Изобретението металическа тубичка с дозатор и винтова капачка е революционно за времето си.

Преди това нововъведение художниците са съхранявали боите в малки възелчета от свински пикочен мехур или в нехерметични калаени кутии.

В тези възелчета се правел отвор с игла и на палитра се изцеждала необходимото количество боя. Неизползваните бои изсъхвали, а това било изключително разточително и неудобно.

Художници, които работели сред природата, бързали да използват боите, затова работите им се отличавали с по-широки мазки.

Един от първите, който се замислил над опростяване на процеса бил американецът Джон Ренд.

През 1841 г. той патентовал оловна тубичка, от единия край свита, а от другия завършваща със завъртаща се капачка.

Изобретението скоро намерило поддръжници, които не се уплашили нито от високата цена на оловните тубички, нито от токсичността на оловото.

Появата на тези тубички дало тласък в ново направление. Вече не било необходимо да се водят калфи, който да смила пигментите и да приготвят боите.
Всичко можело да се приготви по-рано в ателието или да се купят такива готови.
Първите тубички били направени в Англия и изнесени в Европа и Америка. Те били много търсени, но Ренд не получил за тях баснословни пари.

Участвайки във финансови и съмнителни проекти, той фалирал и бил принуден да продаде патента си, за да изплати дълговете си. Умрял в неизвестност през 1873 г.

Вярата е сляпа. Когато виждаме, това не е вяра, а философстване.

Ако преплуваме Атлантически океан, правим го с вяра. Ние не забелязваме набелязания път във водата, нито някакъв признак за бряг, когато сме сред нея.

Въпреки всичко ние се движим всеки ден следейки своя път по картата с такава точност, все едно ни е оставена широка диря, начертана от тебешир.

На разстояние 20 мили от брега, ние знаем точно къде се намираме, все едно сме видели това място преди три хиляди мили, когато ни е заобикаляла само вода.

Как сме измерили и набелязали своя път? Всеки ден капитанът е взимал своите инструменти, гледал е небето и е планирал пътя си по слънцето. Той е плувал по указание на небесните светила.

Така и вярата гледа нагоре и плува по указанията на Бога, без да вижда бреговете, нито пътя пред себе си.

Честите спирания, като че ли ни водят в пълна неизвестност, в тъмнина и бедствие. Но Бог навреме открива път и често тези мрачни среднощни часове се превръщат в предверия към светлината.

Твърде много от нас бързат да видят края на пътуването си, без да са се хванали за работа. Ако можехме и ни се отдадеше това, как щяха да се развият у нас християнските добродетели?

Вяра, надежда и любов не се откъсват от дървото като зрели ябълки.

В сравнение с нашите крака, упованието в Бога по-бързо ще ни доведе до края на пътуването ни.

През 1796 г. , когато Карл Фридрих Гаус бил първи курс в Гьотинския университет, решил задача, с която математиците не могли да се справят повече от две хиляди години.

Въпреки, че древните гърци били намерили начин за построяване, само са пергел и линийка, на многоъгълници със 3,4,5,15 и два пъти повече страни, по отношение на другите многоъгълници царяла пълна неизвестност.

Точно тогава бъдещият „крал на математиката“ Гаус се досетил как да построи правилен 17-ъгълник само с пергел и линийка.

Това откритие станало повратна точка в живота му. По-рано той се е колебаел между философия и математика, но след като успял да реши задачата, с която математиците толкова време си блъскали главите, решил да се заеме с математика.

Гаус поискал на надгробната му плоча да изрисуват правилен 17-ъгълник. Впоследствие, скулпторът се отказал да направи това твърдейки, че построението е толкова сложно, че многоъгълникът няма да се различава от кръга.

За първи път построяването на 17-ъгълник е публикувано от фон Пфейдерер през 1802 г. А през 1825 г. Йоханес Ерхингер публикувал подробно описание на построяването на правилен 17-ъгълник в 64 стъпки.