Веднъж след службата протойерей Михаил седна на една от пейките. Една жена дойде и започна да му се оплаква:

– Как да се разбирам с мъжа си? Нищо не прави, …..

Накратко, тя бе недоволна от съпруга си.

Наблизо седеше офицер от тази област. Препичаше се на слънцето. Той бе огромен. Главата му голяма, колкото на двама, а юмруците му едри, колкото на трима.

Той скръсти ръце на гърдите си и като ли че само с едната устна проговори:

– Прави – не прави …. Нима мъжът и жената са за това? Моята жена в къщи нищо не прави. Е, нека. Аз сам всичко правя. На мен какво ми е нужно жена или домакиня?

След това изгледа свещеникът и жената, и каза:

– Жена не ми трябва за домакиня. Жената е необходима, за да я обичат. Ако я обичам, всичко сам ще правя. За мен главното е, нея да я има. Така ние живеем вече 35 години.

Наистина и в Израел няма да намериш такава вяра.

Зад вратата се чуваха гласове и множество стъпки. В стаята шумно се втурнаха няколко ученички. Те видяха Дима да лежи и започнаха глупаво да се суетят около нея. Някой ѝ постави термометър, а друга я покри с одеяло.

– Катя, – каза Рени, – тичай за лекар! Мая, намери майката ѝ! Васке, извади термометъра! Колко е? 41 градуса! Ужас!

Майката на Дима дойде, но на дъщеря ѝ бе толкова лошо, че не можеше да говори. Катя сложи в устата ѝ хапче и каза:

– Глътни го, сестрата от поликлиниката го изпрати. Лекарят вече си беше отишъл, днес нали е събота.

Дима с отвращение изплю лекарството и заплака от болка. Тя чувстваше тежест в цялото си тяло.

Всички си тръгнаха. Катя излезе последна и каза на майката на Дима:

– Ще остана при Дима, идете спокойно на работа тази нощ и не се притеснявайте за нея.

Дима чу страшен звън. Стана ѝ много лошо…

Майка ѝ сложи на главата мокра кърпа, но тя я хвърли и започна да се мята в кревата. Чаршафите я изгаряха, възглавницата беше като нажежена.

В стаята  се появи светлина, ярка и в същото време мека и нежна. Вълни на спокойствие обляха Дима.
–  Мамо! – неочаквано силно извика тя. – При нас е дошъл Исус.

Тя се досети, че е Той, въпреки че доскоро нищо не искаше да чуе за Него.

Майката се доближи до дъщеря си и се разплака:

– Детето ми, така ти се струва преди смъртта, ти умираш!

А сиянието ставаше все по-ярко,  някак тържествено и в светлина още по-ясно изпъкваше образа на Христос. Дима имаше чувството, че образът е жив и я гледа с кротките си и добри очи.

– Мамо, Сам Бог е тук, – шепнеше Дима.

А майка ѝ плачеше неутешимо.

Мощен прилив на радост обхвана цялото същество на Дима. Тя загуби представа за времето, не знаеше къде се намирам. Искаше ѝ се само едно, това никога да не свършва! Образът на Исус в неземно сияние и повече нищо, нищо не ѝ трябваше ….

Светлината изгасна така бързо, както се появи. Дима лежа дълго без да помръдне. С нея бе настъпила някаква промяна. Изведнъж тя се надигна. Изглеждаше напълно здрава.

Майка ѝ се доближи изплашена до нея.

– Легни си, миличка.

– Не, мамо, всичко ми мина. Виж! Ръцете ми са студени, главата също и нищо не ме боли. Дай да ти помогна да се приготвиш и отивай по-бързо на работа, че ще закъснееш! Не се безпокой, аз съм съвсем здрава.

Майката на Дима тръгна. С нея остана само Катя, която тревожно я гледаше.
– Катя, знаеш ли какво стана? – каза Дима. – Ще ти разкажа всичко.

Говориха си цяла нощ. До сега Дима бе отхвърляла всичките приказки на Катя за Исус, но сега внимателно я слушаше и жадно попиваше всичко за Бог и Неговия Син.

Нещо бе станало с нея….., тя бе станала ново създание.

Британците по време на колониалната окупация на Индия, решили да намалят броят на кобри и за това обявили награда за главите им.

Местното население се втурнало да унищожава змиите и техния брой намалял.

След това обаче индийците се изхитрили и започнали да развъждат кобри за по-лесна печалба.

Като разбрали за хитростта, британските власти веднага отменили наградата.

Тогава индийците пуснали на свобода кобрите, които отглеждали до този момент. Популацията на змии се е увеличила значително в сравнение с времето, преди да започнат да ги убиват.

От тогава се употребява фразата „ефектът на кобрата“, която означава, че при опит да се реши проблема, той се е влошил още повече.

Всички от редколегията се бяха изнесли, всеки се бе настроил за настъпващия празник. Само една от служителките бе останала да оформи някои неща.

В редакцията звънна телефона. Снежана вдигна слушалката.

– Здравейте, – тихо каза женски глас. – Каже ми моля, защо в света има толкова малко любов?

Снежана замълча. Какво може да се отговори на такъв въпрос? Единственото, което и мина през главата бе пълна глупост.

– В какъв смисъл? – попита Снежана.

– Във всякакъв, – гласът на жената прозвуча силно и уверено. – Нима не ви се е искало да бъдете повече обичана или по-добре да ви разбират? Не ви ли се струва, че в света има прекалено много зло, а любовта не е достатъчна за всички.

„Тази жена сигурно е наскърбена, изоставена или болна, – помисли си Снежана. – В редакцията звънят всякакви хора. Някои от тях са и напълно невменяеми“.

– Извинете, – опита се да каже дружелюбно Снежана, – а вие коя сте?

– Аз съм Ирина.

Това не даваше никаква информация на Снежана, но Ирина заговори отново:

– Не ви ли притеснява, че светът е облян със зло?

– Да и то много, – съвсем искрено отговори Снежана.

– А какво трябва да се направи, за да се отървем от това зло? – попита Ирина.

– Трудно е да се отървем от злото, – каза Снежана. – Основното нещо, което можем да направим е да се опитаме, до колкото е възможно, да се обичаме един друг.

– Това е, – тържествуващо извика жената по телефона. – Но любовта не стига, какво да правим тогава?

– Обърнете се към Бога, – каза Снежана. – Бог е любов и Той дарява любов на хората. Вярвате ли в Бога?

– Вярвам, – каза жената приглушено.- Благодаря ви, че ми отделихте от времето си. Празник е и наистина ще отида на църква.

– Но не само…..

– Да, ще помагам с каквото мога на хората, – прекъсна я жената. – Ще им показвам любов, независимо от това, дали те ми засвидетелствуват такава.

Разговорът отдавна беше свършил, но Снежана още дълго стоя и мисли за жената, която ѝ се бе обадила по телефона.

Ирина едва позна баба си. Едната страна на лицето ѝ бе силно изкривена, сякаш някой допълнително я бе разтягал. Устата ѝ бе провиснала на една страна, а едното ѝ окото беше полузатворено. Около нея стърчаха тръбички, а в ръката ѝ бе забодена игла.

Така, както я бяха сложили да легне, още по-ясно личеше вдлъбнатия ѝ гръден кош. Главата и стърчеше по неестествен начин на кльощавия ѝ врат.

Възрастната жена изобщо не помръдна, когато Ирина седна до нея. Дори с поглед не реагира, но една от ръцете ѝ леко потрепна.

– Не може да говори, но вчера на два пъти успя да каже името ви, – каза медицинската сестра.

Нещо се стегна в гърдите на Ирина. Тя се страхуваше  да хване баба си за ръка, защото не знаеше дали действието ѝ няма да ѝ причини болка. Ирина бавно приближи пръстите си и докосна ръката на баба си.

– Мама и Стефан идваха ли да я видят? – попита Ирина.

– Никой не е идвал освен съседката ви Галя, – каза сестрата.

„А трябваше да са тук, – помисли си Ирина. – Баба умира. Нима не разбират, че сега трябва да се сложи край на техните дразги и взаимни обвинение“.

Баба ѝ размърда устни.

– Какво? –  Ирина се наведе над нея, за да долови някоя дума.

– Бабо, кажи ми какво искаш, – Ирина неволно бе повишила тон, а това предизвика недоволството на пациентите от околните легла.

Ирина улавяше само някакъв шепнещ, накъсан звук. Възрастната жена се мъчеше да каже нещо.

– Ах…. оо ….ммм, – напъваше се бабата.

– Какво? – Ирина се наведе още по-ниско над нея, ухото ѝ почти докосна устните на баба ѝ.

Очите на бабата леко помръднаха. Те бяха сълзящи, замрежени с лека пелена, но сякаш взрени в лицето на внучката ѝ.

Ирина бе уплашена, но стоеше надвесена над баба си. Тя се опитваше да разбере поне малко.

– …енис, – успя да произнесе възрастна жена.

– Май не знае какво приказва, – обади се една жена от съседното легло.

Сълзите размазаха погледа на Ирина. Стори ѝ се, че слънцето свети по-ярко, а баба ѝ се усмихва.

– Да, бабо, – прошепна Ирина, – още ходя на тенис.

Но днес не бе отишла заради нея. С баба си бяха големи приятелки, Възрастната жена я насърчаваше, когато загубеше някой гейм в повече. Утешаваше я и ѝ казваше:

– Ще успееш, моето момиче, непременно ще победиш.

А сега баба ѝ лежеше в кревата, а Ирина се страхуваше, че за винаги ще я загуби.