Дъждовете не спряха. Сякаш небето изливаше мъката си, като гледа неуредиците, безпорядъка и хаоса на земята. Сашо и Боньо се бяха приютили в една близка бирария и напрегнато дискутираха:

– Ние всички ставаме духовни безделници, защото не искаме да се включим в борбата за придобиване на нови души за Небесното царство, – тупна леко с ръка по масата Сашо.

– Да, нашата единствена цел е всичко да бъде спокойно, – съгласи се Боньо.

– Но ние трябва да се поощряваме един друг и да се държим заедно.
А и за двете неща се изисква инициатива, – тъжно констатира Сашо.

– Трябва да имаме инициатива относно това, какво желае Христос, а не това, което на нас ни се иска, – тъжно добави Боньо.

– Нашата духовност преминава през изпитания, за да се установи стабилността ѝ, а това става като се сблъскваме с несправедливости, подлости, неблагодарности и суети, – поклати глава Сашо.

– И всичко това става поради нашето духовно безделничене, – възкликна Боньо.

– Ние използваме Бог като средство за намиране на мир и покой. На нас не ни е нужен Исус Христос, на нас ни е необходимо Той да ни даде нещо, – сбърчи нос Сашо, – а това е първата крачка в неправилната посока.

– Всичко, което искаме е следствие, а ние се опитваме от него да направим причина – наблегна Боньо.

– Не е много приятно, ако някой който е пълен с духовна сила, да те „възбужда“, бутайки те в страни, – една полуусмивка грейна на лицето на Сашо.

– Ако някой е силен, не означава, че е такъв духовно. Плътската активност отлично се маскира като духовна, – каза Боньо.

– Опасността от духовна мързел се крие в това, че ние не искаме някой да ни съживи, да ни запали, а искаме да слушаме само за духовно уединение, – недоволно започна да ръкомаха Сашо.

– Христос никога не е подкрепял идеята за духовна почивка, – подчерта Боньо, – Нали самият Той каза: „Идете идете кажете на братята Ми….“

Дъждът за малко бе престанал и двамата мъже решиха да се приберат, докато не е завалял пак.

Нощта погълна последните отблясъци на деня. Децата уморени от игрите през деня, бяха насядали край дядо Радан. Те с нетърпение очакваха да им разкаже приказка или нещо интересно.

Старецът ги погали по главите, усмихна им се и започна:

– Пескадеро, намиращ се на Калифорнийското крайбрежие, е известен като „Силициев бряг“. Дългата ивица на пенестия прибой с разтърсващ рев шумно се придвижва и гърми сред камъните, лежащи на брега. Те изчезват в прегръдките на безмилостните вълни, които ги яздят, прехвърлят и разкъсват, след което се разбиват в острите ръбове на скалите.

Детските очи бяха широко отворени. Може би се представяха буйните вълни, които заливаха каменистия бряг.

– Ден и нощ, непрекъснато без спиране продължава това триене между камъните и необузданите и непокорни талази, – звучеше бавно и спокойно гласът на дядо Радан. – Няма почивка за това движение. И какво се получава накрая?

Децата, които се бяха сгушили в дядо си, чакаха с нетърпение отговорът на мъдрия  старец.

– Туристи от всички страни се стремят към това място и събират тези прекрасни камъни, – отвърна дядо Радан. – С тях украсяват стаите си, слагат ги в приемни зали или върху почистени камини. Като цяло тези камъни много високо се ценят.

– И ние имаме такива в гостната, – обади се Тихомир, – но не зная от къде точно са.

– Те са от нашето Черноморие, – обясни старецът. – А знаете ли, че там на мястото, за което ви говоря, има и други камъни?

– Пак ли такива красиви или са още по-хубави? – попита нетърпеливо Мимето.

– Ако се обиколи носа, където скалата прекъсва силата на вълните, – поде отново възрастния човек, – В този тих ъгъл, закътан от бурите, вечно осветен от слънцето, ще откриете много камъчета, които никога не са очаровали туристите.

– Защо? Защо лежат там години наред и никой не ги взема? – разочаровано извика Деси.

– Защото вълните не са ги докосвали и покоя, които са имали, ги е оставил такива, каквито са си били: груби, ъгловати, лишени от всякаква красота.

Децата тежко въздъхнаха.

– Шлифовка се получава само при триене, – каза старецът строго. – Знаете ли защо ви разказах това днес?

Очи,  в които бе затаено любопитство, се насочиха към дядо Радан

– Бог знае мястото, което е предназначено да заемаме, – каза старецът. Нека да Му предоставим възможност да ни подготви за него. Тъй като Той знае каква работа трябва да извършим, нека Му позволим, да ни тренира така, че да можем да я изпълним.

Децата разбраха какво имаше в предвид дядо им.

– Почти всички Божии скъпоценни камъни са кристализирани сълзи, – допълни старецът и прикани децата да си лягат.

Скоро слънчевите лъчи щяха да победят мрака. Но сега само едно светло сияние загатваше за предстоящия триумф и ликуване.

Лило гостуваше вече цяла седмица на приятеля си Младен. Тази нощ те дълго разговаряха и неусетно осъмнаха.

Странно какво толкова бе разтревожило младите им умове?

Ето чуйте ги сами.

– Преди да видим нещо лично, го виждаме във въображението си, – каза Лило.

– И когато във въображението ни има нещо, но го няма още наяве, идва сатана и ни изкушава: „Няма смисъл толкова да се стараеш“, – засмя се Младен.

– Ако се поддадем на думите му видението ни не се реализира и преминаваме през долината на срама и огорчението, – допълни Лило.

– Животът не е непотребна руда, – възторжено размаха ръце Младен. –  Добитото желязо от тъмнината, което е изтърпяло всеки пореден удар, става ценно и полезно.

– Бог ни изпраща видение, а след това ни води в долината, за да ни доведе до съответстващия вид необходим за това видение, като ни обработва, – поклати глава Лило.

– И в тази долина много от нас падат духом и отхвърлят всички видения, – сбърчи нос Младен.

– А всяко видение става реалност, ако имаме достатъчно търпение, – плесна с ръце Лило.

– Помисли си само, колко време има в запас Бог! – Младен вдигна показалеца на лявата си ръка нагоре.

– Той никога не бърза, – констатира Лило, – а ние винаги ужасно прибързваме и се изсилваме.

– Ако ни се е открило нещо ярко и славно, ние веднага се втурваме веднага да го получим, – добави Младен.

– Но видението още не е станало реалност, – въздъхна дълбоко Лило. – Бог трябва да ни преведе през долината, през огън и вода, за да достигнем до такава състояние, че Бог да ни довери не само видението, но и истинската реалност.

– От мига, когато Бог ни е открил нещо, Той не престава да се труди, докато не ни доведе до необходимия образец, – съгласи се Младен.

– А ние отново и отново се мъчим да се изплъзнем от ръцете Му и се опитваме сами  да нагодим нещата, – подскочи Лило.

– Видението, което Бог ни разкрива, не е въздушен замък, – ставайки от леглото, Младен започна да крачи из стаята. – Бог ни показва, какви иска да ни направи.

– Тогава нека да ни постави на грънчарското колело и да ни върти, както Му е угодно, – повдигна рамене Лило.

– Бог е Бог, а ние сме си ние, но от нас ще се получи това, което сме видели във видението. – възторжено каза Младен. – За това докато дойдат нещата до край, не бива да падаме духом.

– Ако Бог ни е открил нещо, а ние се мъчим да останем в предишното си състояние, това няма да ни се отдаде, но и Бог няма да ни даде покой, – констатира Лило.

Кой знае колко още щяха да разсъждават младежите за това как видението става реалност, ако не бяха ги извикали за закуска.

Гръмотевичната буря отмина и само влажният въздух напомняше за изобилния дъжд, който се изля над земята. Зноя на деня, бе заменен с прохладата на вечерта.

Благой и Вальо често се събираха на чашка чай, за да разнообразят с разговори самотата си. Жените им отдавна бяха починали.

Някакво странно стечение на обстоятелствата ги събра в кварталната закусвалня, от където започна тяхното приятелство.

Тази вечер се бяха събрали у Благой.

– Знаеш ли какво прочетох в една книга озаглавена „Ъгълът на големите очаквания“? – попита Вальо.

– Какво? – заинтригувано отправи очи Благой към събеседника си.

– Авторът описва как Бог го е въвел в Неговата съкровищница. Сред многото чудеса, които имаме, той се запознава със „Отделът на закъснелите благословение“, – обясни Вальо.

– Какъв е този странен Отдел? – изненада се Благой.

– В нея Бог пази отговорите на молитвите преди благоприятното време за тяхното изпълнение, – уточни Вальо.

Двамата замълчаха за малко и всеки потъна в мислите си.

– Знаеш ли, – загрижено повдигна глава Вальо,  – че понякога много време отнема на някои пенсионери да разберат, че отлагането на въпроса за получаването на пенсиите, не означава, че няма да им бъдат дадени.

–  „Отделът за закъснели благословения“ съдържа много тайни за любовта и мъдростта, за които нямаме никаква представа, – сподели наблюденията си от книгата Благой.

– Обикновено хората искат да сринат милостите, докато са още „зелени“, – въздъхна дълбоко Вальо, – а Господ иска те да узреят.

– „За това Господ забавя, за да ви помилва“, – плесна с ръце Благой.

– При нашите мъчителни и непоносими преживявания, Господ ни наблюдава и няма да допусне нито едно излишни изпитание, – непоколебимо заяви Вальо. – Когато в пещта всичко изгори, Бог по чуден начин ще дойде, за да ни помогне.

– Не бива да Го огорчаваме чрез съмненията си в Неговата любов, – категорично отсече Благой. – По-добре да славим Неговото избавление, което е на път.

– Само тогава изобилно ще бъдем възнаградени за отлагането, което е не друго освен изпитване на вярата ни, – обобщи Вальо.

Влакът извиваше блестящата си снага между хълмовете. Колелетата потракваха в неустоим ритъм, напявайки някаква своя си песен.

До прозореца седеше възрастен мъж с побелели коси и прошарена брада. На главата си имаше сламена шапка. Бе по фланелка и кафяви панталони с широки крачоли.

Срещу него седеше млад мъж в костюм, обут с обувки последна мода. Погледа му се рееше в бързо преминаващата зеленина.

Старецът се усмихна лъчезарно на спътника си, разчупи разделящата ги преграда и неусетно двамата се запознаха.

– Пламене, – каза възрастният мъж, – много съм пътешествал по света и съм забелязал нещо много интересно.

– Какво? –  попита вяло Пламен.

– Хората, които винаги си спомнят Небесното царство, дори и в най-мрачните си дни остават спокойни и радостни.

– Само толкова ли? – подигравателно присви очи Пламен.

– Ако небесната слава възприемахме като реалност, – въздъхна възрастния човек, – ако обръщахме по-малко внимание на материалните неща, а повече на духовни и вечните, нямаше толкова лесно да се подаваме на каквато и да е тревога и притеснение.

– Много хора бягат от реалността, – измърмори под носа си младежът.

– Това няма да помогне на никого, – усмихна се старецът. – Само твърдата вяра в бъдещото тържество на Небето ще ни направи по-отговорни в живота.

– Погледни хората около нас, – небрежно махна с ръка Пламен. – Кой днес мисли за небето или за вечността?

– Но как ще знаят за тях, ако не им кажем? – попита възрастният човек.

Пламен само въздъхна и само лицето му издаваше, че не бе съгласен със всичко, което говореше този човек.

– Мога да кажа само едно, – продължи старецът, – бягството от реалността е нежелание да погледнем към бъдещето и да приемем това, което Бог е подготвил за нас.

– Но кой ще повярва това в тези мрачни дни, изпълнени с безредие, страх и несигурност? – Пламен поклати отрицателно глава и сбърчи нос.

– Християнинът, който гледа с увереност в бъдещето, остава спокоен и радостен, защото знае, че един ден Христос ще царува, а ние, „Ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Пламен от малък бе воден от родителите си в църквата, но всичко там му изглеждаше скучно и неинтересно.

Но днес думите на този непознат възрастен човек го докоснаха и той почна сериозно да се замисля върху нещата…..