Чу се изскърцване на стол и Марко, бащата на Радко и Антон, се надигна, за да се оттегли от пиршеството. Едва държейки се на крака, бащата се оправда:

– От годините е, – едва обърна езика си той.

Явно беше мъртвопиян.

– Остани да забавляваш гостите ни, – каза Марко на Радко с дрезгав глас, – вярвам, че не си забравил как се прави това, въпреки че отсъства толкова дълго от дома, за да се скиташ с разни хаймани.

– Дори и сред тях обноските ми бяха добри, татко, – защити се Радко. – Но за пиян човек като теб, който едва се държи на краката си, едва ли бих могъл да кажа същото.

След последните думи всички  млъкнаха. Някои от гостите озадачено се спогледаха, други се подсмихваха навели глави надолу. Всеки очакваше с нетърпение да види как ще се развият събитията между баща и син по-нататък. За тях това бе едно забавление, а после подхилвайки се щяха да поукрасят случилото се.

Марко се обърна рязко при тази обида, но Антон бързо стана и хвана ръката му, след което хвърли гневен поглед към брат си, способен да разтопи и стомана.

– Как смееш да обиждаш така баща ни? – гласът на Антон ехтеше в залата. – Толкова грижи е полагал за теб. Нищо не каза след като се върна от разпътството си. Няма ли капчица благодарност в сърцето ти към него.

– Ако си решил да ми изнасяш лекции, по-добре се върни в университета, – каза Радко наострено.

– Успокойте се братя, дълго не сме били заедно на една маса, – каза Емил, един от братовчедите им. – Нека да не разваляме този момент.

Без да му обръща внимание Антон изведе баща си от залата.

Музикантите отново засвириха и шумът от разговорите се поднови.

Радко си наля още вино. Към него се приближи един от приятелите му, с когото дружаха от деца. Радко и Орлин бяха седели на един чин. Бяха инициаторите на всяка лудория в училище.

– Трябва да се отнасяш с по-голямо уважение към него, – каза Орлин. – Каквото и да мислиш за него, все пак той ти е баща. Когато си отиде от този свят, ще те боли за тези думи, които му каза тази вечер, много повече отколкото предполагаш……

Учените са установили, че добрите дела и помощта, която оказваме на другите, допринесат за постепенното премахване на социалната фобия.
Социалното тревожно разстройство е ирационален страх от взаимодействия с други хора. Тя може да достигнат до такава степен, че лицето да се оттегли вътре в себе си и да ограничи социалния си кръг до минимум.
В проучване проведено за 4 седмици взели участие 115 души, разделени на три групи.
Първата група от участниците са били помолени редовно да правят добри дела, като помага на съседа да коси, да дарят пари за благотворителност или да мият чиниите в дома си.
Втората група от хора е трябвало да увеличат броят на ежедневните социални контакти с други хора, а третият – просто да записват ежедневните събития, без да променят обичайното си поведение.
В края на експеримента се изяснило, че хората, които редовно правят добри дела, са почнали повече да общуват с другите, въпреки че не им е казано да правят това. Те започнали по-лесно да общуват с непознати и страха от комуникацията постепенно отслабнал.
Авторите на изследването обясняват своите изводи, по следния начин. Хората с благодарност се отнасят към лицето, което се стреми да им помогне, така очакванията за общуване с други хора са се променили.

Веднъж при един мъдрец дошла красива девойка, обляна в сълзи:
– Какво да правя? Винаги се опитвам да бъда любезна, с добро да се отнасям към хората. Никого не обиждам. Помагам на всеки с каквото мога. И въпреки че съм приятелски настроена към хората, вместо благодарност и уважение, получавам обиди и горчиви подигравки. Дори някои открито враждуват с мен. Не съм виновна в нищо, а всичко това е толкова несправедливо и обидно до сълзи. Посъветвайте ме какво да правя!
Мъдрецът я погледнал и казал:
– Съблечи се гола и така прекоси града.
– Да не сте луд,- възмутила се красавицата.- Ако се покажа така, всеки би ми посегнал и кой знае какво би направил с мен.
Тогава мъдрецът отворил вратата и поставил на масата огледало.
– Ето виждаш ли, – казал той, – ти се страхуваш да се покажеш гола пред хората. Тогава защо ходиш в света с разголена душа? Тя е като тази разтворена врата. Всеки, който не го мързи ще влезе през нея. И ако види в твоите добродетели, като в огледало, как се отразяват неговите пороци, ще се опита да те оклевети, унижи и обиди. Не всеки има смелост да признае, че някой е по-добър от него. Нежелайеки да се променя, порочния човек враждува с добрите хора.
– Тогава какво да правя? – попитала девойката.
– Ела, ще ти покажа моята градина, – предложил мъдрецът.
Водейки момичето през градината си, мъдрецът казал:
– Много години аз поливам тези прекрасни цветя и се грижа за тях, но никога не съм обръщал внимание как разтварят пъпките си и цъфтят, но след това се наслаждавам на красотата и аромата им. Така и ти бъди като цветята. Разкривай сърцето си без да бързаш, незабележимо. Виж кой е достоен да бъде твой приятел, и кой не заслужава това. Кой полива цветето с вода и кой разрушава венчелистчета и ги тъпче с краката си …

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

В този живот има много скърби и притеснение, но има и много благословения, и радост, които Бог щедро ни дарява с десницата си.
Помислете за даровете, които ние приемаме като нещо напълно естествено.
Бог ни дава този живот, защитавайки ни от опасностите.
Всеки миг на здраве, всеки час на свобода, способността да виждаме, да чуваме, да говорим, мислим или да мечтаем и изобретяваме, всичко това са Негови дарове.
Дори и способността ни да обичаме, също е дар от Бога. Но най-важното е, че Бог ни е дал Христос.
Как ще отговорим на Неговата любов? Това може да се обобщи с една дума: благодарност.
Но как да го покажем нашата благодарност? Дайте му сърцето си.