Един човек се оплакал на най-старият човек в селото.

– Родителите ми все се оплакват и мърморят, не мога спокойно да живея от тях. Изглежда старостта им е отнела разума. Не мога повече да издържам. Да ги изпратя ли в някой старчески дом?

– Разбирам, че ти е много трудно, – поклатил глава старецът. – но помисли, за времето когато беше в люлката. Ти ден и нощ плачеше и с голям ум не се отличаваше тогава. А баща ти и майка ти те взимаха на ръце, нежно те прегръщаха и обграждаха с любов. Те скоро ще се разделят с живота, а и със теб. И с какво искаш да им се отплатиш сега?

Данаил прокара пръсти по косата си и изтръска пясък  проникнал в нея. Наведе се и завърза обувките си. Гърбът и краката го боляха много. Когато се опита да се изправи нещо изпука в костите му.

– Дръжте се момчета, – каза Данаил, – тази вечер ще се напием до насита.

Това го каза не само за да повдигне падналия дух на останалите в групата, а защото бе усетил, че наблизо има вода.

– С какво, с пясък ли? – пошегува се Тони.

– Бушмените живеят тук в пустинята от много години, – започна да обяснява Данаил. – Казват, че можели да подушат вода от близо 200 километра и това не са празни приказки. Преди десетина години, когато прекосих Калахари, имах водач бушмен. Той намираше вода там, където никога не би ми дошло на ум. Сутрин, когато имаше мъгла, бушменът събираше водата от повърхността на растенията или я пиеше от търбуха на животните, които убиваше.

– Какво е търбух? – попита Валери.

Данаил се изненада, че някой не знае какво е това търбух, но въпреки това спокойно обясни:

– Това е първият стомах на преживните животни. Такъв имат и кравата, и антилопата. Той съдържа предимно вода и растителни сокове.

– Не бих се отказал от такова нещо сега, – измърмори под носа си Петър и облиза пресъхналите си устни.

– Най-голямата дарба на бушмените е да откриват вода в пясъците и изсъхналите речни корита, където доста отдавна нищо не е текло, – продължи Данаил.

Мъжете в групата останаха смаяни. Никой от тях не беше разбрал, че са пресекли пресъхнали корита. За тях пустинята беше еднообразна и пуста.

Това, че Данаил бе забелязал тези пресъхнали корита ги успокои. Те вярваха, че той ще ги измъкне от този кошмар.

Данаил продължи:

– Това, което видях онзи ден беше обещаващо, но не бях много сигурен. Сега предполагам, че сме на два-три дни път от крайбрежието. А това означава, че тази част от пустинята получава влага от океана. Ще намерим вода. Бъдете сигурни в това.

Данаил не обичаше много да говори. Това бе най-дългата реч, която бе произнасял изобщо, но в замяна на това постигна желаното въздействие. Мъжете край него започнаха да се усмихват. Тони изпъна рамене, а Петър стабилизира походката си.

Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:

– Какво рисувате?

Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.

Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.

Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.

– Харесва ли ви? – попита Христо.

– Лебедът е прекрасен.

– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.

И добави съвсем тихо:

– Но аз не му вярвам.

– А жената? – попита Елена.

– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.

Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.

– Възможно ли е лебедът да не е чист?  – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.

– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?

– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.

– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.

– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.

– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.

– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?

– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.

Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:

– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.

– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.

– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам  собствените си творения.  Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.

Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….

Един младеж попитал учителя си:

– Благородният човек мрази ли някого?

– Да, мрази. Той мрази тези, които клюкарства за другите, изпитва ненавист към тези, които се смята за смели и не зачитат никакви правила, презира хора пълни с решителност, но същевременно са опърничави.

След това учителят попитал младежа:

– А ти мразиш ли някого?

– Ненавиждам тези, които живеят с ума на друг, смятат непокорността за смелост, а доносничеството възприемат като проявление на прямота.

Това бе поредното събиране на младите изследователи. На тези събирания те обсъждаха фантастични идеи или проекти, които им бяха направили впечатление.

Групата не беше много голяма, но участниците горяха от нетърпение да превърнат и най-големите фантазии в реалност.

Този следобед беше мрачен и начумерен от дъждовните облаци, които всеки момент бяха готови да се разплачат, но групата ентусиасти се бяха запалили от новата тема, която обсъждаха.

– Една от любимите истории, разказвани от любители на НЛО, смахнати по конспирациите и вярващите в нелепици е  експеримента във Филаделфия, – започна Пламен.

 – Тази история разпали интереса ми към физиката – призна си Запрян.

 – Макар и опроверган от създателя си, мита за филаделфииският експеримент остана популярна тема за разговори в някои от чатовете на Интернет, – засмя се Наталия.  – В легендата се разказва за скриването на американския военноморски плавателен съд „Елдридж“ от радарите във военното пристанище на Филаделфия.

 – Да, бях чувал за това, – подчерта Огнян. – По време на Втората световна война Айнщайн и Никола Тесла започнали да разработват тайна програма, известна като проектът „Дъга“. Те искали да създадат пречупващ светлината камуфлаж, за да скрият корабите на съюзниците от нацистките подводници.

– Новият ескадрен миноносец бил оборудван с всевъзможна научна техника, включително огромни електрически генератори, – започна да разказва Пламен. – Плавателният съд се обвивал в синьозелена мъгла, когато включели уредите и след миг избледнявал, а после отново се появявал, щом изключили захранването.

– Експериментът бил повторен няколко пъти до август 1943 година, – въодушевено заговори Запрян. – Плавателният съд избледнял в мъглата, само че този път се появил в Норфък. Няколко минути по-късно се върнал във Филаделфия и се материализирал.

– Очевидец намиращия се наблизо съобщил,  – уточни Наталия, – че видял неколцина членове на екипажа на „Елдридж“ да се разхождат като зашеметени, докато други продължавали да избледняват и да се появяват, сякаш били призраци.

 – Но това са глупости! – възкликна Мирослав. – Четох, че след години този очевидец е признал, че е съчинил цялата история. Освен това е доказано, че „Елдридж“ никога не е бил във Филаделфия, а Айнщайн е работил върху проекта „Манхатън“.

 – Науката е смесица от експерименти и вдъхновение, – започна философски да разсъждава Огнян. – Няма значение откъде идват идеите. Има безброй примери за изобретения, вдъхновени от легенди, митове и фантастика. През тридесетте години на 20 век радиото, което може да се носи в ръка, на Дик Трейси е било само фантазия, но сега никой не се съмнява в клетъчния телефон.

 –  Жул Верн описва атомна подводница почти цяло столетие преди един адмирал да направи „Наутилус“, – засмя се Наталия. – Научната фантастика предшества лазера, радара, сонара, космическите пътешествия, клонирането и стотици други технологии.

– Не ви ли е минавало през ума, че учените, се влияят от книгите, които са прочели като деца, и са се надявали някой ден да превърнат в реалност мечтите на писателите? – разгорещи се Пламен.

 – Добре – отстъпи Мирослав. – Признавам, че съм чел малко за квантовото телепортиране. Но всичко, което е постигнато, са няколко хиляди атома, кълбо от газ, изстреляно от точка А до точка Б в лабораторни условия. Твърдите, че може да се премести цял кораб, съставена от безброй атоми, и да го върнете в първоначалното му състояние?

 – Това не е квантово телепортиране, а нещо ново – въздъхна Запрян. – Нарича се магнитно скриване. Обектът не се  разгражда, а се премества в едно от четирите известни измерения, трите основни величини и времето.

 – Премахнете ли едно измерение от някой предмет,  – скочи Пламен, – той престава да съществува. Сянката е идеалният пример а това. Тя е двуизмерно копие на предмета, но не е самият предмет. Същият принцип важи и за времето. Извежда се кораб от нашето време и после се връща обратно.

 – Но ако нещо изчезне, за колко време се връща обратно? – попита Мирослава.

 – Това зависи от много фактори, – почеса се по главата Пламен.

Всички мълчаха, но това не бе разрешение за многото въпроси, които възникваха в главите им. Реалност, фантастика, научни постижения, измислица и мошеничество се объркаха в едно голямо кълбо, от което трудно можеше да се излезе……