Димитър и Елена отидоха на родителската среща на сина си. Те видяха оценките на Чавдар в дневника и останаха ужасени. Синът им, който беше отличник, се бе превърнал в мързелив и слаб ученик.

Класният му ръководител сподели:

– Държи се грубо и отвратително. Да не би нещо да го тревожи?

Изгледа бащата и майката на Чавдар, чийто лица бяха изпълнени с тъга и болка.

– Ако има проблем редно е да ни предупредите. Вярно е, че момчетата стават трудни, когато навлизат в пубертета, но при него нещата се развиха много бързо и неочаквано. За това се питам, дали няма и нещо друго?

– Ами …. – поколеба се да каже нещо Елена.

– Не, – отговори твърдо Димитър, – няма никакъв проблем. Очевидно е от възрастта. Аз бях същия на неговите години. Не исках да бъда добро момче. Ще поговоря с него, нещата не бива да продължават така.

Когато напуснаха сградата на училището, Елена едва не изкрещя:

– Не виждам как можеш да го спреш, – и добави по-спокойно с много болка, – той е много разстроен.

– Да, знам, че е разстроен, – измърмори Димитър, – но ще го накарам да разбере, че си съсипва бъдещето.

– Дано, – Елена звучеше отчаяно. – Малко вероятно е.

Когато Димитър се прибра и отиде при Чавдар, синът му се разкрещя:

– Махай се! Изобщо не ми говори. Не искам да те виждам.

– Не ми крещи, – скара му се Димитър.

– Ще викам и крещя, колкото си искам, – Чавдар още по-силно завика. – Ти си отвратителен и противен. Как можа да причиниш това на мама и да се търкаляш с онова момиче? Мама е толкова добра с теб, как можа?

– Да, Чавдаре, срамувам се от себе си, – Димитър наведе глава. – Съжалявам, неприятно ми е, че ти разбра.

– Вместо да съжаляваш, да беше помислил преди това.

– Чавдаре, изслушай ме само, – гласът на Димитър трепереше. –  Много съжалявам и искам да те помоля …

– Да ти простя? За какво да ти прощавам? За това, че съсипа семейството ни, че вгорчи живота на мама?

– Не искам прошка, – каза примирено Димитър. – Искам да те помоля да не съсипваш собствения си живот и шансовете си с подобно поведение. Аз може да съм объркал собствения си живот, но ти не съсипвай твоя. Няма да можеш да се класираш …

– Пет пари не давам за скапания ти университет. Не ме интересува, дори да ме изключат от училище. – Чавдар едва не се разплака, – Не мога да имам това, което най-много искам, семейството ми да бъде такова каквото беше, защото ти ми го отне …..

Чавдар излезе от стаята и силно трясна вратата. Димитър зарови ръце в косата си и заплака.

В периферията на вселената се намира един магазин. Табелата на магазина я няма от доста дълго време, след като я отнесе космически ураган, а собственикът не постави нова, защото всеки местен жител знаеше, че магазинът продава желания.
Асортиментът на магазина бе огромен. Тук може практически да се купи всичко: огромни яхти, големи коли, апартаменти в столицата, пост на вицепрезидент на корпорацията, пари, брак, деца, любима работа, красива фигура, победа на конкурс, футболни клубове, власт, успех, пръстени с диаманти много други неща. Не се продаваше само живот и смърт. С това се занимаваше друг офис, който се намираше в другия край на галактиката.
Всеки който идваше в магазина, а има и такива, които и един път не стъпваха в него, оставайки в къщи и оплаквайки съдбата си, най- напред узнаваше цената на своето желание. А цените бяха различни.
Например, любимата работа струва отказ от стабилност и предвидимост, готовност за разходи при планиране и структуриране на живота си, вяра в собствените сили и решение да се работи там, където е приятно и се харесва на човек, а не там, където трябва.
Властта струваше много повече: отказ от някои собствени убеждения, винаги да намираш рационално обяснение на нещата, да можеш да отказваш на другите, да знаеш цената си, а тя трябва да е достатъчно висока, да казваш „Аз“ заявавайки за себе си, независимо от одобрението или неодобрението на другите.
Някои цени се оказаха странни. Брак можеше да се получи практически даром, но щастливия живот стуваше скъпо. В цената му се включваше лична отговорност за собственото си щастие и способността да се радваш на живота, знаейки своите желания да се откажеш от сремежите съобразавайки се с околните, малко чувство за вина, умение да оценяваш това, което е, да разрешиш на себе си да бъдеш щастлив, осъзнаване на собствените ценности и значение, отказ от бонуси „жертви“, риск да загубиш някои приятели и познати.
Не всеки, който идваше в магазина беше готов да купи желанието си.
Някои като видеха цената, се обръщаха и си тръгваха.
Други дълго мислеха, пресмятаха и размишляваха от къде да вземат още средства.
Някои започваха да се оплакват от високите цени и молеха собственика на магазина за отстъпка или питаха кога ще има разпродажба.
А имаше и такива, които вадеха от джоба спестяванията си и получаваха исканото желание, увито в красива шумоляща хартия.
На щастливците другите клиенти гледаха завистливо. Те си шепнеха помежду си:
– Навярно собственикът на магазина е техен познат и желанията са им дадени просто така, без всякакво затруднение.
На собственика на магазина често предлагаха да намали цените, за да увеличи купувачите си, но той винаги отказваше, казвайки:
– От това ще пострада качеството на желанията.
Когато питаха собственикът;
– Не се ли страхувате, че ще се разорите?
Той клатеше глава и отговаряше:
– Във всяко време ще се намерят смелчаци, които ще са готови да рискуват и ще променят живота си, отказвайки се от обикновенния и предсказуем живот, които са способни да повярват в себе си и своите желания, имащи сили и средства за това, за да заплатят изпълнението на желанията си.
Излизайки от магазина може да видите обявление, което виси на вратата:
„Ако твоето желание не е изпълнено, значи то още не е платено“.

В малкия град Ибенбюрен разположен в западната част на Германия една местна жителка се обадил в полицията.
Според думите на жената, тя в продължение на няколко дни чувала викове на дете от съседния апартамент: „Мамо, татко, елате!“ Чукала на вратата, но така и не могла да се срещне със свойте съседи. Опасявала се, че се е случило нещо лошо.
От полицията веднага изпратили хора, да проверят случая. Освен това била повикана линейка и пожарната.
Позвънели, потропали, но никой не отворил вратата на апартамента, за това я разбили.
Полицаите били изненадани, когато влезли вътре. В апартаментът имало само папагал, седящ в клетка, който дружелюбно посрещнал влезлите с вик: „Мама! Татко!“
Оказало се, че собствениците на птицата, която така ревностно зовяла за помощ, са отишли на почивка, а за пернатия приятел трябвало да се погрижат техни познати.

Старецът мразеше колегите на дъщеря си. Те бяха учители като нея, но не живееха в селото, а пътуваха от града.

Понякога някой от тях наминаваше да разтуши самотната вечер на Генчева, която живееше сама с баща си. Обикновенно посетителят носеше по някоя книга или списание. Искаше съвет от Генчева за преподаването или как да усмири някой от непокорните класове.

Баща ѝ разбираше, че целта на посещенията на младите мъже съвсем не беше свързана с търсене на съвети от дъщеря му, а по-скоро да я поухажват. Той ненавиждаше тези гости.

Често казваше на дъщеря си:

– Ние сме си достатъчни един на друг, не се нуждаем от чужда компания. А тези дето се мъкнат тук, кой знае какъв вятър ги е довял. Навярно имат и не много чисти мисли.

– Ти все имаш, нещо против тези хора, – казваше примирено Генчева. – Какво лошо видя в тях?

Старецът убедено жестикулираше след дъщеря си:

– В днешно време всички преследват егоистични цели, да не кажем долни.

– Много си критичен, татко.

– Мина времето, когато хората можеха да се харесват и обичат, без предварително да си правят сметки, – старецът стана още по-неспокоен. – Всички без изключение се интересуват само как да отмъкнат трохите от чуждата трапеза.

Дългият му, пълен с разочарования живот го бе научил, че никой току така не чука на вратата ти, всеки иска да те използва, да спечели нещо, да намаже.

– В наши дни всичко е предварително пресметнато и то с цел лична облага, – горещеше се старецът. – Казвам ти, дъще, ако питаш мен, най-добре е да си седят у дома. Какво е това нашествие. Тук да не е бакалия, хан или парламент.

В семейството растели две деца, момче на шест години и момиче на осем години.
Веднъж преди да започнат обяда, ги пратили да си измият ръцете. Децата изтичали бързо до мивката. Момичето, което било по-голямо и по-силно избутало брат си от вратата и първа застанала пред мивката. На брата това не се харесало и близо до чешмата двете деца се сборичкали.
Когато децата се върнали на масата момичето се оплакало:
– Той ме бутна.
– На момичетата трябва да се отстъпва, – казал бащата и сърдито погледнал сина си.
Момчето запомнило този урок за цял живот. За него баща му бил авторитет, а той искал да бъде добър син. През целия си живот той се стараел да отстъпва на момичетата и жените.
Отстъпвал им във всичко, в автобуса мястото си, на работата най- печелившите задачи, а на опашка за концерт последните билети.
В къщи на жената си давал право на последната дума. Веднъж чул от съпругата и децата си следният извод за себе си:
– Ти си неудачник!