Така правеше през цялата смяна, независимо дали беше дневна или нощна. Влизаше вътре в стаята, обръщаше плочата и музиката продължаваше. Никой не го караше, но Иван усещаше, че трябва да го прави.

Чу, че някой плачеше в съседната стая, трябваше да отиде веднага там, а толкова му се искаше да остане  при този немощен човек, който много обичаше музиката. Горкият, можеше да спи само, когато му даваха обезболяващи.

Нежната музика на цигулката разтваряше напуканите му устни, сякаш вдишваше цялата тая палитра от тонове. Иван посегна към кърпичката си, навлажни я с вода и му намокри устните. Той умираше, но не от болестта, каято го измъчваше вече няколко месеца, а от принудителното гладуване и обезводняване на организма. Вътрешните му органи преставаха да работят един по един и така щеше да продължи, докато умре. Жесток начин да умреш.

Старците лежаха в локви от собствената си урина, други молеха някой да ги заведе до тоалетната. Санитарите и сестрите се нервираха и им крещяха:

– Млъкнете! Няма само с вас да се занимаваме! Какво сте се разврякали?

Първите месеци Иван си мълчеше, не искаше да привлича вниманието.

Работата му съвсем не беше сигурна, особено с такова досие: две присъди за кражби едната, от които беше със взлом. Не смееше да се оплаква на главната сестра или лекаря на отделението, въпреки че виждаше как другите санитари надуваха звука на телевизора, за да заглушат стоновете и виковете на болните.

Понякога отскачаше при по-подвижните и дори се смееше на глупавите шеги на сбръчканите старците. Правеше всичко възможно да ги облекчи и ако чуеше стон и вик от съседното отделение, където бяха тежките случаи, летеше на там, за да помогне, въпреки че това не влизаше в задълженията му.

Обикновено се промъкваше до Мартин, даваше му вода и го обръщаше. Ако някой от другите се изпуснеше, измиваше го, избърсваше го, а след това се опитваше да го успокои.

Понякога пациентите крещяха срещу него:

– Махнете го този черньо от тук! Не искам този да ме докосва!

Но той не им се сърдеше. Как може да се сърди на човек, чиито дни са преброени?

Когато жената на Стоян идваше да го види, я  черпеше с чай и бисквити, а като задремеше на стола внимателно я завиваше с одеало. Сестрата на Петър често го посещаваше и като виждаше окаяното състояние на брат си плачеше. Иван се опитваше да я успокои и ѝ даваше кърпичка да си избърше очите.

Мрачно и тягостно беше в болницата. Хората умираха, а с тях и надеждата на останалите, че ще оздравеят.

Медицината съвсем не беше студена и отблъскваща наука, защото Иван ѝ придаваше топло и любвеобилно лице.

Той дойде до адреса и натисна клаксона. Изчака няколко минути и отново наду клаксона. Това беше последната му заявка за днес. Мислеше си да тръгне, но вместо това паркира колата, отиде до вратата и почука….

– Един момент моля, – чу се слаб женски глас.

Той чу как нещо се влачи по пода.

След дълга пауза, вратата се отвори. Пред него стоеше малка деветдесет годишна жена. Тя беше облечена в памучна рокля и на главата си имаше шапка с воал, като от филмите на 40-те години. До нея имаше малък куфар.

Апартаментът изглеждаше така, сякаш никой не е живял в него в продължение на много години. Всички мебели били покрити с бели чаршафи.

– Ще ми помогнете ли да отнеса чантата си до колата?- каза жената.

Той занесе куфара в колата, а след това се върна да помогне на жената. Тя го хвана за ръката и тръгна заедно. През цялото време тя продължаваше да му благодари за показаната добрина.

– Няма нищо, – каза й той, – старая се да се отнасям към клиентите си така, както искам да се отнасят към моята майка.

– Вие сте много добър младеж, – каза тя.

Когато седнаха в колата, тя му каза адрес, на който искаше да я закара, а след това попита:

– Можем ли да минем през центъра на града?

– Но това не е най-краткия път? – бързо каза шофьорът.

– О, нямам никакви възражения. За никъде не бързам. Аз и без това отивам в болницата.

Той погледна в огледалото за обратно виждане. Очите й блестяха.

– Моето семейство отдавна вече го няма, – продължи тя с тих глас, – лекарят ми каза, че не ми остава много още.

Той протегна ръка и изключи брояча.

– По какъв маршрут искате да минем? – попита шофьорът.

През следващите два часа те обходиха града. Тя му показа зданието, където е работила на асансьора. Минаха от там, където тя е живяла с мъжа си, когато са били младоженци. Показа му мебелния склад, който някога е бил зала за танци, където като малко момиченце е танцувала.

Понякога тя го молеше да спре пред някоя сграда или уличка. Стоеше дълго там без да говори. После казваше:

– Уморих се, може би сега трябва да вървим…

Докато стигнаха посочения адреса не разговаряха. Това беше малко здание, приличащо на санаториум с малка врата. Двама санитари дойдоха до колата, веднага след като пристигнаха. Те бяха много внимателни и й помогнаха да слезе. Вероятно са я чакали.

Той отвори багажника и занесе малкия куфар до вратата. Жената седеше вече в инвалидна количка.

– Колко ви дължа? – попи тя, като посегна към чантата си.

– Николко, – каза той.

– Но с това изкарвате прехраната си, – каза тя.

– Има и други пътници.

Без да се замисли, той се наведе и я прегърна. Тя го притисна здраво към себе си.

– Вие подарихте на една старица, малко щастие, – промълви тя, – благодаря ви.

Той стисна ръката й и си тръгна. Зад него вратата на дома се затвори. Това беше звук от една затваряща се страница от книгата на един живот….

Кое е най-важното в живота? Ние очакваме животът да се върти около страхотни моменти. Но хубавите моменти често ни изненадват, защото са опаковани в нещо, което другите смятат за дреболия.

Във влака любител на шаха предложил на Емануил Ласкер да изиграят поне една партия на шахматната дъска. Световният шампион  имал намерение да си почине, за това казал, че едва можел да мести фигурите. Спътникът му не отстъпил, даже предложил да играе без царица.
За да се отърве от натрапника Ласкер бързо се предал, но другият бил още по-напорист и веднага наредил фигурите на дъската, за още една игра. Шампиона решил добре да проучи партньора си и да му даде добър урок.
На въпросите на Ласкер мъжът отговорил кратко. Просто царицата му пречела и за това предпочитал да играе без нея. Двамата се засмели и пристъпили към следващата партия.
Малко след това известният шахматист останал в недоумение. Другият играе без царица и въпреки това, той губи. Какво става тук?
Най-накрая всичко бързо приключило. На следващата гара санитари отвели натрапника. Оказало се, че любителят на шахмата е полудял от тази игра и сега се грижат за него в лудницата .