха и той беззвучно се разрида. Сълзите му се стичаха по хлътналите му и небръснати бузи.

Пленникът едва успя да смотолеви:

– Данке…

Когато му кресна конвоя и той тръгна към колоната.

В този ден в дома на баба Маня имаше три погребения. Ето такива са руските хора….