Представете си мозъка като микропроцесор на компютър. По време на работа компютърът разпределя задачите на множество, но не много ресурсоемки програми. Така и ние сме заети с много неща: да взема детето от градината, да отида до магазина, да дам сутринта отчета, да приготвя вечеря ….. Ние често мислим за много неща наведнъж и за нищо конкретно.
Аутистът трудно реагира едновременно на няколко дразнителя. Такъв е начинът му на мислене. Това трябва да се вземе под внимание, когато забележите, че детето се затваря в себе си.
Аутистът не може едновременно да слуша някой и да говори. Трудно му е да се съсредоточи, когато няколко души говорят с него едновременно. Това предизвиква раздразнение, тъй като аутистът не може физически да приеме този поток от информация.
Такова дете се концентрира вътре в себе си, то не вижда другите хора, не забелязва какво става край него.
При такива ситуации, когато детето обръща внимание не на любящия поглед на майка си, а на движението на устните ѝ или когато се раздразнява, усещайки емоциите в гласовете на другите, говори за едно, това дете не вижда емоциите и чувствата на другите хора, то е напълно затворено в себе си.
Но не всичко е толкова безнадежно.
Малкият аутист трябва да се върне към нормалния живот и да се адаптира в обществото.
В никакъв случай не трябва да се крещи и обижда такова дете. Не трябва да се възприема за умствено изостанало, ако не реагира на всички поставени му въпроси. Нужно е да му осигуряваме тишина и пространство, за да остане насаме с мислите си, а в същото време леко и нежно да поддържаме контакта на детето с външния свят.

Слънцето уморено простираше последните си лъчи над парка. Свежата зеленина намекваше за прекрасния ден, който вече си отиваше. Дори птичките млъкнаха, за да се приготвят за настъпващата нощ.

Ирена беше с лек грим, тъмни джинси и светло синя блуза, прилепнала плътно до тялото ѝ, а буйната и руса коса се развяваше от вятъра. Боби я наблюдаваше отстрани  и я изпиваше с очи.

– Искаш ли да ти покажа нещо? – каза Боби едва доловимо.

После извади портфейла си, порови в него и ѝ подаде една банкнота.

– Не съм искала пари от теб,-  недоволно сви устни Ирена.

– Това, което ти дадох не е просто банкнота, – засмя се Боби, – в нея има нещо много интересно.

– Ооо! – възкликна Ирена. – виждам върху нея има много подписи. Какво означава това?

– Това е войнишки долар.

– Войнишки долар?! – прошепна почти като ехо Ирена.

– Това е една стара традиция, – започна да обяснява Боби. – Преди да ги прехвърлят в Аляска и след това Пърл Харбър, войниците първо изписвали имената си върху банкнотите и едва след това отивали да ги изхарчат в бара. Скоро в Сан Франциско отново се натъкнах на такава банкнота.

– Това навярно е един начин да си спомним за тези обречени момчета, – каза с тъга Ирена.

– Да, – прибави Боби, – късчета безсмъртие.

Край тях хората се разхождаха, младежи се усмихваха едни на други, щастливи, че са заедно. Възрастни се подпираха и крачеха със своите спомени.

Но всички отдавна бяха забравили онези весели момчета, които бяха принудени да минат през месомелачката на войната. За тях си спомняха само близките им, които тъгуваха за тях.

И днес военни конфликти, стълкновения, насилие и кръв. Не можахме да се научим, че животът е даден, да се живее, а не да се отнема насила.

Хората започнаха да излизат от киното. Лицата на повечето бяха пожълтели и гледаха неспокойно. Те бяха потресени от филма, който беше свършил преди малко. Той не бе свързан със реални събития, а с едно предполагаемо бъдеще. В него видяха сринат любимия си град, но сега дишаха спокойно, виждайки че всичко е на мястото си.

– Несъмнено такъв ужас, макар и измислен, ще ни накара да ценят този шумен град не мислите ли? – попита Фистов, среден на ръст, леко закръгленият собственик на предпиятие за детски играчки.

– Е, само един посредствен ум може да разсъждава така, – каза Чочо без да го погледне.

Мигновенно се възцари мълчание. Фистов изпепели с поглед Чочо.

– Какво намеквате младежо? – обърна се той към Чочо.

Чочо зарея поглед нагоре, сякаш го интересуваха планинските върхове, които бяха източили ръст в далечината.

– Това не е приказка или някаква фантасмагория, – каза младежът с безгрижен тон, сякаш не разбираше, че с думите си бе засегнал бизнесмена. – едва ли ще забравите кадрите, които сте гледали преди малко. Помислете, ако това се случи с нашия град, мислите ли, че това не ви засяга?

Фистов застана смаян:

– Какво мога да направя? Това може и никога да не се случи.

Чочо го погледна, а на устните му се изписа подигравателна усмивка:

– За да не случи такова нещо, трябва да го предотвратите, – каза съвсем серизно Чочо.

– И как ще стане това? – Фролов подскочи като ужилен.

– Нали бъдещето е последица от миналото? попита Чочо.

– Не мога да разбера, какво целите, – студено каза Фролов.

– Кълновете на това разрушение, се намират тук, – обясни Чочо, сочейки наоколо с ръка. – От нас зависи да предотвратим това, което ще се случи в бъдещето. Ние сме отговорни за него.

– Но това е нелепо, – възраси Фролов, – Ако нещо е предопределено да стане как ще се промени?

– Съдбата си е съдба….., – недоверчиво поклати глава Чочо. – Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за вашите действия на някой друг?

– Мисля, че бихме могли да избегнем тези разрушения, които гледахме във филма, – намеси се дребно старче с рунтави мустаци. – Ето, господин Фролов произвежда играчки. Много е важно какви са те и как ще се отразят на възпитанието на децата ни.

– Така е, – съгласи се Васка, – ако още от сега държат автомати, пушки и саби и наушким си играят на война, какво ще стане утре с тях? Дали някои от тях няма да си спретне утре, като възрастен, някоя война или унищожение на хора и селища, просто така за удоволствие?

Хората от оформилата се група наведоха глави. Всеки от тях разбираше, че не може безгрижно да се отнася към днешните събития, защото всяко от тях е залог за добро или ужасяващо бъдеще.

Ема изобщо не сваляще поглед от съпруга си. Болезнено желаеше да привлече вниманието му, но не притежаваше умението да го увлича и запленява. Ема не знаеше как да го прикани да разкаже за нещата, които не знаеше. Тя присвиваше леко устни, щом той започнеше да говори за някоя жена. Неодобрително свеждаше поглед, когато той  споменаваше името на съседката. Не изгаряше от желание да чуе някоя новина за нея.

Може би съпругът ѝ при първата им среща е бил привлечен от непокварената свежест на Ема. Била е младо момиче, което не се бе сблъсквало с интриги, клюки, издигане в кариерата, …. Тя имаше големи сини очи и нещо, което другите нямаха – искреност и вярност. Но сега всичките ѝ добродетели бяха недостатъци за Борис.

Той се нуждаеше от съпруга, която може да долявя посоката на промените, да пригажда стила си към господстващата мода, да бди над него и да го предпазва. Искаше съпругата му да разбира бързо и да умее да се приспособява към всяка компания.

Вместо това, Ема беше обременена жена, която в суетата си, беше готова да обиди всеки, който не ѝ допадаше.

А съседките клюкарстваха зад гърба ѝ:

– Никога няма да има дете, ако не се постарае поне малко пред него, – усмихваше се предизвикателно Кера.

– Какво иска от него; – тръсваше русата си грива Елеонора.-  Той е толкова чаровен и красив мъж.

– Не може да му прости, че го е видяла с Дора под ръка, – отбеляза Милка. – Нали е прекалено амбициозен, подмазвал се е, за да се издигне, а тя не го разбра.

– Познавах баща му и дядо му, – подзе баба Мара. – Те бяха много амбициозни и алчни. За тях желанието да притежават много и да имат неограничена власт, е стимул за издигане.

– Понякога я съжалявам, – каза тъжно Надя. – Тя иска да живее по-скромен живот, но лошото е, че изисква от него да харесва същото.

– Тогава е трябвало да вземе по-скромен и не толкова амбициозен мъж, – подскочи Кера.

– Той няма да се примири с незначително бъдеще, – каза баба Мара. –  Никога няма да допусне, тя да застане на пътя му

– Тя ще го принизи ако може, – с въздишка каза Елеонора.

– Не и тя, – поклати глава Ангелина.

Каквото и да говореха за нея, Ема се чувстваше нещастна. Тя обичаше, но беше отхвърлена. Бе станала жертва на амбициите на един мъж. На Борис му трябваха много пари, а баща ѝ ги имаше….. Жалко за бляновете и мечтите ѝ. Щастието, семейството и децата се бяха превърнали в химера ……

Така правеше през цялата смяна, независимо дали беше дневна или нощна. Влизаше вътре в стаята, обръщаше плочата и музиката продължаваше. Никой не го караше, но Иван усещаше, че трябва да го прави.

Чу, че някой плачеше в съседната стая, трябваше да отиде веднага там, а толкова му се искаше да остане  при този немощен човек, който много обичаше музиката. Горкият, можеше да спи само, когато му даваха обезболяващи.

Нежната музика на цигулката разтваряше напуканите му устни, сякаш вдишваше цялата тая палитра от тонове. Иван посегна към кърпичката си, навлажни я с вода и му намокри устните. Той умираше, но не от болестта, каято го измъчваше вече няколко месеца, а от принудителното гладуване и обезводняване на организма. Вътрешните му органи преставаха да работят един по един и така щеше да продължи, докато умре. Жесток начин да умреш.

Старците лежаха в локви от собствената си урина, други молеха някой да ги заведе до тоалетната. Санитарите и сестрите се нервираха и им крещяха:

– Млъкнете! Няма само с вас да се занимаваме! Какво сте се разврякали?

Първите месеци Иван си мълчеше, не искаше да привлича вниманието.

Работата му съвсем не беше сигурна, особено с такова досие: две присъди за кражби едната, от които беше със взлом. Не смееше да се оплаква на главната сестра или лекаря на отделението, въпреки че виждаше как другите санитари надуваха звука на телевизора, за да заглушат стоновете и виковете на болните.

Понякога отскачаше при по-подвижните и дори се смееше на глупавите шеги на сбръчканите старците. Правеше всичко възможно да ги облекчи и ако чуеше стон и вик от съседното отделение, където бяха тежките случаи, летеше на там, за да помогне, въпреки че това не влизаше в задълженията му.

Обикновено се промъкваше до Мартин, даваше му вода и го обръщаше. Ако някой от другите се изпуснеше, измиваше го, избърсваше го, а след това се опитваше да го успокои.

Понякога пациентите крещяха срещу него:

– Махнете го този черньо от тук! Не искам този да ме докосва!

Но той не им се сърдеше. Как може да се сърди на човек, чиито дни са преброени?

Когато жената на Стоян идваше да го види, я  черпеше с чай и бисквити, а като задремеше на стола внимателно я завиваше с одеало. Сестрата на Петър често го посещаваше и като виждаше окаяното състояние на брат си плачеше. Иван се опитваше да я успокои и ѝ даваше кърпичка да си избърше очите.

Мрачно и тягостно беше в болницата. Хората умираха, а с тях и надеждата на останалите, че ще оздравеят.

Медицината съвсем не беше студена и отблъскваща наука, защото Иван ѝ придаваше топло и любвеобилно лице.