Каква трудна сутрин, Борис не беше спал цяла нощ. Той беше доста разтревожен и имаше за какво.

Негово роднини имаха здравословен проблем. Тази сутрин чичо му позвъня и изплака на телефона:

– Милена има рак. На Васко му предстои сложна операция. А баба Стефана вече никой не познава.

Освен това един от най-добрите служители на Борис, се пенсионираше. Той много пъти му бе давал мъдри съвети и измъкваше компанията от кризисни ситуации, а сега бе дошло време да си почине след толкова години напрегнат и всеотдаен труд,

Да, но сега Борис трябваше да довърши важен проект, а толкова се нуждаеше от подкрепата и помощта на стария служител.

Докато Борис си пиеше кафето и разговаряше с хората наоколо, тези проблеми непрекъснато се въртяха в главата му.

При него дойде Весела, стара негова позната. Тя посочи дървеният кръст на стената и каза:

– Това е най-хубавият кръст, който съм виждала.

– Човекът, който се грижеше за сградата, го изработи от клон на старо отсечено дърво, – поясни Борис.

Той я погледна изненадано и допълни:

– Та този кръст виси на стената от няколко години вече.

Весела покри лицето с дланите си и възкликна:

– Не е ли невероятно? Бил е толкова дълго време там на стената, а аз сега чак го забелязах.

Борис се загледа в кръста, символ на Божията любов към на хората. Той разбираше, че това не е случайно. Имаше проблеми, но на къде беше насочен погледа му? Да, това бе знак за него точно в този труден момент.

Борис погледна към кръста  и прие думите на Весела като послание към него, което можеше да се изрази така:

„Аз съм с теб! Винаги съм бил до теб!

Когато преминаваме през трудности, Бог ни отваря очите, за да разберем, че не сме сами и че Той е винаги с нас.

Ако възложим проблемите си на Бога, Той ще ни утеши и ще ни даде изходен път.

Знаете ли, че понякога невинните според нас неща в ежедневието, могат да задушат вашия духовен живот? Ще им позволим ли да го направят?

Една моя позната един ден ми каза, че Господ и казал по време на молитва, че хората от нашата страна са се превърнали в „поддържащи състоянието“.

– Вие имате твърде много неща, – казал ѝ Той, които трябва да поддържате в добро състояние: дом , кола, градина, коси,  ….

И това наистина е така. Можем така да се увлечем в поддържането на естествените неща, че да не остане време да се погрижим добре за своя собствен дух.

Ако сте се сблъскали с подобен проблем, време е да опростите вашия живот. На мен ми се наложи да науча това. Сега, когато мисля какво ми е нужно, размишлявам не само за паричната страна на въпроса. Гледам и разсъждавам, мога ли духовно да си позволя това?

Библията казва: “ Не се вплитай в житейските работи“. За това се научих в последните двайсет и шест години, че няма нищо по-важно от общението ми с Бога в молитва и Неговото Слово.

Катя не можеше повече да плаща стаята си в хотела, в който бе отседнала. Положението бе критично и тя реши да си потърси работа и място, където да живее.

Настани се в едно кафене и прегледа обявите за работа във вестника. Обади се на няколко места. Най-накрая я повикаха в един ресторант.

На следващия ден трябваше да отиде там. На собственика на ресторанта бе нужно да представи социалната си осигурителна карта и писмо с препоръки.

Първото не беше трудно. Разбра къде да иде да се запише, попълни един формуляр ѝ и дадоха  номер, но писмо с препоръки нямаше как да си набави.

Сети се за Георги Трифонов, познаваха се от деца, а по-късно той стана бизнесмен. Лошото бе, че доста време беше извън страната.

Но за Катя това не беше пречка. Намери пишеща машина под наем и измайстори писмо, в което потвърждаваше опита си в гледане на деца, лоялното си и добро отношение към клиентите, ……. Познаваше подписа на Георги и го имитира съвсем точно на листа.

На следващия ден се яви на посочения адрес. Това бе една стара къща с много цветя. Посрещна я жена с прошарена коса и засмяно лице. Тя бе с широки панталони и сандали, с много особена форма. Такива Катя бе виждала само на краката на един монах.

– Интересно, – каза жената след като прочете писмото с препоръките. – Много интересно ……  казваш, че познаваш Георги Трифонов?

– Работех за него, – излъга Катя.

– До колкото знам, повече от година не е в страната, – погледна я изпитателно жената. – Как тогава ще обясниш, че писмото има вчерашна дата?

Възрастната жена бе Даниела, стара позната на Гошо. Той често се отбиваше при нея, когато си идваше.

Катя призна измамата, а след това разказа всичко за живота си и връзката си с Гошо.

– Виждам, че си човек с потенциал, – засмя се Даниела. – Гошо ми е като син. Щом си негова приятелка, значи си и моя. Можеш още днес да започнеш работа. Слагай престилката и кърпата на главата, за да не ръсиш косми в чиниите на клиентите и отивай в кухнята. Там Милена ще ти обясни в какво се състои работата.

Не след дълго Катя не само сервираше по масите, но и помагаше в кухнята., защото я биваше в подправките. Често ѝ хрумваха нови комбинации за разнообразяване на менюто.

Катя и Даниела станаха приятелки. Месец след това Даниела ѝ предложи безплатна стая в онази стара къща с цветята, в която се срещнаха за първи път.

Когато влезе във входа, чу глас зад себе си:

– Ани!

Тя замръзна на мястото си. Не смееше да погледне назад. Гласът отново се обади:

– Ани!

Най-накрая реши да се обърне. От сенките се появи дребна фигура. Дрипаво облечен старец, със сплъстена брада и изкаляни галоши.

– Татко, – каза Ана.

Той, нейният баща, стоеше пред нея и не смееше да я докосне. Само я гледаше и ѝ се любуваше.

– Все още си така красива, – каза баща ѝ. – Виждам, че си се устроила добре.

Ана пристъпи напред, целуна го и отстъпи крачка назад. Чудеше се какво да му каже.

– Дядо ти умря, – каза баща ѝ.

Ана го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. За нея това посещение бе неочаквано.

Когато влязоха в апартамента, тя веднага го отведе в кухнята.

– Навярно си гладен, – каза Ана, – ей сега ще ти изпържа яйца.

Постави тигана на котлона и започна да бърка яйцата. Ана погледна баща си и го попита:

– Как ме намери?

– Когато излезе от къщи, научих от една моя позната, тук в града, къде си отседнала, – въздъхна баща ѝ. – Понякога тя си идваше на село и разказваше за теб.

Ана си спомни за леля Донка, с нея много често се засичаха в квартала.

– Не искам да ме връщаш у дома, – погледна умоляващо Ана баща си в очите.

– Ако исках да те прибера, – засмя се баща ѝ, – щях да дойда много по-рано. Но през цялото време знаех къде си и какво правиш.

– Очаквах да ме нахокаш, – наведе глава Ана. – Нали казваше, че по-добре е човек да умре гладен, отколкото да продава тялото си.

– Не се отказвам от думите си, – тъжно я погледна баща ѝ. – А нима нямаше да съм прав?

Ана го огледа добре. Едното му око бе покрито с бяла пелена, навярно нацяло не виждаше с него. Беше се стопил. Тя знаеше, че е на 57 години, но изглеждаше на 75.

– Не, нямаше да си прав, – каза Ана.- По-добре е, човек да е жив.

– Може би имаш право.

Ана изненадано погледна баща си.

– Не се чуди, – започна да обяснява баща ѝ.- Вече не съм толкова уверен в тези неща, както едно време. Остарявам.

Мъката по нея го бе съсипала, но едно Ана разбра и то бе доста болезнено.

Той се бе провалил във възпитанието на дъщеря си и тя бе кривнала от правия път. Но най-лошото беше, че тя смяташе това за правилно и нямаше никакво угризение на съвестта.

В едно семейство починал човек. Позната на това семейство позвънила в магазина за погребални услуги, за да поръча венец.
– Да, слушам, – отзовал се глас приемащ поръчките.
– Приемете, моля, поръчка за надписана траурна лента, аз ще дойда в 17.00 часа и ще взема венеца.
– Добре, а какво искате да бъде написано на лентата?
– „Почивай в мир“ и от двете страни, и „Ще се видим във вечността“ ако се побере.
Когато жената дошла да си вземе поръчката, на венеца тя прочела следното:
„Почивай в мир и от двете страни, ще се сещнем във вечността, ако се поберем“.