Лозето на дядо Кольо се намираше на баира. То не беше голямо, само декар и половина. Край него често минаваха Дако и Досьо със овцете, които пасха.

Един ден не се стърпяха и решиха да опитат гроздето на дядо Кольо, то таман бе узряло. Примамливите едри зърна, отразяващи слънчевата светлина, още повече предизвикаха момчетата. Сякаш сами викаха: „Елата ни откъснете“.

– Но как ще влезем в лозето? – умърлушено попита Дако. – Ще ни хванат.

Досьо застана на колене и започна да се придвижва  по ръце и корем.

– Качвай се отгоре ми – засмя се Досьо – и слагай в торбичката. След това заедно ще си похапнем.

Дядо Кольо наобиколи тия дни лозето си и забеляза странни следи.

– Да е мечка, не е мечка, да е човек, не …, – започна да цъка старецът с език, – но гроздето го няма.

Така минаха ден, два, три, накрая старецът се качи на едно дърво и зачака крадеца.

Когато момчетата влязоха в лозето и Дако започна да бере, дядо Кольо веднага скочи от дървото и хвана пакостниците за ушите.

– Какво правите в лозето ми, – изкрещя им той.

Хвана двамата злосторници и ги поведе към кметството в селото. Стареца се оплака на кмета:

– Обраха ми лозето тези хаймани.

И дядо Кольо разказа всичко, което бе препатил и сам бе открил.

– Дако, ти влизал ли си в лозето? – попита кмета едното момче.

– Брах, но не съм влизал.

– А ти, Досьо, брал ли си?

– Влязох в лозето му, но не съм брал.

Кметът се усмихна и каза на дядо Кольо:

– Ти си върви, аз ще им ударя по пет тояги и готово.

Когато старецът излезе, кметът се обърна към изплашените момчета:

– Добре сте го надхитрили, но не влизайте повече в лозето му, защото ще си изпатите много.

Момчетата закимаха в знак на съгласие и заотстъпваха заднишком към вратата. Когато стигнаха до нея, хукнаха презглава.

Чу се изскърцване на стол и Марко, бащата на Радко и Антон, се надигна, за да се оттегли от пиршеството. Едва държейки се на крака, бащата се оправда:

– От годините е, – едва обърна езика си той.

Явно беше мъртвопиян.

– Остани да забавляваш гостите ни, – каза Марко на Радко с дрезгав глас, – вярвам, че не си забравил как се прави това, въпреки че отсъства толкова дълго от дома, за да се скиташ с разни хаймани.

– Дори и сред тях обноските ми бяха добри, татко, – защити се Радко. – Но за пиян човек като теб, който едва се държи на краката си, едва ли бих могъл да кажа същото.

След последните думи всички  млъкнаха. Някои от гостите озадачено се спогледаха, други се подсмихваха навели глави надолу. Всеки очакваше с нетърпение да види как ще се развият събитията между баща и син по-нататък. За тях това бе едно забавление, а после подхилвайки се щяха да поукрасят случилото се.

Марко се обърна рязко при тази обида, но Антон бързо стана и хвана ръката му, след което хвърли гневен поглед към брат си, способен да разтопи и стомана.

– Как смееш да обиждаш така баща ни? – гласът на Антон ехтеше в залата. – Толкова грижи е полагал за теб. Нищо не каза след като се върна от разпътството си. Няма ли капчица благодарност в сърцето ти към него.

– Ако си решил да ми изнасяш лекции, по-добре се върни в университета, – каза Радко наострено.

– Успокойте се братя, дълго не сме били заедно на една маса, – каза Емил, един от братовчедите им. – Нека да не разваляме този момент.

Без да му обръща внимание Антон изведе баща си от залата.

Музикантите отново засвириха и шумът от разговорите се поднови.

Радко си наля още вино. Към него се приближи един от приятелите му, с когото дружаха от деца. Радко и Орлин бяха седели на един чин. Бяха инициаторите на всяка лудория в училище.

– Трябва да се отнасяш с по-голямо уважение към него, – каза Орлин. – Каквото и да мислиш за него, все пак той ти е баща. Когато си отиде от този свят, ще те боли за тези думи, които му каза тази вечер, много повече отколкото предполагаш……