Грехът не е само престъпване на заповеди, като раздразнил се, преял, домързяло го да се помоли……

В основата на греха е изборът на цел и път в живота. Много лесно е да се представи греха, като се направи паралел с човешките зависимости.

Някъде скоро четох, че алкохолизмът бил завършен бунт на своеволието.

Според мен алкохолизмът и другите зависимости са проявление на инфекция, зараза, получена вследствие на греха, действащ според създаден  от самите нас идол или такъв провокиран от света.

Това е стремеж да станеш бог без самия Бог. Когато извършваме грях ние се самоутвърждаваме.

Според Библията, човек първоначално е бил създаден с конкретни параметри и цели. “ И Бог създаде човека по Свой образ и подобие“.

Божият образ в човека е Неговата конституция. Подобието е възможността да се уподобим на Твореца, да се приближим към Него.

Това е  и Неговата цел. Докато човек върви по правилния път той може да бъде свободен.

Но хората искат сами да управляват живота си. Резултатът е плачевен, обезобразяване на нашето собствено духовно и психо-физическо естество.

Щом човешкия дух се отвърне от Бога, той атрофира. И душата става зависима не от духа, а от тялото. Но тялото не може самостоятелно да поддържа живота и става зависимо от света.

Разберете, не някакви невинни удоволствия и „природни инстинкти“ забранява Библията. Тя слага граница на своеволието и води към свобода, която е била загубена от Адам, но ни е дарена от Исус Христос.

Има събития в живота на човека, по времето на които му става напълно ясно, че той повече никога няма да бъде същия. Има мигове, които завинаги ще останат за него като важни събития.

Никога не съм виждала Исус такъв, какъвто Го видях в бурята. Знаех, че е могъщ, че е мъдър. Била съм свидетел на Неговата сила и съм се удивлявала на Неговите възможности. Но никога няма да Го забравя такъв, Какъвто бе в бурята.

Видях Бог, Който не стои безучастно, когато бушуваше бурята. Исус разбираше колко съм уплашена, колко много се нуждая от Него и Той дойде близо до мен.

За Бога моята буря бе Неговият път, по който Той идваше към мен.

Нужна ми беше буря, за да видя Бога. Видях Го и повече никога няма да бъда същата.

Стоянов стана. Той стоеше до бюрото, без да поглежда Панов. По лицето му е стичаха едри капки пот.

– Господин Панов, за това няма да говорим пред никого. Ще запазим всичко в пълна тайна, но в замяна на това тук съм приготвил един малък проектодоговор. Ако го подпишете, нищо няма да се чуе никъде.

– Вървете си, – каза Панов – с вас ще говоря по-късно.

Стоянов остави един малък плик на бюрото и си тръгна.

Когато вратата се затвори Панов се обърна към Катя. Той не можеше да ѝ каже нищо. Думите бяха заседнали на гърлото му.

Катя бе захлупила лицето си върху масата и плачеше. Мълчаха известно време. Изведнъж Катя повдигна глава и с разплакани очи каза:

– Истина е …..това е истина. Бях на 15 години и се издържах сама. Работех във кръчмата. Чистех, миех съдове и помагах, когато имаше повече хора при сервирането.Бях решила да отида в града, където имаше повече възможности, за това пестях за влака.

Панов я гледаше без да я прекъсва, но очите му бяха тъжни.

– Веднъж ме поканиха на парти в града и аз отидох, – продължи разказа си Катя. – Там се запознах със един солиден мъж. Той се държеше много добре с мен и на мен ми бе приятно с него. Дълго време бях сама. За първи път мъж ми обръщаше внимание и то не грубо. Тогава не знаех, че е  женен и че има деца. Едва по-късно разбрах, че е подлец.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Панов.

– Когато му казах, че съм бременна, – Катя болезнено присви очи, – той започна да ме ругае. Страхуваше се, че жена му да ще разбере.

Катя се върна назад в онези мрачни за нея дни. Помнеше как сгърченото лице на Виктор, мъжът който я бе подмамил, омекна. Той я прегърна и каза вече по-спокойно:

– Зная какво трябва да се направиш, ще те заведа там.

Катя почувства още тогава, че на Виктор му е все едно какво ще стане с нея. Когато  жена, при която той я заведе и направи нещо, много я заболя. Чувстваше се зле. Имаше чувството, че скоро ще умре.

– По-късно, когато дойдох на себе си, – Катя продължи разказа си, – разбрах, че съм припаднала и че съм загубила много кръв. Тогава жената се бе уплашила да не умра в ръцете ѝ и бе извикала лекар. Когато вече можех да ходя, ме навестиха от полицията и се интересуваха, за жената, която ми е направила аборта. Аз не я издадох. Помня как бе пребледняла и трепереше цялата.

– После са те осъдили за незаконен аборт, – обади се най- накрая Панов. – Не ми казвай повече нищо. Ще измисля нещо, не се тревожи.

– Трябваше да ви разкажа всичко това по-рано, за да си нямате неприятности, но се страхувах, че ще ме изгоните.

– Станалото станало, – Панов дишаше малко по-спокойно.- Тези мошеници, няма да могат да пробият с тази история. Това е изнудване, а то също е наказуемо.

Панов ѝ се усмихна, потупа я по рамото и излезе от стаята.

Цяла вечер Димова седя в библиотеката у дома си. Тя не можеше да прогони скуката и самотата си. Дъщеря ѝ Дора си бе легнала рано, защото бе настинала. Катя, която бе поканила на кафе, в последната минута ѝ се бе обади, че няма да може да дойде, защото внезапно я посетила някаква нейна леля.

Димова обичаше да бъде сред хора, за това тази вечер ѝ стана неприятно, когато остана сама. Настроението ѝ се бе развалило, чувстваше се пренебрегната и изоставена. Поради липса на по-добро, тя пожела съпругът ѝ Стефан да си дойде тази вечер по-рано.

– Къде ли е сега? – питаше се тя. – В последно време бе някак особен.

Звънна в кантората му, но не го намери. Понякога ходеше в Клуба, но когато попита портиера по телефона той ѝ каза:

– Тази вечер изобщо не е идвал, госпожо Димова.

Оставаше само една възможност.

– Сигурно пак е тръгнал към село, – недоволно свъси вежди Даниела Димова. – Не е честно така да ме пренебрегва и щом му се отдаде случай да хуква натам.

Известно време тя пробваше да реши кръстословицата във вестника, но след като не успя, се зае с бродиране. Дребните бодове бързо я умориха. Освен това тя не харесваше този модел. Бе решила да го даде на дъщеря си, за да го довърши.

За да събере мислите си, започна да реди пасианс, но и това не ѝ помогна. Разочарованията тази вечер бяха твърде много и тя се разстрои, едва потискаше растящото чувство за самосъжаление.

И както седеше с картите в ръка, я връхлетяха спомени от миналото в дните, когато бе още неомъжена. Тогава животът бе светъл и безгрижен за нея. Въпреки, че майка ѝ умря рано по-голямата ѝ сестра се справяше със всичко и я подкрепяше. Тогава Даниела бе изпълнена с ведри мисли за бъдещето.

– Изобщо не съм си представяла, че с живота ми ще се случи така, – каза с тъга Димова. – Очаквах толкова много от този брак, а той се превърна монотонно провинциално ежедневие. А сега семейството ми е изправено пред финансова катастрофа. Какво ще правим?

Сълзите премрежиха очите ѝ.

Упражненията по риторика в университета бяха станали причина Даниела да се сближи със Стефан.  Той не беше от нахалните младежи и това ѝ се хареса.

Когато гостуваха на родителите на Даниела, баща ѝ подхвърляше на Стефан:

– Време е, млади момко, да ми изясните вашите намерения относно дъщеря ми.

А към дъщеря си хвърляше многозначителни погледи, които казваха: „В този младеж има нещо, Дани, не го изпускай“

Тя се съгласи да се събере със Стефан, въпреки че не бе нейният тип. Успокояваше се, че ще му помага в издигането му, както в работата, така и в общественото му положение.

Но тази вечер тя скучаеше. Това не бе животът, за който бе мечтала. А сега бе и сама, разкъсвана от самосъжаление и ревност ……

Зимата закъсняваше, а времето предлагаше добри възможности за разходки и разговори. Денис бе срещнал чичо си пред общината. Двамата решиха да отскочат до близкото кафене, да си побъбрят.

Речено сторено. Двамата бързо се озоваха на една маса под един голям чадъра на сянка.

– Представи си, ако начело на Ватикана застане човек, който тласне хората към сблъсък, – започна чичото настъпателно.

– Пети кръстоносен поход? Стига, това вече е прекалено, – засмя се Денис.

– Но това е напълно възможно да се случи, – загрижено подхвърли чичото.

– И хората ще позволят това? – Денис невярващо се усмихна.

– Зависи как ще бъдат представени нещата. Огледай се, мюсюлманското население в Европа е нараснало няколко пъти през последните тридесет години. В Обединеното кралство има повече мюсюлмани, отколкото християни. В Рим най-голямата джамия в Европа се намира на по-малко от два километра от площад „Свети Петър“, а арабски пазари има на всеки ъгъл.

Денис се усмихна:

– Това наистина е вярно. Световна столица на католическата вяра е 10% мюсюлманска и този процент постоянно расте.

– Мюсюлманите стават все по-уверени във възможностите си, – загрижено поклати глава чичото. – Ако оскверниш тяхно гробище или не уважаваш традициите им, ще излязат да протестират. Стигнали са до там, че искат отстъпки относно своята култура и начина си на живот.

– Чух, че искали равнопоставеност за религиозните си храмове, – подметна Денис.

– Ако смяташ, че тук става въпрос за равноправие и справедливост, ще бъдеш напълно прав. И аз ги подкрепям напълно. Но като християнин искам  да попитам: Къде са еквивалентните отстъпки за нас в мюсюлманския свят? В повечето мюсюлмански държави християнството е забранено или строго ограничено. Мисионерите са извън закона. Ако бъдат заловени да проповядват Евангелието, рискуват да бъдат депортирани или бити и хвърлени в затвора. В някои държава наказват всеки новопокръстен се със смърт.

– Но има и още нещо, – Денис започна да обмисля по-дълбоко нещата. – Европейците се чувстват заплашени и стават все по-враждебно настроени срещу мюсюлманите. Хората се чувстват като чужденци в собствената си държава. Така никой не е щастлив.

– Ето на турците им отказаха членство в Европейския съюз и те се чувстват обидени, – поклати глава чичото. – Кой може да ги вини за това? Щом светската власт не може да им осигури бъдеще, може би исляма ще направи това.

– Много жени са започнали отново да носят фереджета, – констатира Денис.

– А правната им система? – не се стърпя чичото. – Но това не е всичко. Организация, която работи за връщането на халифата, работи легално в Истанбул и други европейски държави. Сякаш хадисите се сбъдват.

– Какви са тези хадиси? – попита Денис.

– Това са устни предания на пророка Мохамед, записани от неговите последователи. Според тях светската власт ще бъде изместена от ислямско възраждане, а това щяло да даде начало на религиозна война. Нейната кулминация ще бъде завладяването на Рим.

– Исусее! – възкликна Денис.

– Исус или Иса, както го наричат мюсюлманите, – продължи обясненията си чичото, – щял да се върне две години след падането на Рим и щял да влезе в битка с Антихриста, който преди това е опустошил света. Иса ще спечели и последователите на Антихриста ще бъдат прокълнати. След това ще настъпи края на света.

– А ти какво мислиш, че ще се случи? – попита  Денис.

– И аз бих искал да зная. Единственото, което знам сега е , че живеем в смутни времена. Бъдещето зависи от ценностната система на хората.

Денис гледаше втренчено някъде напред.

– Историята е голям звяр, – продължи чичото. – Мислим, че можем да го опитомим и да го водим в посоката, която искаме. Хората най-сетне трябва да проумеят, че Бог е над всичко това.