Кирил и Пенко отдавна не бяха се виждали. Единият замина за близкия град, да учи, а другия постъпи в столичния университет. Деляха ги около триста мили.

Сега се върнаха да обсъждат старите си теми, но мислите им бяха добили по-широк мащаб.

– Любимото тактическо средство на демоните за омаловажаване на вярата на младия християнин е разсейването, – отбеляза Кирил.

– Колко добре познаваме ние в съвременния свят борбата срещу разсейването? – повдигна рамене Пенко.

Кирил се усмихна:

– Повечето от нас носят малки компютри в джобовете си, предназначени да привличат вниманието ни с малки хапки и да ни карат да се връщаме за още.

– Програмирани сме да държим вниманието си в кръг около най-малките неща, докато вече не ни остане време за неща от истинска важност, като молитвата в тишината пред Бога, – допълни Пенко.

– Това със сигурност е по-голяма тактика в арсенала на дявола дори от изкушението да вършим явни грехове, – завъртя глава Кирил, – защото ако той може просто да запълни всеки момент с шум и разсейване, със сигурност никога няма да обърнем внимание на тихия, мек глас на Бог.

– Шумът, грандиозният динамизъм, чутият израз на всичко ликуващо, безмилостно и мъжествено… Накрая ще превърнем цялата вселена в шум, – подкрепи го Пенко.

– Библията е пълна с предупреждения срещу разсейването, – продължи разсъжденията си Кирил. – В Стария завет виждаме Бог да напътства народа си да размишлява върху Неговото Слово ежедневно и да отделя специално време за молитва, почивка и празнуване. Защо?

Пенко отговори веднага:

– За да се върнат умовете и сърцата им към Него, когато малките житейски въпроси заплашват да заглушат по-големите. Исус предупреди учениците си, следователно и нас, че разсейването е като тръните, които задушават доброто семе. „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение“, каза им той. „Духът е бодър, но плътта е немощна“.

– Ясно е, че разсейването винаги е било човешки проблем, – съгласи се Кирил, – дори преди появата на смартфона!

Въпреки че трябва да се изправим пред проблема с разсейването, не е нужно да се чувстваме обречени от него.

Господ знае какви сме и разбира борбите, с които се сблъскваме в сегашното време.

Чрез Неговия Дух можем да придобием самоконтрол, за да се отблъснем от атаката на разсейването.

Трябва да направим главното нещо основно. Да гледаме към Господа, докато единственото желание на сърцето ни не стане да живее с Него.

Като ставаше посред нощ Мишо виждаше майка си седнала на стол в хола. Обикновено тя държеше Библия в скута си.

Тази жена имаше проблем с безсънието поради хронична болка.

Мишо не говореше с майка си, защото бе прекалено сънен, но знаеше, че тя разговаря с Бога в тези среднощни часове.

Трябва ли да чакаме някоя безсънна нощ, за да се свържем с Бога?

Разбира се, че не.

Светът е шумен и ние често се разсейваме от шума.

Бог изисква вниманието и участието ни. Ето защо трябва активно да търсим тихите моменти, които рядко се срещат в хаоса на семейния живот или в забързаната работа.

Ние намираме Бог в тишината.

Той е буден и слуша. Винаги е готов да прекара време с онези, които Го търсят.

Митко мърмореше под носа си:

– Живеем заобиколени от постоянни изисквания. Известия, отговорности, натиск, вътрешен шум … Много неща искат нашето внимание, но не всичко подхранва душата ни.

Той се почеса по главата:

– Какво каза Исус на Марта? „Вие сте притеснени и разстроени от много неща, но малко неща са необходими или наистина само едно“.

– Възможно ли е да съм много зает, а вътрешно празен? – запита се той. – Наистина, някои неща запълват графика ми, но не изпълват сърцето ми.

Митко въздъхна:

– Трябва да изхвърля всичко, което ми пречи, за да вървя напред. Не всичко, което заема място в живота ми, заслужава да остане там. В крайна сметка, какво ме занимава, без да ме изгражда?

Понякога пробуждането започва с изчистване на пространството.

Група младежи се вълнуваха и шумно разговаряха в стаята. Чуваше се бръмчене като в кошер, когато пчелите са раздразнени.

Радослав успя да привлече вниманието на всички и започна:

– Римският свят от онова време е бил подобен на нашия днес. На нечистотата се е гледало с пасивно безразличие или с открито благоволение.

Всички слушаха напрегнато. Шумът бе секнал, но все още имаше останки от споровете в умовете им.

– Християните тогава, а и сега, са като малки островчета на морала, заобиколени от океан на разюздено поведение и безразборен секс, – повиши глас Радослав.

– Е, какво, да се въздържаме ли? – присмехулно се обади някой от групата.

– Ако познаваш добре последствията от изкушението, особено ако се вържеш на въдицата му, не би ми задал такъв въпрос, – отговори Радослав.

Той изгледа младежите и продължи:

– За да запази християнството ролята си на „защитник на чистотата“, от християнина се очаква да бъде безупречен. Това е толкова вярно днес, колкото е било и през първи век.

– Можеш ли да ми покажеш поне един безупречен от християните днес? – сбърчи нос Жельо.

– В нашият сив и блатист свят на богословски приспособявания към моментното настроение, Писанието се откроява като самотен фар на стръмен и неравен хълм, – добави Радослав. – Важното е да поддържаме чист начин на живот.

– Как можем да направим това? – попита мълчаливецът Митко.

– Отдръпнете се от всеки сексуален грях, – посъветва ги Радослав, – за да можете да контролира тялото си и да живеете в святост, а не в похотливи страсти като тези, които не познават Бога.

Внуците на дядо Петър го бяха наобиколили. Те чакаха с интерес, какво ново ще им разкаже старецът днес.

Дядо Петър погали някои от тях по главата, други на шега дръпна за ухото, трети само потупа по гърба.

– След първия грях Адам и Ева се скриха, – започна старецът. – Страхът замести свободата, а срамът откритостта. Вместо да тичат към Бога, те бягаха от Него.

– Почувствали са се виновни, – обади се малкия Тошко.

Старецът се засмя:

– И днес го правим. Когато сме наранени какво вършим?

– Казвам, че съм добре, – отговори Милка бързо.

– Решавам, че мога да се справя и сам, – добави Рангел.

– Обвинявам другите, – призна си Милчо.

– Всичко, което изброихте, – поклати глава старецът, – е подхранвано от нашата гордост. Тя превръща болката в идентичност и дори я използва като лост, но смирението прави нещо по-различно.

Обадиха се бързо няколко гласа:

– То признава раната.

– Казва, че има нужда от помощ.

– Открива, че само Бог е лечителят.

– А как мислите, Господ знаеше ли къде са Адам и Ева? – попита старецът.

Младен бе най-голям от внуците. Той не се стърпя и коментира:

– Това бе просто покана, да излязат. Даваше им възможност да излязат от скривалището си и да възстановят взаимоотношенията с Бога.

– Изцелението започва точно оттам, – отбеляза старецът. – Може да не сме отговорни за раните, които носим, но е важно как се справяме с тях. Да продължим да се крием зад смокинови листа на самодостатъчност или да стъпим в светлината и да позволим на Бога да работи. Изборът пред нас днес е същия – гордост или смирение. В коя област от живота си сте изкушени да се справите сами с раните си, вместо да ги отнесете към Бога?

Настъпи шум от множество гласове. Всеки бързаше да изкаже мнението си, но навярно го чуваха само тези, които седяха около него, ако изобщо го слушаха.

– Успокойте се, – прекъсна ги дядо Петър. – Помислете добре върху нещата, а следващия път ще ги обсъдим.

Внуците се съгласиха.