Семейство Тодорови имаха празник и решиха да го отпразнуват със сина си в едно малко заведение.

Този ден там нямаше достатъчен персонал. Бяха само управителят, готвача и едно момиче, което обслужваше клиентите.

Когато приключиха със храната, Митко се обърна към жена си и сина си:

– Имате ли нещо важно да правите през следващите няколко часа?

– Не, – в един глас, без да се замислят, отговориха двамата.

След което Митко се обърна към управителя:

– Можем ли малко да помогнем с разчистването?

Управителят ги изгледа изненадано, но се съгласи.

Силвия и Атанас се заеха да мият чиниите в задната част на заведението, а Марин започна да разчиства разхвърляните маси.

– Вие ни изненадахте, – каза изумен управителят.

Атанас обясни:

– Това, което се случи днес, всъщност не е толкова необичайно. Родителите ми винаги са давали примера на Исус, който не е дошъл да Му служат, а да служи на другите.

Всеки начин на служене, който срещаме, може да изглежда различно, но едно нещо е общо между тях, има голяма радост в извършването на това.

Целта на служенето не е да превъзнасяме тези, които са го извършили, а да служим с любов на другите, като същевременно насочваме цялата хвала към нашия смирен, саможертвен Бог.

Василев и Петров приближиха огъня, където рибарите ядяха, седнали на пейките. Чиниите бяха поставени на пънове пред тях.

Двамата мъже обиколяха района. От тях много зависеше, какъв ще бъде животът на тези рибари за в бъдеще.

Така се случи, че чинии пред гостите не бяха поставени.

Тогава Василев реагира на това като се пошегува:

– Изглежда не сме изкарали достатъчно. Който не работи не трябва да яде. Навярно вие като домакини искате да ни помогнете и да ни отворите очите за някои неща.

– Наистина не сме заслужили, – потвърди Петров. – Пред мен няма нито едно парче риба.

Всички се засмяха, а после ненадейно от някъде се появиха две чинии пълни с риба.

Учените са установили, че добрите дела и помощта, която оказваме на другите, допринесат за постепенното премахване на социалната фобия.
Социалното тревожно разстройство е ирационален страх от взаимодействия с други хора. Тя може да достигнат до такава степен, че лицето да се оттегли вътре в себе си и да ограничи социалния си кръг до минимум.
В проучване проведено за 4 седмици взели участие 115 души, разделени на три групи.
Първата група от участниците са били помолени редовно да правят добри дела, като помага на съседа да коси, да дарят пари за благотворителност или да мият чиниите в дома си.
Втората група от хора е трябвало да увеличат броят на ежедневните социални контакти с други хора, а третият – просто да записват ежедневните събития, без да променят обичайното си поведение.
В края на експеримента се изяснило, че хората, които редовно правят добри дела, са почнали повече да общуват с другите, въпреки че не им е казано да правят това. Те започнали по-лесно да общуват с непознати и страха от комуникацията постепенно отслабнал.
Авторите на изследването обясняват своите изводи, по следния начин. Хората с благодарност се отнасят към лицето, което се стреми да им помогне, така очакванията за общуване с други хора са се променили.

Заведението не беше голямо. Вътре имаше общо осем маси и само двама посетителя. Станислава ги познаваше и им кимна. Те също ѝ се усмихнаха, но не проявиха никакъв интерес към кавалера ѝ.

– Е? – каза Любо, веднага щом седнаха със Станислава на една маса. – Обясни ми, какво интересно забеляза.

Станислава изглежда никак не бързаше и погледна в менюто. След това го остави бавно и погледна Любо.

– Ти имаш голяма заслуга за това, – започна тя.

– Какво толкова съм направил? – нервно потърка ръцете си Любо.

– Нали каза, че не бива да изключвам възможноста там, да намерим човекът, когото търсим? И аз насочих мислите си в тази посока.

– И ти мислиш, че е той?

– Не, жена му е.

– А, онази превзета крава, – измърмори Любо притеснено.

Станислава се засмя.

– Не бих употребила същите думи, но съм съгласна с теб.

– Стана ми противна още като ни срещна на вратата, – избърза да коментира Любо.

– Според мен тя те хареса. Такива погледи ти хвърляше, че ….

Любо се притесни и заби поглед в масата.

– Не забелязах, – уклончиво каза той.

– Такова нещо може да се забележи само от друга жена, но ти събуди интереса ѝ.

– Не знам, – нервно махна с ръка Любо, – такъв тип жени не мога да понасям.

– Интересно, защо тя ни накара да изпитаме и двамата неприязън към нея? – замисли се Станислава.

– Вероятно, – започна малко по-спокойно Любо, – защото тя символизира някаква смесица от амбициозност и безмилостен материализъм.

– Да, – съгласи се Станислава. – Виж у мъжът ѝ такова нещо не се забелязва.

– Стана ми симпатичен още в началото. Не бих го избрал за близък приятел, но има дружелюбно излъчване.

– Точно така, – каза настървено Станислава. – Не се отличава с нищо особено, много обикновен е.

– Определено не е човек, който е способен да убие, ако някой го заплашва с изобличение.

Станислава се съгласи с едно кимване на главата.

– Докато тя. – започна бурно Станислава, – е същинска лейди Макбет. Хитра и манипулативна убийца.

Любо застана като вдървен. Лекият шеговит тон на разговора се стопи за секунда, повя студенина.

– Тя е забъркана с документите и прането на пари. – тайствено прошепна Станислава.

Любо я изгледа със зяпнала уста

– Кога успя да измислиш всичко това? И сега какво ще правим?

– Отиваме в полицията, – каза съвсем спокойно Станислава, – и им разказваме всичко.

Любо не можеше да скрие раздразрението си от видимото ѝ безгрижие.

– Ами ако не ни повярват? – попита той  уплашено.

– Ти видя каква е, – каза притеснено Станислава. – Останалото си е тяхна работа, да търсят да разпитват, да проверяват.

– Хубаво е, че поне в това проявяваш здрав разум, – каза Любо.

Двамата се надвесиха над чиниите с деликатеса на заведението и дълго вечеряха без да проговорят. Това, което двамата бяха преживели си беше истинско приключение.

„А как расъждаваше само Станислава, – помисли си Любо, – същински Шерлок Холмс“.

Наближаваше 10 часа и двамата си тръгнаха, всеки потопил се в мислите си…….

В Япония съществуват много видове ресторанти. Те се специализират по един белег, вид храна, който се поднася там.
Например, Суши- аз, той се е специализирал в приготвянето на суши.
Клиентите на ресторанта могат да седнат по столовете край масите или на столовете на бара и да наблюдават как майстор готвача приготвя сушито.
В такъв ресторант храната за един човек се колебае между 1000 и 2000 йени.
Каитен-джущи е евтин суши ресторант, в който порцията суши се поднася на конвейерна лента и посетителят на ресторанта сам избира храната, която му харесва.
Освен това суши е поставено на чинии с различен цвят. Всеки цвят ознаава определена цена. Стойността на една такава чиния варира от 100 до 5000 йени. След избора на храната, се плаща.
В ресторанта може да се поръча суши, ако го няма на транспортната лента.
Освен специализирани ресторанти в Япония има и обикновенни, по подобие на тези на запад.