Мракът пълзеше бавно към града. Слънцето бе притиснато между облаците и ги обагри от напрежение. Хората бързо крачеха към домовете си след дългият и отегчителен работен ден.

Мишев вървеше сред тълпата. Безнадежност бе обхванала душата му. Нямаше сили вече да се бори. Усещаше, че не може по никакъв начин да промени нещата. Имаше ли смисъл да оправя каквото и да е? Пълна безизходица.

Денят му бе кошмарен. Шефът му изля цялата възможна помия върху главата му.

– Ти не ставаш за нищо, – крещеше началникът му срещу него. – Некадърник, как можеш да ми поднесеш такова отвратително нещо. ….

Мишев се бе наслушал на обиди, но в случая не се изненада. Някой му бе подлял вода, а сега той се къпеше във всичката тая мръсотия.

Като капак на всичко, Весето го подмина, като малка гара. После разбра, че е излязла с Панов.

Но кошмарът не свърши с това. Майка му звънна по телефона:

– Кольо, баща ти получи инфаркт и го откараха в болницата.

Два часа Мишев крачеше неспокойно по коридора в болничното заведение, в което бяха приели баща му. Най- накрая излезе възрастен лекар и обезкуражаващо му каза:

– Състоянието му не е добро, опитваме се да го стабилизираме. Може би по-късно ще можем да ви съобщим по весели вести.

Мишев се върна в канцеларията си, там го чакаше Стоилова и от вратата започна да го хока:

– Къде се мотаеш до сега? Шефът бърза … трябва да предадем тези папки веднага.

Мишев вдигна рамене и без всякакъв ентусиазъм се зае с проклетите документи. Криво ляво скалъпиха нещо до края на деня.

Изведнъж времето заплака заедно с изтерзаната и измъчена душа на Мишев. Дъждовните капки се сляха със стичащите се сълзи по лицето му.

Мишев вървеше, но бе като мъртъв. Нищо не чувстваше, нищо не усещаше, дори и не мислеше.

– Никога не съм предполагал, че мога да се превърна в ходещ мъртвец, – отчаяно извика Никола срещу изливащия се порой.

Вървеше, но всичко беше мрак, особено в самия него. Далече просветваха светкавици, но те бяха толкова далече от него.

– Аз съм мъртъв, лишен от живот, – започна като луд да си говори Мишев, – бездушен, напълно безжизнен ….

Всичко, което се бе струпало върху него този ден, го бе смачкало и унищожило. Седна на една пейка и остави студеният душ на дъжда да го облива безпощадно.

– Никола.

Мишев трепна.

– Навярно ми се е счуло, – каза си той. – Почнах вече и халюцинации да получавам.

– Никола.

– Кой ме вика? – изправи се на крака Мишев.

– Излез от мрака, който те обгръща. Аз съм светлината на света, който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлина в живота си.

– Кой си ти?

– Аз съм Господ твоят Бог, Който подкрепям десницата ти. И ти казвам: Не бой се. Аз ще ти помогна.

Мишев усети как някаква топлина се разля по тялото му. Стана му леко на душата. Закрачи бодро към дома си. За него нямаше вече дъжд, светкавици и силен вятър, който накланяше дърветата до земята. Той не беше вече сам ….

Таня беше весел и жизнерадостен човек. Обичаше да прекарва доста време с приятелите си. Посещаваше и различни мероприятия.

Една сутрин тя се събуди в ужасно състояние. Цялото ѝ тяло бе покрито с големи лилави синини. Изглеждаше така, сякаш някой я бе пребил жестоко.

– Не си спомням да се е случило такова нещо с мен, – каза си Таня. – Снощи не съм слагала капка алкохол в устата си. От къде са тогава тези огромни хематоми?

Тя още не можеше да повярва на очите си. Преди да си легне, Таня се чувстваше много добре, нищо не предвещаваше, че ще ѝ се случи нещо лошо.

Минаха няколко дни, но синините ѝ не изчезнаха и Таня отиде на преглед в болницата. Лекарите като я видяха веднага я изпратиха да ѝ направят биопсия на костния мозък.

Диагнозата беше ужасна:

– Имате рядка форма на левкемия, – каза загрижено лекарят. – Тя е причината за появата на хематомите и постоянната умора, която сте имали.

– И сега какво следва нататък? – попита плахо Таня.

– Ще преминете един курс на химиотерапия, тъй като кръвта ви не се съсирва правилно. Нивото на тромбоцитите ви е едва 9, а на здрав човек е между 140-400.

Осем месеца след поставянето на диагнозата, Таня се чувстваше много по-добре. Симптомите утихнаха, но възстановяването ѝ е все още беше далече.

На всеки 12 седмици Таня трябваше да си прави кръвен тест и так да продължи и през следващите три години.

– Когато ми казаха, че имам левкемия, – сподели с приятелите си Таня, – моят свят се срина само за един миг. Но си казах, че това не може да ме спре и продължих да се радвам на живота.

Една от сестрите, която се грижеше за Таня, каза:
– Тя има силен дух. Смело гледа към неприятностите и проблемите. Умее да превръща негативните неща в позитивни. Това момиче често ни вдъхновяваше в отделението.

Таня направи всичко по силите си, за да оздравее, може би това ѝ помогна, за да подобри по-бързо състоянието си.

Този случай още веднъж ни доказва, че каквато и ситуация да дойде, не трябва да отпускаме ръце. Нужно е да бъдем силни и да продължаваме да се борим, без значение какво се случва.

Съпругата на тексасецът, казала на шерифа, че мъжът ѝ рано сутринта е забелязал движение в двора им. Той излязъл, за да види какво става с револвер в ръка.

Видял броненосеца и стрелял три пъти в животното. Един от куршумите рикоширал и ударил мъжа в челюстта. Раненият бил откаран с хеликоптер в болница.

Дали е пострадало животното не се е разбрало, тъй като то се е скрило.

Броненосците живеят в степите, пустините, саваните и по краищата на горите на Централна и Южна Америка. Някои видове се срещат в централната и югоизточната част на Съединените щати.

Повечето от броненосците се хранят с насекоми, включително мравки и термити. Понякога могат да ядат мърша, дребни гръбначни животни и растения.

Представяте ли си хора от едно населено място да живеят в една сграда? Не става дума за казарма. Дори помещенията  в казармата са разделени на малки постройки.

Населението на град Уитиер в Аляска се състои от 217 човека. На практика всички хора от това населено място живеят в една 14 етажна сграда.

В това здание са разположени всички необходими организации: кабинета на кмета, болницата, полицията, пощата, магазини и Методистка църква.

Училището се намира отделно, но е свързано с дома чрез топли преходи.

Във всяка страна хората имат особено отношение към полицаите. На много места такива униформени мъже всяват страх. Дори човек да не е направил някое престъпление, сърцето му се свива, когато види наблизо полицай.

И все пак ….

Николов и Стефанов бяха дежурни през деня. Те патрулираха по една от улицата, когато забелязаха спряла линейка, пред една от къщите. Двамата бързо се насочиха към мястото.

Николов се обърна към една жена, стояща наблизо:

– Какво се е случило?

– Горката майка, – каза жената, – критично е намаляло нивото на кръвната ѝ захар. За това бе извикана линейка.

– Какво ще правят петте ѝ деца сами? – каза един дядо, който неусетно се бе приближил.

– Защо децата са останали сами? – попита Стефанов.

– Лекарите казаха, че майката трябва незабавно да постъпи в болница, – каза жената.

– Казахте, че има пет деца, – намеси се Николов, – те сами ли живеят с майка си?

– Не, но баща им е на работа и ще си дойте след два-три часа, – уточни жената.

– А близки и роднини нямат ли наблизо? – попита Стефанов.

– Те скоро се преместиха тук. Идват от другия край на страната, – каза жената. – А за близки не съм чула да имат. Гледам ги всеки ден, сами се справят  с всичко. Как издържа тази жена и сега ѝ се чудя. В къщи имаме само един калпазанин, но не можем да се справим с него, а тя с пет…. Как се оправя, само Бог знае.

Николов и Стефанов се спогледаха. Когато всички любопитни се прибраха по домовете си Николов каза:

– Колега, какво ще кажеш да видим тези деца. Не бива да ги оставяме без надзор. Току виж направили някоя пакост.

Стефанов вдигна рамене и каза:

– Добре, да вървим! Да видим какво правят!

Двамата полицая съвсем не очакваха, че децата са толкова малки. За тях наистина трябваше да се погрижи някой.

– Навярно баща им ще си дойде скоро, щом разбере, че жена му са я откарали в болница, – каза Николов. – дай да позанимаем децата, виж какви симпатяги са.

И двамата останаха. Заиграха се с децата. По едно време едно от тях каза:

– Искам да ям.

Стефанов се засмя и му отговори:

– Добре, юнако. Сега да видим какво можем да сготвим с колегата.

Може да ви се стори смешно, дори странно, но двамата мъже нахраниха децата, даже измиха и съдовете. След това смениха напиканите памперси на някои от по-малките.

Когато бащата на децата се прибра, той не можеше да се начуди на станалото.

– Благодаря ви. Чудесно сте се справили, – засмя се бащата. –  Най-малко помощ съм очаквал от полицаи ….