Веднъж един ученик попитал учителя си:

– Защо съществува трудности, които ни пречат да достигнем целта, отклоняват ни в страни от избрания път, опитват се да ни накарат да признаем своята слабост?

– Това, което наричаш трудности, – отговорил учителят, – всъщност  се явява част от твоята цел. Престани да се бориш с това. Просто помисли за това и вземи го под внимание, когато избираш пътя си. Представи си, че стреляш със лък. Мишената е далеко и ти не я виждаш, защото над земята се е спуснала мъгла. Нима ще се бориш с мъглата?

Не, ти ще почакаш, когато духне вятър и мъглата се разсея. Сега мишената се вижда, но вятърът отклонява полета на твоята стрела. Смяташ ли да се бориш с вятъра? Не, ти просто определяш посоката му и правиш корекция, стреляйки под друг ъгъл. Твоя лък е тежък и твърд. Ти нямаш достатъчно сили, за да опънеш тетивата. С лъка ли ще се бориш? Не, ти тренираш мускулите си и всеки път все по-силно опъваш тетивата.

– Но има хора, които стрелят от лек и гъвкав лък в тихо време, – казал ученикът обидено. – Защо само моят изстрел ще срещне толкова препятствия на своя път? Дали светът се съпротивлява на движението ми напред?

– Никога не гледай на другите, – усмихнал се учителят. – Всеки си има свой лък, своя мишена и свое собствено време за изстрела. Едни правят точно попадение в целта, а други смятат, че са получили възможност да се научат да стрелят.

Учителят понижи гласа си и се наклони към ученика си:

– Искам да ти открия една страшна тайна, моето момче. Мъглата не се спуска към земята, за да попречи на твоя изстрел. Вятърът не започва да духа, за да отклони стрелката ти в страни. Якият лък не е създаден, за да осъзнаеш своята слабост. Всичко това съществува само по себе си. Ти си решил в тези условия да поразиш мишената. За това престани да се оплакваш от трудностите и започни да стреляш, но усмири гордостта си и избери по-лека мишена. Цел, в която можеш да стреляш от упор.

Слънцето едва бе показало съненото си лице зад облака, когато Мария побутна спящата си дъщеря:

– Хайде, Анке, днес ще вървим да копаем на Надка царевицата.

Девойката разтърка очи, скочи на пода и сбърчи нос:

– При Надка? Оная черната от долния край? Сложи тогава питка и сиренце в торбата, от нея нищо няма да взема да ям.

– Какво говориш, – изненада се Мария. – Ходила ли си някога у тях? Да, тя е черничка, но ….. сама ще видиш.

Анка вдигна рамене и последва майка си.

През цялото време копаха царевицата и изхвърляха бурените. Когато дойде време за ядене, Надка покани работниците на импровизираната маса под големия дъб.

А там се мъдреше голяма погача, със зачервена коричка и приятен аромат, печено пиле, баница, мляко в изобилие и какво ли още не. Всичко бе поставено на бяла покривка и бе подредено със вкус.

Мария погледна дъщеря си и ѝ намигна. Сякаш ѝ каза: „Видя ли? Какво ти казах? Да, Надка е мургава, но е сръчна и много чиста жена“.

Анка трябваше да признае пред себе си, че всичко бе много вкусно.

„Майка беше права, – помисли си девойката. – Понякога прибързано оценявам хората само по външни им вид. Каква голяма грешка съм допускала. Ето Надка, заради тъмната ѝ кожа е възприемах едва ли не за циганка, не че имам нещо против ромите изобщо, но когато майка ми каза, че днес ще работим на нейната нива си представих мръсни съдове, в които плава нещо подобно на храна“.

Когато свършиха работата Надка даде на всеки по една торбичка с яйца, хубави ябълки и бурканче мед, не забрави да плати на всеки за труда му.

Когато си тръгнаха Мария каза на дъщеря си:

– Такава е тя чиста, любвеобилна и добра готвачка.

– Щедра – допълни Анка – и с голямо сърце. Права беше за нея, майко. Не трябва да съдя за хората по външния им вид, за в бъдеще ще внимавам.

–

Това бе много страшно и мъчително време за него. Където и да попиташе му казваха, че предстоят съкращения или предприятието скоро ще бъде закрито.

Стефан крачеше обезкуражен, но стомахът не му даваше мира, червата се обаждаха, че са празни.

Без много надежда пристъпи и към този портал.

И изведнъж ….. Художникът и дизайнерът Стефан Ралчев започна работа във фирма произвеждаща часовници.

Шефът го извика и му постави първата задача:

– Трябва така да измениш дизайна на този часовник, че да върви продажбата му.

Стефан разгледа будилникът от всички страни, но не откри никакъв недостатък в него.

– А сега какво ще правя? – въздъхна дълбоко Ралчев, след като остана сам с часовника в ръка.

Мълниеносна мисъл профуча в главата му и той реши:

– Ще отида до най-близкия магазин, където продават часовници и ще чакам. Може, като видя какво харесват хората, да ми дойде идея как да променя този часовник, за да се купува.

Не беше нужно да стои дълго в магазина. Изненада се, когато забеляза, че всички купувачи без изключение, преди да купят будилник, проверяват теглото му.

Леките модели, както и будилника, който му връчиха, не вдъхваха доверие у потребителите.

Тогава Стефан запои няколко оловни слитъци в часовника и лично го занесе на шефа си.

– И къде е тук прехваленият ви дизайн? – свъси вежди началникът му.

– Нищо друго не му трябва, – каза спокойно Стефан, – този будилник вече ще се купува.

И се оказа прав.

Така Стефан Ралчев получи пожизнена пенсия от фирмата и славата на основател на едно ново направление в дизайна.

Господ знае, че ние винаги сме склонни да се измъкваме от отговорността да направим ясен избор. Това ни е физически неприятно и ние започваме да се възмущаваме:

– Ние сме лишени от свобода! Как може?! Ако не искаме да даваме отговор? Това е насилие над личността!

Но Бог в тези наши игри не участва. Той знае, че свободата не означава, да не се взема никакво решение, а смело да се съгласиш с един или друг вариант.

Бог знае, че до последния момент ще изтъкваме някакви контра аргументи и ще отхвърляме предлаганото. Ту мястото не ни хареса, ту времето не е подходящо или обкръжението ни не е това, което искаме ….

Но Той ни позволява да продължаваме да безобразничим, а в същото време настойчиво и с непостижимо търпение, „без да излиза от кожата си“, чака момента, когато накрая ние ще направим своя избор.

Господ е готов да чака до последно, докогато сме способни да упражняваме известно усилие на волята си. А колко повече – Неговата воля за спасението ни, която рано или късно ще се изпълни.

Изобретението металическа тубичка с дозатор и винтова капачка е революционно за времето си.

Преди това нововъведение художниците са съхранявали боите в малки възелчета от свински пикочен мехур или в нехерметични калаени кутии.

В тези възелчета се правел отвор с игла и на палитра се изцеждала необходимото количество боя. Неизползваните бои изсъхвали, а това било изключително разточително и неудобно.

Художници, които работели сред природата, бързали да използват боите, затова работите им се отличавали с по-широки мазки.

Един от първите, който се замислил над опростяване на процеса бил американецът Джон Ренд.

През 1841 г. той патентовал оловна тубичка, от единия край свита, а от другия завършваща със завъртаща се капачка.

Изобретението скоро намерило поддръжници, които не се уплашили нито от високата цена на оловните тубички, нито от токсичността на оловото.

Появата на тези тубички дало тласък в ново направление. Вече не било необходимо да се водят калфи, който да смила пигментите и да приготвят боите.
Всичко можело да се приготви по-рано в ателието или да се купят такива готови.
Първите тубички били направени в Англия и изнесени в Европа и Америка. Те били много търсени, но Ренд не получил за тях баснословни пари.

Участвайки във финансови и съмнителни проекти, той фалирал и бил принуден да продаде патента си, за да изплати дълговете си. Умрял в неизвестност през 1873 г.