Отличниците на училището бяха аплодирани от родители, близки, учители и ученици.

И стана нещо интересно.

По микрофона водещият програмата съобщи:

– А сега ще наградим, ученици, които не са най-добрите в училище, но са положили усилия да подобрят неуспешната си оценка, коригирали са разрушителното си поведение или са се заели сериозно да посещават учебните часове без да прескачат нито един, дори да не им харесват предмета или учителите, които ги преподават. Те са работили усилено за всяка промяна в училищната дейност.

Родителите на тези ученици засияха. Те ръкопляскаха заедно с останалите, като по този начин признаваха, че децата им са тръгнали по правилния път. Виждайки не предишните им недостатъци, а тяхното изменение.

Ние не приличаме ли на тези вторите ученици?

Небесният Баща ни вижда не в старото ни положение, а в Христос, като Негови деца.

Старият начин на живот няма вече претенции към нас.

Нека вървим по новия път очертан от Бога. Така прославяме Този, Който ни извика от тъмнината в чудната Си светлина.

Методи бе обвинен, в нещо, което не бе извършил. Той не се защитаваше, а само каза:

– Всяка история се нуждае от злодей, за да може героят да блесне.

Дядо Петко бе чул препирнята на младите хора и само добави:

– Със сигурност не е трудно да се намерят злодеи и в истории за страданието на Исус по време на страстната седмица.

Всички ококориха очи и въпросително погледнаха стареца.

– Това бяха невежи и безверни ученици, коравосърдечни фарисеи, садукеи, защитаващи своите привилегировани позиции, жестоки и безчовечни войници и циничен имперски областен управител, – започна да обяснява дядо Петко. – Към този списък могат да бъдат добавени и нашите имена, тъй като нашите грехове направиха ужасното изпитание на Исус необходимо.

Останалите само въздъхнаха.

– Можем да добавим и Божието име към списъка, – провокира ги старецът.

– Какво? Бог е причинил страданието на Исус? – почти в един глас реагираха няколко души.

– Да, – поклати глава дядо Петко. – Зад камшика на бича беше Божията ръка, която изливаше присъдата, гнева и наказанието за греховете на целия свят върху Сина.

Повечето бяха навели глави.

– Представете си, – плесна с ръце старецът, – как коженият камшик се спуска по голия гръб на Исус. След него остават рани, които кървят. Плътта Му е разкъсана.

– Колко лош е грехът, – възкликна Камен. – И то нашия грях.

– Така изглежда наказанието, – констатира дядо Петко. – Ако Бог наистина направи това на своя Син, той със сигурност ще го извърши и на невярващите в последния ден.

Повечето мълчаха и клатеха глави.

– Цената беше платена. Исус иска да види своето потомство – теб и мен, да живее с Него вечно, – каза като заключение дядо Петко.

Мина една година след смъртта на един седемнадесет годишен ученик. Той бе посегнал на живота си.

Коя бе причината?

След една година училищното ръководство призна:

– Този младеж бе безмилостно тормозен. Ние като училищни ръководители не направихме нищо, за да го защитим. Не се погрижихме за психическото му здраве.

В училището се ангажираха:

– Да водим борба с бъдеш тормоз над който и да е ученик. И да се погрижим по-добре за психическото му състояние.

Опустошението, причинено от тормоза, е ярък пример за силата на думите.

Езикът има власт над живота и смъртта.

Това, което казваме, може или да привдигне, или да смаже друг.

В най-лошия сценарий жестоките думи могат да допринасят за буквалната смърт, както бе станало в случая.

Всички ние носим отговорност за думите и действията си.

Думите могат да убиват, но състрадателните думи могат да лекуват, превръщайки се в „дърво на живота“ за хората около нас.

Те се срещнаха с Исус и Той ги попита:

– Какво търсите?

Смутиха се, защото не знаеха как да отговорят, за това попитаха:

– Къде живееш?

Все едно казаха:

– Ние не знаем отговора на Твоя въпрос. Не сме сигурни какво точно търсим. Не знаем накъде отиваме. Но знаем, че искаме да прекарваме време с Теб, да живеем с Теб, да научим повече за Теб. Защото, ако наистина си Този, който Йоан казва, че Си, тогава може би ще можеш да ни покажеш какво наистина трябва да търсим.

Исус просто им отговори:

– Елате и вижте къде съм отседнал.

Под това се разбираше следното:

– Елате и разберете плановете, които имам за вас, призванията и страстите, които ще ви дам.

Така учениците търсеха, но станаха търсени от Исус.

Поеха нови призвания и идентичност.

Те нямаха отговор на всички въпроси, но намериха Този, Който ги имаше.

Господ ги призова и това промени живота им.

Димитър бе силно развълнуван:

– Какво означава да си смирен?

– Истинското смирение означава да мислиш правилно за себе си, – обясни спокойно баща му. – Ето и апостол Павел казва: „Считайте другите за по-добри от себе си“.

– Как така по-добри от мен? Ами ако аз съм по-добрият? – начумери се Димитър.

– Тези думи изразяват съзнателна преценка, основана на внимателно претеглени факти. Да кажеш, че смяташ другите по-добри от себе си означава, че осъзнаваш мястото си.

Димитър се замисли, а баща му продължи:

– Истинското смирение аплодира успеха на другите. За това трябва да отдаваме почит на такива повече, отколкото искаме за себе си.

– Виж, не бях възприемал нещата така, – призна си Димитър.

– Исус е нашия пример, трябва да гледаш на Него, – посъветва го баща му.

– Вярно е, – съгласи се Димитър.

– Той бе доволен да бъде дърводелец, щастлив да Го объркат с градинаря. Освен това послужи на учениците си, като им изми краката. Щом Исус е готов така да ни почете, не можем ли да го направим и ние на другите?

– Да, – поклати глава Димитър, – трябва да смятаме другите за по-важни от себе си.

Бащата се усмихна, потупа сина си по-рамото и добави:

– Това прави любовта.