Мирон седна зад волана и тресна вратата. Ядоса се на себе си, защото и този път не можа да устои на привлекателността на една жена.

Още не се бе успокоил, когато някой потропа на стъклото от другата страна на колата. Той се изненада и отвори.

В колата бързо се вмъкна Ася. Мирон нищо не каза, само я погледна за миг. След това подкара колата.

Когато излязоха на главния път, Мирон,  усети, че Ася е разочарована и ядосана . Той се зачуди докъде ще доведе всичко това, но тайно се зарадва, че го е последвала.

– Мразя го почти толкова, колкото го обичам. – Ася говореше за баща си. – Понякога той е толкова добър и грижовен, но не мога да не му противореча. Фанатик е на тема здравословния начин на живот, затова започнах да пуша на четиринадесет години. Надявах се да ме хване, но той така и не забеляза. Дори още не знае, че пуша. И тъй като всичките си пари влива в петролния бизнес, реших да стана защитник на околната среда.

Ася нервно чупеше пръстите си.

– Понякога се питам дали изобщо забелязва какво правя. Не е ли странно тогава, че той видя отчаянието на майка ми едва, когато стана много късно.

Мирон усети, че Ася иска да говори, затова продължи да мълчи.

– Тя се самоуби, докато учех в университета. Разбрах за това едва, когато ме повикаха за погребението. С мама не бяхме близки. Плаках на погребението и понякога все още плача, но не заради това, че вече я няма, а от съжаление.

Ася не помръдваше, очите излъчваха студен блясък. Гласът ѝ бе слаб и приглушен:

– Най-ярките ми спомени за нея са когато беше пияна. Веднъж, точно преди да се самоубие, я хванах в леглото с друг мъж. Мислех да обвиня баща си, но каква полза имаше от това? Той отсъстваше много време от дома ни.

Ася махна с ръка, сякаш пъдеше от себе си някакъв кошмар.

– Майка ми подсъзнателно се стремеше към самоунищожение. Тя злоупотребява с алкохол и любовните връзки. Щеше да се самоубие дори, ако бе напуснала баща ми. Щом майка ми бе решила да умре от собствената си ръка, нищо не можеше да я спре.

Мирон погледна към Ася. Ръцете ѝ трепереха, но гласът и остана спокоен. Не беше нужно човек да е психолог, за да разбере емоционалните конфликти, които формираха личността ѝ и мотивираха действията ѝ.

Гневът към баща ѝ я бе накарал да защитава кауза, само и само, за да му се противопоставя. И това раздразнение не произлизаше от смъртта на майка ѝ, а от това, че не можа да я предотврати.

Двамата не разговаряха до края на пътуването. По предното стъкло барабаняха едри капки дъжд, а вятърът се усилваше още повече.
Мирон спря до входа, където живееше Ася. Тя се разплака:

– Не исках тази вечер да се заяждам с теб, по-скоро исках да те съблазня. Когато те видях за първи път реших, че си много добър и благороден човек. Изглеждаше ми по-различен от другите.

Мирон не смееше да помръдне. Не знаеше какво да ѝ каже.

Ася отвори вратата и слезе. Преди да влезе в сградата се обърна и му помаха с ръка.

Преминаха през още една врата в дъното на фоайето и се озоваха в голяма осветена кухина на една пещера.

– Възползвахме се от естествените форми на пещерата, за да започнем строежа – обясни Лесов. – Под планината и ледника има множество тунели.

Огнян подсвирна от изненада.

– Това е забележително постижение.

– Използвахме машина за копаене на тунели с диаметър почти девет метра, – каза Лесов.

Двамата стигнаха до входа на един тунел. Огнян долови бръмчене, все едно се бе събрал голям рояк пчели.

– Този шум сигурно идва от генератора? – предположи той.

– Да, засега имаме само една турбина, но планираме изграждането на втора. – Лесов спря пред врата в стената на тунела. – А тук е контролната зала.

Централата представляваше помещение с площ около пет квадратни метра. Вътрешността ѝ приличаше на огромна електронна игра. На три от стените имаше наредени премигващи лампи, циферблати, уреди и превключватели.
Лесов се приближи до нещо, което имаше форма на подкова. То заемаше средата на стаята.
Лесов седна пред компютъра и даде знак на Огнян да се настани до него.

– Знаеш ли с какво се занимаваме тук? – попита Лесов.

– Казаха ми, че използвате водата от ледника, за да добивате електроенергия.

Лесов кимна с глава в знак на съгласие.

– Технологията е сравнително проста. Навалелият сняг се натрупва върху ледника. При топло време той започва да се топи и образува водни джобове и реки. Водата се насочва през тунелите към турбината. И готово! Получаваме електричество – чисто, евтино, възобновяемо, – Лесов не можеше да прикрие гордостта си от това постижение.

– Простичко е на думи, но е забележително като изпълнение, – каза Огнян. – Колко хора управлявате това чудо?.

– Само трима сме. По един на смяна. Електроцентралата е почти автоматизирана, дори не се нуждае много от нас.

Пръстите на Лесов затракаха по клавиатурата. На екрана се появиха пресичащите се цветни линии напомнящи на градско метро.

– Мигащите сини линии са тунелите, по които тече водата, а червените са сухите проходи. Турбината е ето тук, – обясняваше Лесов като сочеше с ръка.

Огнян гледаше и се радваше, тази идея много му допадна. Добиването на електроенергия по различен начин от традиционните за него бе поредния успех и той ликуваше.

Когато влезе във входа, чу глас зад себе си:

– Ани!

Тя замръзна на мястото си. Не смееше да погледне назад. Гласът отново се обади:

– Ани!

Най-накрая реши да се обърне. От сенките се появи дребна фигура. Дрипаво облечен старец, със сплъстена брада и изкаляни галоши.

– Татко, – каза Ана.

Той, нейният баща, стоеше пред нея и не смееше да я докосне. Само я гледаше и ѝ се любуваше.

– Все още си така красива, – каза баща ѝ. – Виждам, че си се устроила добре.

Ана пристъпи напред, целуна го и отстъпи крачка назад. Чудеше се какво да му каже.

– Дядо ти умря, – каза баща ѝ.

Ана го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. За нея това посещение бе неочаквано.

Когато влязоха в апартамента, тя веднага го отведе в кухнята.

– Навярно си гладен, – каза Ана, – ей сега ще ти изпържа яйца.

Постави тигана на котлона и започна да бърка яйцата. Ана погледна баща си и го попита:

– Как ме намери?

– Когато излезе от къщи, научих от една моя позната, тук в града, къде си отседнала, – въздъхна баща ѝ. – Понякога тя си идваше на село и разказваше за теб.

Ана си спомни за леля Донка, с нея много често се засичаха в квартала.

– Не искам да ме връщаш у дома, – погледна умоляващо Ана баща си в очите.

– Ако исках да те прибера, – засмя се баща ѝ, – щях да дойда много по-рано. Но през цялото време знаех къде си и какво правиш.

– Очаквах да ме нахокаш, – наведе глава Ана. – Нали казваше, че по-добре е човек да умре гладен, отколкото да продава тялото си.

– Не се отказвам от думите си, – тъжно я погледна баща ѝ. – А нима нямаше да съм прав?

Ана го огледа добре. Едното му око бе покрито с бяла пелена, навярно нацяло не виждаше с него. Беше се стопил. Тя знаеше, че е на 57 години, но изглеждаше на 75.

– Не, нямаше да си прав, – каза Ана.- По-добре е, човек да е жив.

– Може би имаш право.

Ана изненадано погледна баща си.

– Не се чуди, – започна да обяснява баща ѝ.- Вече не съм толкова уверен в тези неща, както едно време. Остарявам.

Мъката по нея го бе съсипала, но едно Ана разбра и то бе доста болезнено.

Той се бе провалил във възпитанието на дъщеря си и тя бе кривнала от правия път. Но най-лошото беше, че тя смяташе това за правилно и нямаше никакво угризение на съвестта.

Валентин сложи сламената си шапка. Слънцето силно прежуряше. Двамата с Живко бяха излезли да се поразходят. Бяха приятели още от деца.

Валентин засегна една от болезнените теми, които често коментираха:

– Имаш чудесни деца, но растат и учат в болно време.

– Те не ходят по барове и дискотеки, но другите деца ….., – замълча за малко Живко, – не могат да не им повлияят по някакъв начин.

– Да отгледаш от фиданка плодно дръвче се изискват години, а да я счупиш и смачкаш броени минути, – добави с болка Валентин.

– Не трябва да губим надежда, – каза Живко. – Нима ще скръстим ръце?

– Трай, коньо, за зелена трева, – започна ожесточено Валентин. – Обстановката е такава, че са достатъчни няколко месец, понякога дори само един ден, в които се решава съдбата на младите. Порой в мътилка знаеш какво е? Наоколо ври и кипи, ….. застрашени са домовете ни.

– Сутрин децата ни гледат лъскавите лимузини на новоизпечените богаташи. Техните разглезени и празноглави синчета и дъщерички, са нагиздени с вносни дрехи и обувки, накичени със скъпоценни часовници, пръстени и огърлици, ….. – въздъхна Живко.

– Не чакат по автобусните спирки, не ходят пеша, сиртоени и поршета ги стоварват пред входа на училището, – махна с ръка Валентин.

– Тъпчат се с пици, пасти, шоколади и не пропускат да „подсилят“ сивото си вещество с уиски и коняк, – добави Живко.

– Учителският авторитет падна и никой не го е грижа за това, – болката искреше от душата на Валентин. – Нахалството, безочието и простащината виреят на воля. Рушат характери, подкопават надеждите ни в бъдещето на нацията ни.

– Оргиите не стихват до сутринта, – вдигна безпомощно рамене Живко. – Алкохол, оглушаваща музика, танци, пияни младежи, …. укротявани от полицаи.

– Помниш ли, – очите на Валентин светеха, – всяка свободна минута използвахме за самообразование, четяхме, пеехме, слушахме лекции….

– Поколението на моите деца е сред най-нещастните, – загрижено каза Живко. – Подобна дивотия никога до сега не съм виждал в училище и на улицата.

– Прекрачат ли прага навън, попадат в същински зверилник, – продължи в същия тон Валентин, – където всеки е против всеки. Лъжата и измамата господстват навсякъде.

– Боли ме като гледам как млади хора не обръщат внимание на нищо, – с болка сподели Живко, – така правели и другите….

– Понесени от мъртвото вълнение, – заключи Валентин, – губят усещането си за дълбочина, не виждат подмолите и ямите.

Бяха стигнали до овощната градина. Валентин спря, огледа засъхналите и обрасли с бурени дървета и каза:

– Виж, някои вече са изсъхнали, други са изпочупени и обелени от животните. Кой е виновен? Хората са ги засадили и сега вместо да берат плодове от тях, скърцат зъби срещу злосторниците. А кои са те?

– Могат ли родителите да устоят на злия демон, вмъкнал се в училищата, вилнеещ по улиците и заведенията? – безпомощно вдигна ръце Живко……

– Можем, – заяви бодро Валентин, – нашето поколение е минало през много по-лоши неща.

От 2 август започва строителството на пет станции на метротрамвая в Тел Авив.

Шофорите са срешнали големи затруднения във връзка с това начинание.

За да облекчат живота на шофьорите, Министерството на транспорта е организирало пет прихващащи паркинги на входа на града.

Предвижда се да има място за паркиране на около 5000 превозни средства.

Пристигайки на един от тези паркинги и оставяйки колата си, шофьорите ще могат да достигнат до центъра на Тел Авив на специални минибуси – „совалки“.