Вечерта беше спуснала тъмния си воал. Дневната работа бе приключила. Валери огледа жените на масата и потопи лъжицата в супата си. Той познаваше съдбите на всяка една от тях много добре.

Живота на всяка от тези жени можеше да размекне и каменно сърце, а Валери беше много милостив.

Този дом той беше построил със собствените си ръце. Тук намираха убежище девойки, лишени от родителски грижи и жени попаднали в ръцете на лоши мъже, които ги биеха, злоупотребяваха с тях и ги принуждаваха да се продават по улиците.

– Искаш ли още малко супа, Валери? – попита Славена, която бе сготвила вечерята.

Силвена бе красиво младо осемнадесетгодишно момиче с буйна кестенява коса и открито бяло лице.

– С удоволствие, – каза Валери въпреки, че бе сит. – Не мога да устоя на хубавата ти супа. С какво си я подправила, та е толкова вкусна?

Смутена, но горда с готварските си умения Славена се изчерви и изброи подправките, които бе използвала.

Валери бе трогнат. Той беше на доста години, но за него най-голямото щастие бе, да вижда как всички тези жени живеят радостно тук и възвръщат достойнството си, отнето им от жестокия свят.

Той си спомняше колко уплашени и объркани бяха, когато потърсиха убежище в този дом. Изпитали болката, бяха загубили способността си да се радват на живота. Някои от тях признаваха, че преди да прекрачат прага на този дом, бяха решили да сложат край на живота си, преди часът, който им е определил Всевишния.

Тази вечер гледаше засмените и спокойни лица на жените и за пореден път се убеждаваше, че Бог е благословил начинанието му.

Силно чукане на вратата го откъсна от мислите му. Жените любопитно погледнаха на там.

– Моля те, Славена, иди да отвориш, – каза Валери. – Нетърпеливи сме да разберем, кого Бог ни е изпратил тази вечер.

Славена отвори вратата. На прага застана жена облечена в мръсна и скъсана дреха. Очевидно бе изминала много път.

– Влез, дъще, – покани я Валери. – Храна и всичко, от което имаш нужда, ще намериш в този дом.

Жените се разшаваха и всяка се зае с делата си, за да помогне за настаняването и приютяването на поредната жертва от този свят.

Властта в града бе завзета. Тези, които до вчера се разпореждаха какво трябва да се прави, вече не бяха между живите.

По улиците се появиха мародери от простолюдието. Срещаха се и пияни наемници, които отнемаха живота на тези, които бяха облагодетелствани от предишната власт.

Кръстина бе принудена да остане зад дебелите стени на дома на леля си. Беше ѝ дошла на гости преди три дни.

Искаше ѝ се да се разходи в парка, да разгледа забележителностите на града, но вратата и прозорците на първия етаж бяха здраво залостени.

Чувстваше се като участник в някакъв кошмарен сън.

По няколко пъти на ден заставаше пред импровизирания олтара в един от коридорите и се молеше, всичко да утихне, размириците да престанат и хората да престанат да се избиват.

Вечер се качваше на покрива и с часове наблюдаваше небето през телескопа. Това бе любимото място на чичо ѝ. Когато той им гостува, я бе научил много неща за звездите и планетите, дори и бе подарил малък сгъваем телескоп.

Кръстина жадуваше да поизлезе малко навън. Чувстваше се като птичка в кафез. Тя помоли леля си:

– Само за малко да погледна, няма да се отдалечавам много от къщата.

Леля Славка в отговор измърмори недоволно:

– Момичета и жени не се разхождат по улиците в такова несигурно време.

– Не разбирам за какво са всички тези правила, – бунтуваше се Кръстина. – Радвам се, че по-рано не съм се сблъсквала с тях.

Когато видя намръщеният поглед на Славка и желанието на леля си да изригне нов поток от поучения, Кръстина наведе глава и примирено каза:

– Добре де! Всяка жена или момиче трябва да знае какво не трябва да прави.

– За да избегнат забраните ли? – попита заядливо Славка.

– Не! Но нали трябва да имат право на избор?! – натърти Кръстина.

– Правото на избор? – Леля ѝ бе готова отново да избухне. – Това право води до грешни мисли.

– Грешните мисли според мен се появяват, когато една жена или момиче са затворени някъде, нямат достъп до външния сват и върху тях се сипят куп правила и задължения, – възрази Кръстина доста нервно.

– Мислиш ли, че Бог не ни наблюдава отгоре? – каза  леля Славка, като посочи с ръка нагоре. – Всяка жена трябва да бъде смирена и покорна.

Кръстина въздъхна и се примири с положението си. Времето минаваше, а лицето на Славка бе постоянно под напрежение.

Кога ли щеше да дойде края на всичко това?

Вальо се прибра в къщи, за да вечеря със сина си Дечко. Той гледаше поне вечер да бъде със него. Жена му бе починала при катастрофа преди две години и сега не искаше синът му да се чувства самотен.

Докато ядяха агнешките котлети, Дечко разказваше на баща си за учителят си по английски език:

– Той е млад мъж, но има белодробно заболяване. За това не са го взели и в армията. Но не спира да приказва, как иска да излезе срещу неприятеля и да се бие с него. Но аз не му вярвам?

– Смятам, че е искрен, – каза Вальо. – просто се чувства виновен.

Дечко бе готов да спори с баща си. Той бе в такава възраст, когато децата обичат да оборват твърденията на другите.

– Виновен, че не са го взели в армията? – попита недоверчиво Дечко. – Вината не е негова.

– Може би не го осъзнава, – подчерта Вальо.

– Как така? – Дечко беше лапнал празната вилица и изненадано гледаше баща си.

– Когато си направил нещо лошо и знаеш, че то не е добро, ти се чувстваш зле. Това е осъзната вина. Вашият учител по английски език не е направил нищо лошо, но се чувства зле и не знае защо е така. Това е неосъзната вина. Приказките, че иска да се бие, му помагат да се чувства по-добре.

– О, – отвърна Дечко съчувствено.

Вальо потупа сина си по рамото и му се усмихна съучастнически, все едно му каза: „Има още много да учиш“.

Голяма грижа за Петрана и Васил бе съдбата на по-малкия им син Желязко. Повече от две години беше без работа. Все не можеше да си намери мястото в живота. Желязко бе чувствителен и нежен по природа, но дали заради несполуките или неудачите му беше доста груб в общуването си с хората.

Живко осъзнаваше цялата трагичност и жестокост на обстановката, сиромашията и бедността, отчаяната битка за оцеляване, за това предприемаше какви ли не комбинации, от груба, непосилна физическа работа до поправка и продажба на стари, износени коли втора употреба, което правеше с приятеля си Наско.

Всички тези работи бяха свързани с много неизвестни, но когато имаше макар и слаб успех, нямаше по-щастлив от него. Щом влезеше при родителите си, ще се усмихне, ще извади малко пари и ще каже:

– Изкарах малко, купете нещо за ядене…..

Понякога пазаруваше сам и донасяше найлонова торбичка, подаваше я на майка си и казваше:

– Сготви нещо вкусно от това, защото съм гладен като вълк.

За съжаление тези мигове бяха много редки. Понякога не му плащаха и го разиграваха и целия му труд отиваше напразно. Всичко това сгъстяваше болката и мъката в ежедневието.

След всяко поредно „неплащане“ Живко се връщаше омърлушен в къщи, сновеше от стая в стая и мълчеше.

Родителите му загрижено го питаха:

– Какво се е случило?

Той нервно отговаряше:

– И да ви кажа, с това няма да се променят нещата … не можете да ми помогнете …

– Откажи се от тези коли, щом те лъжат и не ти плащат според уговореното, – съветваше го баща му.

Живко махаше с ръка и казваше:

– Ще се оправя, не ми се бъркайте! Не съм малък.

Понякога в дома им го търсиха непознати. Те имаха подозрителна външност, лицата им не вещаеха нищо хубаво. Живко ги посрещаше на врата, обличаше се бързо и тръгваше с тях.

Родителите му оставаха разтревожени и стояха нащрек, докато се прибере.

Един път, когато се прибра много късно вечерта майка му каза

– Не издържаме, Желязко. Така повече не може да продължава ….

– Какво правиш? Къде ходиш? Майка ти и аз ще се поболеем от притеснение и безпокойство, – добави баща му.

Обстановката се нажежи, искрата пламна, Желязко не издържа и се разкрещя на родителите си:

– Оставете ме намира! Да не мислите, че ми е лесно! В това напрежение съм толкова объркан и разтревожен. Мислите ли, че в такъв напрегнат и объркан живот няма и аз да се разболея, някой рак да хвана ……

Тримата стояха безпомощни и омърлушени, а Желязко се чувстваше двойно по-виновен, защото изпусна нервите си и се разкрещя на родителите си.

Това е съдбата на много младежи в България, които си блъскат главите и не намират изход от положението. Някои успяват да заминат в чужбина, но не всички успяват и там ….

Чу се изскърцване на стол и Марко, бащата на Радко и Антон, се надигна, за да се оттегли от пиршеството. Едва държейки се на крака, бащата се оправда:

– От годините е, – едва обърна езика си той.

Явно беше мъртвопиян.

– Остани да забавляваш гостите ни, – каза Марко на Радко с дрезгав глас, – вярвам, че не си забравил как се прави това, въпреки че отсъства толкова дълго от дома, за да се скиташ с разни хаймани.

– Дори и сред тях обноските ми бяха добри, татко, – защити се Радко. – Но за пиян човек като теб, който едва се държи на краката си, едва ли бих могъл да кажа същото.

След последните думи всички  млъкнаха. Някои от гостите озадачено се спогледаха, други се подсмихваха навели глави надолу. Всеки очакваше с нетърпение да види как ще се развият събитията между баща и син по-нататък. За тях това бе едно забавление, а после подхилвайки се щяха да поукрасят случилото се.

Марко се обърна рязко при тази обида, но Антон бързо стана и хвана ръката му, след което хвърли гневен поглед към брат си, способен да разтопи и стомана.

– Как смееш да обиждаш така баща ни? – гласът на Антон ехтеше в залата. – Толкова грижи е полагал за теб. Нищо не каза след като се върна от разпътството си. Няма ли капчица благодарност в сърцето ти към него.

– Ако си решил да ми изнасяш лекции, по-добре се върни в университета, – каза Радко наострено.

– Успокойте се братя, дълго не сме били заедно на една маса, – каза Емил, един от братовчедите им. – Нека да не разваляме този момент.

Без да му обръща внимание Антон изведе баща си от залата.

Музикантите отново засвириха и шумът от разговорите се поднови.

Радко си наля още вино. Към него се приближи един от приятелите му, с когото дружаха от деца. Радко и Орлин бяха седели на един чин. Бяха инициаторите на всяка лудория в училище.

– Трябва да се отнасяш с по-голямо уважение към него, – каза Орлин. – Каквото и да мислиш за него, все пак той ти е баща. Когато си отиде от този свят, ще те боли за тези думи, които му каза тази вечер, много повече отколкото предполагаш……