Следобедът бе мрачен и подтискащ. Малко хора се движеха по улицата. Облаците бяха притиснали слънцето в прегръдките си и то не смееше да се покаже.

Емил се спря пред витрината на магазина за музикални албуми и дискове. Той с интерес разглеждаше изложеното. Обичаше да идва тук, но само зяпаше.

От време на време си позволяваше да купи някой диск, дори когато цената му  не бе според джоба му. Това бе време на истинско въодушевление и ентусиазъм.

Вратата на магазина се отвори. Дванадесет годишно момче излезе с парче шоколад в ръка и когато мина край Емил хвърли опаковката а земята.

– Извинявайте! Изпуснахте нещо, – обърна се Емил към момчето.

Момчето озлобено го изгледа.

– Боклук е. Сляп ли си?

– Виждам, но кой трябва да го събира след теб?

Момчето застина, а после несигурно се усмихна на Емил. Той не можеше да прецени, какво точно си мисли Емил, за това чувствайки опасност тихо каза:

– Ти майтапиш ли се?!

Емил го гледаше сърдито с недоволен израз на лицето. Явно не се шегуваше. Момчето се наведе и сконфузено прибра опаковката.

Чак, когато малчугана отмина, Емил се усмихна. Той остана доволен от това, което направи.

Никога не бе усещал, че е предопределен за нещо голямо, но сега всичко бе придобило смисъл. От този миг, връщане назад нямаше.

Щеше да се бори за промяната относно примиряването и приспособяването към състоянието на нещата. В него се зароди желание да се противопостави срещу всяка пошлост и простащина.

Светът беше блато и всички са отговорни за почистването му.

Снегът не бързаше да си отиде. По обяд слънцето се опитваше да затопли въздуха, но имаше и резултата, капчуците започваха своята монотонна песен. Лошото бе, че минеха ли се 2-3 часа, студът си казваше думата.

За Свилен и Юлиян това нямаше никакво значение. В студ, горещина или проливен дъжд те бяха вечно заедно. И да им се чуди човек, какво толкова намираха да си говорят толкова дълго време. Когато даден индивид иска да бъде с някого, става много изобретателен и намира всякакъв повод да се срещне с него и да си поговори.

Днес двамата се бяха сврели под голямата каменна стълба на бай Атанас. Там бе завет и студът почти не се усещаше, особено ако си облечен и обут добре.

– Спомняш ли си за Исав по-големият от двамата близнаци, които Ревека роди на Исаак? – попита Свилен приятеля си.

– Едва ли ще срещнеш по глупав човек от него, – засмя се Юлиян. – Да продадеш първородството си за една чиния леща?! Това е пълно безумие!

– Мисля си, – каза многозначително Свилен, – че ако Исав живееше днес, той би обичал кредитните карти.

– Едва ли би се поколебал дори за миг, да заложи бъдещето си, – махна възмутено с ръка Юлиян. – И то за какво? За възможността да вземе някоя дивотия, която днес му харесва.

– Докато може незабавно да вземе всичко, което желае в момента, той би бил доволен, – констатира Свилен.

– Неговият избор идва от интереса, както е случая с кредитните карти, – подчерта Юлиян.

– Но когато човек избере непосредственото пред значимото, резултата е плачевен, – поклати глава Свилен.

– А когато дойде време да се разплаща, сълзите ще бъдат ли приети като годни за това? – попита иронично Юлиян.

– Какъв е изводът? – Свилен погледна тържествуващо приятелят си.

– Мигновеното удовлетворение не трябва да се предпочита пред значимото. В противен случай, човек може да загуби всичко, – заключи Юлиян.

Двамата може щяха още дълго да разговарят, но тъмнината бе започнала да изтласква светлината на деня и се наместваше спокойно над малкия град. Двамата се разделиха и всеки тръгна към дома си с радостта, че утре ще бъдат пак заедно.

Слънцето избута няколко облака и надникна. Видя, че земята е побеляла и отново се скри. Нямаше вятър и съвсем не беше студено, въпреки снега.

Пламен се запозна с Никола в парка. Двамата се харесаха взаимно и Пламен покани новия си приятел на гости.

Никола малко се стесняваше, защото не знаеше как ще го посрещнат родителите на Пламен, за това каза:

– Нека гостуването ми у вас да остане за друг път, – каза Никола и се изчерви от притеснение.

– Как за друг път? – изгледа го войнствено Пламен. – Днес имам рожден ден, не можеш да ми откажеш.

Никола не знаеше какво да каже. Не искаше да обиди това приятно и доброжелателно момче. Нали току що се запознаха.

И двамата се запътиха към шест етажният блок, стърчащ в края на парка.

Когато се изкачиха на третия етаж, Пламен застана на вратата и започна да натиска звънеца, без да маха пръста си от него.

От вътре се чу мърморене:

– Това е само Пламен. Никой освен него не прави такива магаретии.

Вратата се открехна и на прага застана спретната жена на средна възраст. Тя бе готова да се скара на Пламен, но като видя другото момче до него, само се усмихна и каза:

– Заповядайте.

– Мамо, – започна още от вратата да обяснява Пламен, – това е Никола. Днес се запознахме в парка и аз го поканих, за да го почерпя за рождения си ден.

Двете момчета влязоха в една голяма стая, която бе празнично украсена. В средата ѝ имаше маса, а на нея се извисяваше триетажна торта.

Очите на Никола се уголемиха. И у тях празнуваха рождени дни, но никога не бе поднасяна такава огромна торта.

Жената видя възхищението на гостенчето и попита:

– Искате ли да ви отрежа парче от тази тройна шоколадова торта?

Всичко вътре в Никола крещеше: „Да! И ако може с повече шоколад…“

Но от устата му се отрони само:

– Не, благодаря!

Жената го погледна учудено, а Пламен едва не се разсърди:

– Ще ме обидиш!

– Не ми се сърдете, – добродушно каза Никола. – Предстои ми състезание и трябва да се съобразявам с калориите, които поглъщам. В противен случай  мога да надвиша килограмите и ще ме дисквалифицират.

– Е, чак пък толкова, – недоверчиво го погледна Пламен.

– За това състезание съм положил много усилия, – наведе глава Никола. – Искам да участвам в него.

– И ще се лишиш за това от едно вкусно парче торта? – вдигна рамене недоумяващо Пламен.

– Когато побеждавам, съм много въодушевен и изпитвам задоволство от постигнатото, – сърдечно се усмихна Никола. – Това надминава моментното удоволствие от вкусен десерт.

Пламен погледна корема си, който изглеждаше като надут плондер, погали го и каза:

– Може би имаш право. Трябва малко и аз да се постегна. Може да не достигна големи успехи в спорта, но поне няма да ми се подиграват, че съм дебел.

Никола го прегърна и добави:

– Ако искаш, непременно ще успееш!

И двете момчета се засмяха.

Думичката „не“ е красива дума. Може би една от най-красивите, особено ако знаеш какво те очаква в сравнение с предложеното.

В предградията на един град живееше Владимир. Той бе художник. Обичаше да гледа как слънцето се скриваше зад хоризонта.

Владимир или Влади, както го наричаха, мечтаеше да изобрази света, който му изглеждаше прекрасен и разнообразен, върху платно с четката си.

Съдбата се оказа благосклонна към него. Той стана известен художник не само в своята страна, но и в много други. Картините му се продаваха на баснословни цени.

Веднъж Таня, красиво момиче, срещна Влади. Шеговитият ѝ поглед и руменината ѝ го плениха и художникът реши в сърцето си: „За нищо на света няма да я пусна, докато не предам образа ѝ на платното“.

И Влади започна да рисува портрета ѝ вдъхновено, забравяйки всичко около себе си. Нарисуваното момиче разкриваше всеки детайл дори и най-малкия намек за красотата на Таня.

Девойката погледна платното и каза:

– Доста добра четка! Много сполучлив портрет!

Влади се разсмя на наивността на момичето:

– Каква връзка има тук четката? Това е дело на моя талант. Дори с въглен мога да изобразя целия свят, а нощта мога да направя светла и прозрачна.

Таня се усмихна и без да се смущава ни най-малко каза:

– Струва ми се, че вие сте като четка в Божията ръка. И за да разберем красотата, премъдрият Творец, чрез вашите платна, ни открива Своя свят.

Лицето на Влади помръкна, усмивката му се стопи мигновено. Огорчен художникът каза малко раздразнено:

– Не творец, аз го нарисувах! Чуваш ли ме добре, аз го направих! Грешиш, като си мислиш, че аз съм четка в нечии ръце.

Влади отново размеси боите си и сложи ново платно на статива. С уверена ръка започна да нанася с четката нови щрихи.

Един час по-късно нямаше по-нещастен човек от Владимир. Работата му върху платното изглеждаше като нацапана от бездарен художник.

Той смени платното, отново смеси боите, но всичко бе напразно.

Влади счупи четките си, започна да се търкаля по пода и безпомощно да вие. Той се чувстваше нещастен и безполезен. Нямаше и следа от майсторската ръка на художника, който бе известен в цял свят.

Владимир заживя в един мизерен килер.  Гледайки към поредния залез, той обичаше да казва:

– Всичко е нетрайно на тази земя и хората не са по-големи от четка в Божията ръка.

Денят бе дъждовен и мрачен. Какво може човек да свърши в такъв ден? Апатията и скуката бе обхванала човеците и не им даваше никаква идея за инициатива или работа.

Миладин седеше на дивана и се бе умислил. Нещо измъчваше душата му.

Някой почука на вратата и преди да чуе „да“ се вмъкна в стаята. Усмивката на Спиридон предизвика недоволство и Миладин:

– Ти пък от къде цъфна? Кой вятър те довя?

– Какво си се омърлушил? – засмя се Спиридон. – Пак ли някакви философски въпроси разнищваш?

– Кога е роден Исус? – изстреля бързо въпроса си Миладин.

– На 25 декември, – светкавично отговори Спиридон.

– Сигурен ли си в това? – попита Миладин.

– Изненадващо ранната църква е следвала еврейската идеята, че началото и края на важните изкупителни събития са се случвали на един и същи ден…..

– Е, и? – прекъсна го недоволен Миладин.

Той знаеше, че приятелят му почва винаги от далече, когато обясняваше нещо, а това много го дразнеше.

– В началото на трети век Тертулиан е заявил, – продължи Спиридон, – че щом знае кога Исус е умрял, той може да уточни датата на раждането му.

– Каква е гаранцията, че не е сбъркал в изводите си?

– Никаква, но поне можем да разберем, защо Рождество се празнува на 25 декември, – уточни Спиридон.

– И каква е била логиката  на Тертулиан?

– Ако Исус е заченат на 25 март, отчитаме девет месеца, през които Мария е била бременна и стигаме до 25 декември.

– Това е много интересно, но кое му дава право да мисли така?

– 1 януари по-рано се е отбелязвал като ден, когато е обрязан Исус, осем дена от вечерта на 24 декември.

– Говори се, че християните започнали да “християнизират” местните езически празници на народите, които искали да евангелизират.

– Да, но 25 декември, когато е предполагаемата дата на раждане на Христос е била призната 100-150 години преди практиката на „християнизиране“ на езически празници. Затова е неразумно да се заключи, че тази дата е приета, за да задоволи езичници, както предполага популярната теория на „конспирацията“.

– И все пак, – съмнението човъркаше мозъка на Миладин.

– Вярно е, – продължи Спиридон, – че през 274 г. един римски император обявил 25 декември за „Деня на непобедимото слънце”, но това е около 70 години, след като християните се установили 25 декември като рождена дата на Исус. Освен това самият указ може да е бил издаден, за да премахне новосъздадения християнски празник.

– Кажи ми 25 декември ли е правилния ден?

– Това е, което знам по въпроса, – вдигна рамене Спиридон, – за другото ти сам решавай.