През Първата световна война мобилизираха Михо. Той бе причислен към кавалерията. Целият му живот беше свързан с конете. През втората световна война още в първите дни той бе на фронта. И отново с конете.

През 43 година Михо получи съобщение, че са загинали четирима от синовете му, петият още воюваше. Две години по-късно бе убит и последния му син.

Накрая Михо се върна, но сам. Донесе грамофон. Радваше се, че не бе попаднал в Далечния изток. Неговата жена го дочака, въпреки голямата си скръб по децата си.

След войната Михо отново започна да се занимава с коне. Дори и като се пенсионира продължи да работи в конюшната. Не можеше да живее без коне.

Имаше си Михо кобила. В стопанството беше напълно безполезна. Своенравна, дива и неконтролируема. Но Михо не даваше и дума да се изговори за клане, нито я продаваше. Неговият авторитет в конюшната бе безспорен и никой не закачаше кобилата.

А ето какво се случи веднъж.

Кобилата си имаше конче. Жребчето щеше да стане добър кон.

Една вечер Михо поведе кобилата и жребчето към реката, за да ги окъпе.

Завърза жребчето на брега и изкъпа кобилата, а след това изкъпа и жребчето.

Михо живееше край река, но так и не се научи да плува.

Той се хвана за кобилата и реши да прекоси реката, а жребчето ги последва. Изведнъж  Михо попадна в яма и започна да потъва. Течението на реката бе доста силно и той се намери сам във водата.

Успя с последни сили да се хване за жребчето, а то пръхтеше и издуваше безпомощно ноздри. Течението ги отнесе по средата на реката. Михо усещаше, че ще се удави, но след себе си повлече и малкото конче.

Наоколо нямаше никой. Михо се опита да извика, но се нагълта с вода.

Кобилата се хвърли в реката и започна бавно и мъчително да ги дърпа към брега. Течението ги блъскаше неумолимо. Така кобилата се бори цели два километра надолу по реката.

Михо беше в безсъзнание, но здраво бе стиснал жребчето за врата. Какво стана той не видя…….

По-късно в кръчмата Михо разказваше за случилото се:

– Когато дойдох в съзнание, не смеех да отворя очи, да не би да видя архангел Гавраил. Накрая се престраших и погледнах. Над мен бе склонила глава моята кобилка.

Докато се влачеха във водата и кобилата се бореше в реката, някой ги бе видял и се бе развикал:

– Помощ! Михо се дави!

Жена му, на която бързо ѝ бяха съобщили лошата вест, тичаше по брега и високо ридаеше.

Когато кобилата измъкна Михо и жребчето си, хората дотичаха, обезпокоени. Зарадваха се, щом разбраха, че Михо е жив.

След този случай само някой да обидеше кобилата на Михо, трябваше да ѝ даде от най-хубавото зърно или захарче направо от ръката си.

Още от времето на Чингизхан  е съществувал интересен метод за преодоляване на широки реки. Всеки войн е имал мека обработена кожа от козел или теле, по краищата на която през дупчици минавало здаво и тънко въженце. В кожата слагали дрехите и оръжието, след което война затягал въженцето. Получавал се голям добре затворен чувал, пълен с въздух.

Обикновенно връзвали чувала за опашката на бойния кон и плували държейки се за него. Израстнали край буйни реки, монголите лесно преодолявали по този начин всякакви водни прегради по пътя си. От тях някои казахи са заимствали споменатия метод.

Но основната маса казахи, от стари времена са използвали съвсем друг начин. Те вкарвали във водата освободените от товар коне наведнъж, като най-отпред пътували най-опитните и силни животни. В средата, пазени от майките си, прекосявали водата жребчетата. Хората правели салове от камъш и върбови клони и само малка част от тях използвали надути бичи стомаси и изсушени тикви.