Температурите бяха станали рекордно ниски, но хората като че ли не забелязваха това. Загрижени и притиснати от проблемите на ежедневието, загръщаха се по здраво в дрехите си и крачеха мрачно на фона на белия пейзаж.

Асен бе свършил занятията си в музикалното училище. Изскочи бързо навън и се разтрепера.

Студът го щипна по откритите части на тялото му, а той придърпа краищата на палтото си и се сви.
След като покрачи малко се постопли. Погледа му бе привлечен от реката. Студът бе сковал в ледена хватка водите ѝ.

– Реката се е заледила, – каза си Асен. – Вместо да продължавам по улицата нагоре, докато стигна моста, не мога ли да пресека тук по реката върху леда? От тук е по-близко до в къщи.

Съмнението не се стърпя и се обади с тънкото си гласче:

– Ледът е крехък. Може да се пропука. Ще паднеш в студената вода. Наоколо минават малко хора. Кой ще ти се притече на помощ?

– Глупости, – размаха ръце Асен, – аз да не съм 100 кила. И без това постоянно ми натякват, че съм много слабичък и трябва повече да ям.

– Не отивай, – отново се обади съмнението. – Опасно е.

Но това, като че ли стимулира момчето и то тръгна смело към реката. Първите му крачки върху леда бяха неуверени, но след като усети стабилност под краката си, закрачи по-смело.

Колкото повече наближаваше средата на реката, толкова повече нещо смущаваше сърцето му, но Асен продължи упорите да крачи напред.

Чу се леко:

– Хряс, – последва го по-силно, – тряс ….

Асен нямаше време да осмисли положението, нито да реши, какво да направи. Ледът се пропука под краката му, и за броени секунди, той се намери в ледената прегръдка на студената вода.

Дрехите му, наквасени в белезникавата и мразовита течност, започнаха да го теглят надолу …

Краката и ръцете му се вдървиха от студа. Той се замята, опитвайки се да се отскубне от нестабилното си положения.

– Помощ, – отчаяно закрещя Асен, – пом…..пом…щ.

Ена жена го бе забелязала от прозореца на близкия блок още, когато смело крачеше по леда и продължи да го наблюдава.

– Този малкия си търси белята, – въздъхна притеснено тя.

Когато видя как леда се пропука под него, жената взе телефона и нервно взе да набира номера на спасителната служба:

– Ало, ало – припряно завика тя в слушалката, – момче ….пропука се леда … река, ще се удави….. блоковете на текстилния….

Жената изтича отново на прозореца, но момчето не се виждаше никъде. Тя бързо облече палтото, нахлупи шапката си у хукна надолу по стълбите.

Нашият герой бе изваден от един младеж, който минаваше от там. Когато мъжете от спасителната служба пристигнаха, намериха момчето в едно топло помещение, което се намираше на близко, загърнато в сухо одеяло.

– Ти ли си плувал по това време в реката? – опита да се пошегува един от мъжете.

Асен го погледна безпомощно.

– Кой те извади?

Асен вдигна рамене. Младежът, който му бе помогнал си беше тръгнал.

Скоро пристигна и линийката. Откараха бързо Асен в болницата. Тъй като лекарите не откриха никакви травми или наранявания, го пуснаха да си върви в къщи.

Мъжете от спасителната служба дълго питаха за човека, който е извадил момчето от реката, но никой не го бе видял, накъде бе тръгнал, нито някой го познаваше.  Той се бе появил навреме, а след това незабелязано си бе заминал.

27 служители и пациенти от болница Ал-Кудс са били убити от авиоудар.

Доктор Мохамед Васим Маац, един от най-квалифицираните педиатри в града, е бил убит по време на атаката. Убитият лекар от четири месеца не се е виждал с близките си.

Доктор Маац е останал в Алепо, най-опасния град в света, поради предаността си към пациентите.

Загиналият педиатър обикновено е работел в детската болница през деня, а през нощта в бърза помощ на болницата Ал-Кудс.

Той бил дружелюбен, любезен и винаги много се шегувал.

Няколко дена преди инцидента авиацията е ударила на 200 метра от болницата. Когато бомбардировката се усилила, медицинският персонал в болницата се втурнал към мазето на болницата, превозвайки бебетата в кувьози за новородени, за да ги защитят.

Както много други доктор Маац бил убит, спасявайки живота на хората.

Сега ситуацията в град Алепо и цяла Сирия е критично, скоро се очаква обсада на Алепо.

След бурята и силните дъждове, всичко бе наводнено. Покрива бе прокапал. Под вратата бе нахлула вода и бе намокрила всичко, което се намираше до двадесет сантиметра над земята. Бяха унищожени, много папки с документи, които предните дни се валяха по пода.

Но най-големият ужас в офиса предизвика откриването на Генади Стефанов, който лежеше по средата на помещението. Не се знаеше причината за падането му, но главата му беше пробита.

Той беше почти на седемдесет, но продължаваше да работи. В миналото бе тренирал бокс, но травмата, която бе получил изглеждаше доста тежка и  бе изпаднал в кома.

Откараха го бързо с линейка в болницата. Цели три седмици нищо не се чу за него.
Ана, дъщерята на Генади внезапно дойде в офиса. Там служители още се лутаха и опитваха да видят какво могат да спасят от документацията след бурята. Никой не ѝ обръщаше внимание.

Най-накрая Минчева я забеляза. Кимна с глава за поздрав и я попита:

– Какво ново? Дошъл ли е в съзнание?

Ана едва не се разплака:

– Не можах да разбера. Нищо не ми казаха….

– Не се тревожи, – каза ѝ Минчева, – имам познат там. Сега ще му звънна.

Тя бързо набра номера:

– Ники, кажи ми какво е състоянието на Генади Стефанов.

– На оня изпадналия в кома, дето го намериха след бурята ли?

– Да, дъщеря му е при мен и много е разтревожена. Нищо не са ѝ казали.

– Няма никакви шансове за него, никаква надежда. Дори не знаем дали изобщо ще излезе от кома.

– Моля ви, – обади се Ана, – помолете го да ме пусне в реанимацията. Искам да видя баща си и да се сбогувам с него.

Минчева настоя:

– Ники, уреди да пуснат дъщеря му в реанимацията. Тя иска да види баща си …

– Знаеш, че не е редно, – заоправдава се мъжът отсреща.

– Моля те, – каза Минчева, – тя е при мен и не е на себе си. Ако не го види, нацяло ще се срине. Тогава ще спасяваш не един, а двама души.

– Добре, нека дойде, – с неохота обеща лекарят.

Минчева предложи на Ана:

– Искаш ли да те придружа?

Ана само кимна с глава.

Когато отидоха в болницата, в реанимацията пуснаха само Ана.

Поведе я една от медицинските сестри.

Ана влезе плахо в помещението. На кревата сред множество тръбички около него, лежеше нейния баща. Тя имаше чувство, че току що е легнал и заспал.

Ана приближи баща си. Погали го по ръката и много тихо каза:

– Татко, аз съм Ана…. Много те обичам.

И тя се разплака

Изведнъж очите на Генади се отвориха и той ѝ се усмихна. Сякаш я бе чакал да дойде, за да отвори очи….

Генади оживя след травмата и дойде на себе си.

След две седмици го изписаха.

Мракът пълзеше бавно към града. Слънцето бе притиснато между облаците и ги обагри от напрежение. Хората бързо крачеха към домовете си след дългият и отегчителен работен ден.

Мишев вървеше сред тълпата. Безнадежност бе обхванала душата му. Нямаше сили вече да се бори. Усещаше, че не може по никакъв начин да промени нещата. Имаше ли смисъл да оправя каквото и да е? Пълна безизходица.

Денят му бе кошмарен. Шефът му изля цялата възможна помия върху главата му.

– Ти не ставаш за нищо, – крещеше началникът му срещу него. – Некадърник, как можеш да ми поднесеш такова отвратително нещо. ….

Мишев се бе наслушал на обиди, но в случая не се изненада. Някой му бе подлял вода, а сега той се къпеше във всичката тая мръсотия.

Като капак на всичко, Весето го подмина, като малка гара. После разбра, че е излязла с Панов.

Но кошмарът не свърши с това. Майка му звънна по телефона:

– Кольо, баща ти получи инфаркт и го откараха в болницата.

Два часа Мишев крачеше неспокойно по коридора в болничното заведение, в което бяха приели баща му. Най- накрая излезе възрастен лекар и обезкуражаващо му каза:

– Състоянието му не е добро, опитваме се да го стабилизираме. Може би по-късно ще можем да ви съобщим по весели вести.

Мишев се върна в канцеларията си, там го чакаше Стоилова и от вратата започна да го хока:

– Къде се мотаеш до сега? Шефът бърза … трябва да предадем тези папки веднага.

Мишев вдигна рамене и без всякакъв ентусиазъм се зае с проклетите документи. Криво ляво скалъпиха нещо до края на деня.

Изведнъж времето заплака заедно с изтерзаната и измъчена душа на Мишев. Дъждовните капки се сляха със стичащите се сълзи по лицето му.

Мишев вървеше, но бе като мъртъв. Нищо не чувстваше, нищо не усещаше, дори и не мислеше.

– Никога не съм предполагал, че мога да се превърна в ходещ мъртвец, – отчаяно извика Никола срещу изливащия се порой.

Вървеше, но всичко беше мрак, особено в самия него. Далече просветваха светкавици, но те бяха толкова далече от него.

– Аз съм мъртъв, лишен от живот, – започна като луд да си говори Мишев, – бездушен, напълно безжизнен ….

Всичко, което се бе струпало върху него този ден, го бе смачкало и унищожило. Седна на една пейка и остави студеният душ на дъжда да го облива безпощадно.

– Никола.

Мишев трепна.

– Навярно ми се е счуло, – каза си той. – Почнах вече и халюцинации да получавам.

– Никола.

– Кой ме вика? – изправи се на крака Мишев.

– Излез от мрака, който те обгръща. Аз съм светлината на света, който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлина в живота си.

– Кой си ти?

– Аз съм Господ твоят Бог, Който подкрепям десницата ти. И ти казвам: Не бой се. Аз ще ти помогна.

Мишев усети как някаква топлина се разля по тялото му. Стана му леко на душата. Закрачи бодро към дома си. За него нямаше вече дъжд, светкавици и силен вятър, който накланяше дърветата до земята. Той не беше вече сам ….

 

Таня беше весел и жизнерадостен човек. Обичаше да прекарва доста време с приятелите си. Посещаваше и различни мероприятия.

Една сутрин тя се събуди в ужасно състояние. Цялото ѝ тяло бе покрито с големи лилави синини. Изглеждаше така, сякаш някой я бе пребил жестоко.

– Не си спомням да се е случило такова нещо с мен, – каза си Таня. – Снощи не съм слагала капка алкохол в устата си. От къде са тогава тези огромни хематоми?

Тя още не можеше да повярва на очите си. Преди да си легне, Таня се чувстваше много добре, нищо не предвещаваше, че ще ѝ се случи нещо лошо.

Минаха няколко дни, но синините ѝ не изчезнаха и Таня отиде на преглед в болницата. Лекарите като я видяха веднага я изпратиха да ѝ направят биопсия на костния мозък.

Диагнозата беше ужасна:

– Имате рядка форма на левкемия, – каза загрижено лекарят. – Тя е причината за появата на хематомите и постоянната умора, която сте имали.

– И сега какво следва нататък? – попита плахо Таня.

– Ще преминете един курс на химиотерапия, тъй като кръвта ви не се съсирва правилно. Нивото на тромбоцитите ви е едва 9, а на здрав човек е между 140-400.

Осем месеца след поставянето на диагнозата, Таня се чувстваше много по-добре. Симптомите утихнаха, но възстановяването ѝ е все още беше далече.

На всеки 12 седмици Таня трябваше да си прави кръвен тест и так да продължи и през следващите три години.

– Когато ми казаха, че имам левкемия, – сподели с приятелите си Таня, – моят свят се срина само за един миг. Но си казах, че това не може да ме спре и продължих да се радвам на живота.

Една от сестрите, която се грижеше за Таня, каза:
– Тя има силен дух. Смело гледа към неприятностите и проблемите. Умее да превръща негативните неща в позитивни. Това момиче често ни вдъхновяваше в отделението.

Таня направи всичко по силите си, за да оздравее, може би това ѝ помогна, за да подобри по-бързо състоянието си.

Този случай още веднъж ни доказва, че каквато и ситуация да дойде, не трябва да отпускаме ръце. Нужно е да бъдем силни и да продължаваме да се борим, без значение какво се случва.