Стоян гледаше брат си Гошо, който се опитваше с вилицата да прави нещо несвойствено с нея.

– Ако искаш да гребеш, стани и си вземи лъжица, – посъветва той брат си.

Гошо упорстваше и продължаваше да кара вилицата да работи като лъжица.

Дядо им се засмя:

– Така сме и ние, когато се доверяваме на човек. Използваме го като инструмент, за да постигнем всичко, без да осъзнаваме, че Исус ще свърши най-добре работата.

– Е, аз мога и сам, – невъзмутимо заяви Гошо.

– Можеш, но половината от яденето отива на покривката, – поклати недоволно глава Стоян. – Така е, като се доверяваш на този инструмент, който частично или изобщо няма да ти свърши работа.

– Не се доверявайте на хората и нещата, а единствено на Господа, – посъветва ги старецът.

Двамата приятели отново се бяха събрали, да обсъждат и да споделят мислите си по един или друг въпрос. Днес на дневен ред бе ангажираността.

Марко наперено заяви:

– Ако не разбираме Божието дело в нашето творение, тогава нямаме истински смисъл в човешкото си съществуване.

– Ако нямаме истински Създател, – ухили се Митко, – ние сме някаква космическа случайност, дошла от нищото, отивайки за никъде.

– Все едно сме никой, без крайна отговорност или вечна ценност, – повдигна се на пръсти Марко.

– Е, това е депресиращо, – сбърчи нос Митко. – Хубаво е, че не е истина.

– Може да намерим временно удовлетворение в нещата и хората, но постоянно, дълбоко и пълно такова се намира само в правилната връзка с Бога, за Когото сме създадени, – добави Марко.

– Забележи, – отбеляза Митко, – не само нашето същество е създадено за Бога, но и делата ни са за Него. Ти и аз сме създадени, за да се посветим в служение на Господа.

– Това е така, – съгласи се Марко. – Например, Едемската градина не беше само място, където човек да живее, но и да служи.

Младен се готвеше за стандартния си дванадесети изпит. Той не бе отличник, но не бе и посредствен.

Един ден учителят Григоров го попита:

– Как върви подготовката за изпита?

– Много добре, – убедително отговори Младен.

– Но ще се провалиш, – Григоров строго смръщи вежди.

Това обезкуражи и нарани Младен.

Той не знаеше, че по този начин учителят му се стреми да мотивира учениците, за да се справят по-добре на изпита.

Думите, които излизат от устата ни, могат да бъдат утешителни или болезнени и ако не внимаваме, те могат дори да причинят бедствие в живота на хората.

Нашият език има силата да съсипва човек, дори до смърт или да говори думи, които назидават и дават необходимия живот.

Езикът ни само предава това, което се случва в ума ни.

„От това, което изобилства сърцето ти, говорят устата ти“.

„Където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“.

Ако съкровищницата на сърцето ми е пълна с Божията доброта, тогава тя изтича навън. Но ако съкровищницата на сърцето ми е пълна със зло, с горчивина или негодувание, тогава устата изрича лоши неща.

Важно е да контролираме езика си и да говорим това, което е правилно и добро.

Нека ограничаваме боклуците от този свят, които ни изпълват, и вместо това да се изпълним с Неговото присъствие и Неговото Слово.

Само Неговото Слово, което е в сърцето ни, ще ни предпази от това да съгрешим пред Бога.

Децата на Мариана се оплакаха

– Скучно ние.

– Може би не търсите достатъчно усилено, – усмихна им се Мариана. – Божия свят е всичко друго, но не и скучен.

Докато я слушаше Милена каза:

– Това напомняне би послужило на много от нас, които живеем така, сякаш ходенето с Исус е много тежък труд, безсмислено повторение или отказ от забавление.

– Когато учениците ходеха с Исус едва ли им е било скучно, – засмя се Мариана. Всеки ден е бил изпълнен с очакване, какво ново ще научат от Учителя.

– Ние също имаме привилегията да ходим със Исус, но колко от нас се отнасят към това като задължение? – попита с тъга Милена.

– Имаме Христос, – добави Мариана. – Добрият Пастир, Който ни води на зелени пасбища и тихи води. Като знаем, че е наш водач, можем да се радваме на прегръдка на любим човек, красивия залез, птичата песен и неочакваните Негови милости. Гласовете на този свят биха ни ограбили радостта, но Христос дойде, за да ни възстанови.

– Винаги има какво да се види, да се научи и на какво да се възхищаваме, – въздъхна Милена.

Изберете да ходите в Неговата светлина днес и приемете с отворени ръце изобилния живот, който Той желае за вас.

Данчо сподели:

– Страхът рядко е очевиден.

Пламен допълни:

– Той се преправя на мъдрост, предпазливост или самодостатъчност.

– Като те слушам, си представям човек като „внимателен“, „реалистичен“ или „независим“.

– Под тези етикети, – отбеляза Пламен, – страхът тихо влияе на решенията ти. Стяга сърцето ти и те лишава от мир.

– До къде може да доведе страхът? – попита Данчо.

– До контрол, – отговори Пламен, – защото само по този начин страхът се чувства в безопасност. Той не идва от Бога, защото Господ ни е дал здрав разум, а не страхлив.

– Това е ясно, – потвърди Данчо. – Здравия разум не води до паника и ненужна спешност. Той е закотвен в Божията истина и е воден от Неговия мир.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Пламен, – господството на страха е налице, когато няма яснота. Това прави чакането ни непоносимо, но Божията покана е ясна: „Освободете се от онова, което никога не е било предназначено да носите“.

Данчо въздъхна, а Пламен продължи още по-настървено:

– Тревогата не защитава бъдещето, тя смущава настоящето. Когато се опитваме да контролираме това, което Бог вече е обещал да направи, ние несъзнателно заместваме доверието с напрежение. Освободи ли се страхът, мирът заема неговото място и това е, от което наистина се нуждаем.

– И все пак се тревожа, страхувам се за това, което предстои, – призна си Данчо.

– Бог не те моли да управлявате бъдещето си. Той желае да се довериш на Този, който те е създал и знае пътя, по който трябва да вървиш.

– Лесно е да се каже, – тръсна глава Данчо.

– Разхлаби хватката си, – посъветва го Пламен. – Не е нужно да знаеш как ще се развие всичко. Освободи страха, Бог държи живота ти. Не дръж контрола на всичко. Позволи Бог да те води.

Данчо само повдигна рамене.