Поваля, но това сняг ли беше?! Задържа се малко бял снежец върху тревните площи, но пътищата останаха непокрити.

Свилен скучаеше между стените на празния апартамент и за това се обади по телефона на приятелят си Филип:

– Нямаме вече учебни занятия, времето е прохладно, тъкмо за разходка. Какво ще кажеш, а?

– Идвам веднага, – бързо се отзова Филип.

Когато се събраха, тръгнаха бързо към парка. Двамата крачеха бодро и се наслаждаваха на дърветата и храстите, които едва бяха покрити с прозрачни бели пелерини, през които прозираха оголените им снаги.

– Наближава Рождество. Замислял ли си се, какво е станало, когато Христос е дошъл на земята? – попита Свилен, когато преминаха покрай една платформа на която бе изобразен Младенеца в ясли, с Йосиф, Мария, овчарите и мъдреците.

– Виждаш ли това малко Бебе във Витлеемските ясли? – попита Филип като отправи очи към импровизираната сцената. – То пораства. Бил е разпънат и възкръсва. И след всичко това светът е станал вече по-друг.

– Благодарение на Неговото състрадание светът е станал по-състрадателен, – възкликна Свилен.

– А Неговото изцеляващо докосване, направи света по-хуманен, – добави Филип.

– Поради това, че той толкова самоотвержено служи на света, хората станаха по-великодушни.

– Христос даде надежда и смисъл на живота за всеки човек.

– Без Него, – поклати глава Свилен, – ни очакваше само неминуема гибел.

– Забележи, – каза Филип, – без Христос молитвите ни не биха достигали до Отца. Нямаше да има изкупление на греховете ни, нито прошка, …

– Няма и Спасител!

Момчетата вървяха и в най-малките неща откриваха красота, нежност и много любов.

– Христос дойде в този свят и той стана по-добър! – констатира Свилен.

– И ние можем да станем добри, – засмя се сърдечно Филип, – ако отворим сърцата си за Него!

Милена скоро бе започнала да посещава църква. Когато се роди първото ѝ дете, тя го взе на ръце и каза:

– От ранно детство ще те възпитам, рожбо моя, в учение и наставление Господне.

Всяка вечер, когато приготвяше бебето за нощта, Милена коленичеше и държейки с двете си ръце ръчичките на малкото, се молеше:

– Господи, знам, че обичаш децата и ще запазиш и благословиш рожбата ми.

Когато детето укрепна, тя доближаваше бузата си до тази на дъщеря си. Държейки я за ръце, тя се молеше.

След известно време малкото момиченце се разболя много тежко. Майката и докторът положиха всички усилия, за да запазят живота на детето.

Лекарят се опита да успокои майката и да ѝ вдъхне надежда:

– Мисля, че опасността е минала и ако детето сега заспи, то организмът му  ще направи всичко останало.

Очите на детето като, че искаха нещо. То протягаше ръце напред.

Милена се наклони към него и попита:

– Какво искаш, мъничката ми?

Изведнъж и двете ръце на момиченцето се оказаха в тези на майка му. То приближи глава до бузата на майка си и затвори очи.

За миг настъпи тишина. Милена разбра дъщеря си, но си помисли:

„Неудобно е да се моля пред доктора“.

Но очите на детето се отвориха отново, Ръцете му още по-здраво хванаха ръцете на Милена. Оживен опит за говор от страна на детето наруши мълчанието.

– То като че ли иска нещо, – каза докторът, – вие знаете ли какво?

Тогава майката коленичи и изрече кратка молитва. Детето веднага заспа.

В очите на лекарят се появиха сълзи. Той положи ръка на главата на Милена и каза:

– Бих искал всяко дете да расте, както вашето.

Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

Филип беше добър шивач, не само добър, а много добър. Имаше клиенти не само в малкото градче, където живееше, а и от околните селища, по-големите градове, дори идваха и от столицата.

Беше сръчен и усещаше интуитивно желанията на хората, сякаш четеше мислите им. За това го търсеха много. Имаше много поръчки, но как насмогваше, само той си знаеше.

Но Филип си имаше една страст. Той изрязваше достатъчно големи парчета плат и отделяше по-малко от другите материали, които клиентите му носеха.

Съвестта му не оправдаваше действията му, но той не слушаше вътрешния си глас и продължаваше „обирджийското“ си дело.

Една вечер си легна и сънува, че стои пред Върховния Съдия. Трепереше целия. Изпоти се. Започна да мънка и да се запъва, при отговорите на въпросите.

– Аз съм честен човек, – мъчеше да се оправдае някак си, – на никому зло не съм причинил.

Изведнъж пред него се появи развято огромно знаме. То бе съставено от всички парчета плат, които той бе откраднал от своите клиенти.

При вида на знамето Филип отпусна глава и се отказа да се оправдава.

На сутринта бледен и развълнуван, той разказа на помощника си страшния си сън и го помоли:

– Всеки път, когато ме видиш, че се готвя да отрежа парче от даден плат, спирай ме и ми напомняй за съня ми.

Измина доста време от тогава. Филип все още се намираше под въздействието на съня си и не се налагаше на помощника му да го възпира.

Един ден клиент му донесе скъпа и ценна материя. Филип се съблазни да отреже едно парче от нея. Напразно помощникът му напомняше за страшния сън.

– Спомнете си, какво сънувахте? Не се подавайте на съблазънта! – молеше го настойчиво той.

– Замълчи, – караше му се Филип, – много добре помня, че на знамето нямаше парче от тази материя.

Нещастник. Така той се опитваше да успокои съвестта си и бе обречен отново да стане роб на желанието си да притежава парчета от всеки необикновен плат.

Съвестта е тихият глас на Бога. Тя осъжда или одобрява всяко действие на човека. Съвестта подбужда към истината и доброто, а се отвращава от лъжата и злото.

Вечерта бе тъмна. Облаци забулваха луната, а някоя и друга звезда се прокрадваше между тях, но светлината ѝ не бе достатъчна, за да освети мрака.

Стоян се връщаше от втора смяна. Беше много уморен. Имаха авария и трябваше доста да се напрегне с другите, за да оправят нещата. Искаше му се да се прибере по най-бързия начин и да си легне.

Изведнъж, в една от неосветените улици, го пресрещнаха двама младежи с извадени ножове.

Стоян беше яко и силно момче, веднага можеше да им даде да се разберат, но си каза:

„Нямам много пари в себе си. Ще им дам портфейла си и да се махат“.

И го направи. Извади портмонето си от джоба и им го хвърли на земята.

Единият от нападателите бавно пристъпи, пресегна се и взе плячката. Отвори портфейла и разочаровано се намръщи.

– Нищо! Това пари ли са!

Погледът на другият попадна на ръката на Стоян, а там сияеше златен часовник, подарък от баща му.

– Ей, – подвикна той на Стоян, – я си дай часовника!

„Но това е семейна ценност, – помисли си нападнатият. – Дядо ми го е носил през войната, дал го е на чичо, а той го подарил на своя брат, а сега е мой“.

– Точно часовника си няма да ви дам! – извика Стоян.

След което хвана единият за лакътя на едната ръка, нанесе му няколко удара с главата си, право в носа му и изби ножът от ръката му. Справи се бързо и с втория, като му нанесе няколко удара. Той бе по-дребен от него и бе по-лек близо 15 кг.

Някой, който бе наблюдавал боя, бе позвънил в полицията. Скоро дойдоха двама полицаи и арестуваха Стоян, който имаше лек разрез на ръката от нож, но на единият от другите двама не му се бе разминало леко. Беше получил сътресение на мозъка.

Родителите на този нападател, скоро дойдоха в полицията. Те викаха и крещяха срещу Стоян:

– Изрод! Хулиган! Ти осакати сина ни!

Стоян ги гледаше и им се чудеше на акъла. След това бавно се изправи срещу тях и спокойно им каза:

– Да бяхте го възпитали по-добре. Знаете ли къде ходи вечер синът ви и какво прави? Той не бе излязъл с приятелят си просто на разходка, а да ограбва минувачите….