Силвия и Доротея стояха пред витрината на книжарницата и преглеждаха рекламираните книги на нея.

– Докато книгата лежи по витрините на книжарниците и лавиците на библиотеките, тя е мъртва, – въздъхна Доротея. – Тя оживява само, когато читателет запрелиства страниците ѝ.

– Тогава всички идеи, знания, герои и събития започват да се движат към хората, – допълни Силвия.

– Това движение прилича на енергия без контакт, – започна да философства Доротея. – Между двата полюса няма светлина и топлина. Но ако изведнъж се съединят, пробудените мисли на читателя започват диалог с писателят, с неговото послание и емоционален свят.

– Никой не знае до кога ще бъде това въздействие и колко дълбоко ще бъде то, – добави Силвия.

– Но ако няма взаимодействие между читателя и книгата …….- поде някак плахо Доротея, – това е много тежка присъда за автора.

– Знаеш ли, че някой  сравняват книгата с посланик, други с разузнавач? – засмя се Силвия.

– Като посланик да, но как може да бъде разузнавач? – недоумяваше Доротея.

– Книгата е като птица , прелита през суровите и недостъпни планини, през обширните морета и океани. Те е навсякъде, където има хора. Пътешества без автора си. След като я напише, той няма власт над нея, – поясни Силвия

– За съжаление българската книга вече не птица, която кръжи в страната и извън нея, – усещаше се тъга в гласа на Доротея. – Няма жажда за знания. Всичко е подчинено на личните сметки и интереси, подхранвано от капитала.

– Погледни с какво се е наводнил книжния ни пазар, – посочи с ръка Силвия витрината на книжарницата. – Вносни книги от страниците, на които лъха на барут и кръв, бандитизъм и наркомания, проституция и порнография. Почти тук всичко ухае на пошлост и е загнило.

– Вървиш сред това духовно бунище, – очите на Доротея се напълниха със сълзи, – и нищо друго не ти остава освен да стискаш зъби от безсилие ….

– Погледни навред, крещящи реклами, търговси фирми, банки на всяка крачка, кафенета, заведения,…. – отчаянието взе връх у Силвия, – а тук по-рано кипеше бурен културен живот, хората се тълпяха по книжарниците за някоя хубава книга….. Няма жажда за знания, само зрелища, дори без хляб.

Нещо сме загубили във вървежа си напред и сме го заменили с нещо по-малко достойно …..

Интуицията му подсказваше, че вече наближаваше позициите. Иван спря и се огледа. Никаква промяна. Пред погледа му се простираше поле осеяно с ями от снаряди и осакатени почернели дървета .

Тегнеше неестествена тишина. От непоносимото безмълвие по гърба на Иван полазиха тръпки. Той отправи тревожен поглед към сивото небе.

Иван усещаше нещата предварително, за това не се изненада, когато чу страшния вой на снарядите. Затракаха картечници. Иван нямаше време да мисли, но инстиктивно се хвърли в най-близко изровената от снаряди яма. Когато се изтърколи в нея, над главата му изсвистяха куршуми. Краката му хлътнаха в голяма кална локва.

И тогава го видя. Той беше от противниците, легнал по гръб, само на три метра от него. В ръката си държеше револвер, който беше насочил срещу Иван. В очите му се четеше страх, ръката му трепереше, но пръста му бе на спусъка и всеки момент можеше да възпроизведе изстрел.

Иван нямаше време да реагира, защото при падането бе затиснал оръжието под себе си. Какво можеше да направи? Погледна противника в очите си и каза:

– Не стреляй приятелю!

Странно, но другият го разбра и каза на родния език на Иван:

– Няма да стрелям, ако и ти …….

Но не успя да довърши думите си, защото взрив разтърси земята. Зашеметени, двамата се проснаха по очи и се притиснаха към влажната пръст, сякаш искаха да се скрият в нея и да избягат от този обезумял свят.

Експлозиите прогонват разума и остава само инстинкта за самосъхранение.

Настъпи тишина и двамата бавно надигнаха глави. Бяха останали живи.

– Проклета война, – изруга Иван.

– Властта дадена на определени хора, се използва само за зло. Нашият век трябва да бъде по-разумен. Постигнали сме толкова много неща. Ето имаме електричество, непотопяеми океански кораби, летящи машини, мигновенна връзка със всички краища на света ……

– Колко е глупаво всичко? Когато ни агитираха за тази война ни излъгаха, че тя ще сложи край на всички войни, – каза с тъга Иван.

– Думите като чест, съвест, дълг, вярност, добро и зло се употребяват от хора, които са алчни, търсещи облага и изгода от всичко. Те най-безсъвестно, заради своите интереси и печалби, ни заставиха  да се бием един срещу друг.

– Така е, – съгласи се Иван. – Преди малко взаимно щяхме да се избием. И за какво?

– Обикновените и честни хора ставта жертва на шепа алчни създания, потъпкали представите за добро и зло.

Над полето бързо започна да се спуска мрака. След малко Иван надникна предпазливо от ръба на ямата и махна с ръка на другия войник:

– Вашите са наляво, приятелю. Сега е моментът, преди да се стъмни. Нощем стрелят без да питат. Пълзи внимателно и успех.

Другият изпълзя от ямата и се насочи към позициите на своите.

 

Ръцете на Владимир бяха студени влажни, а тялото му топло и измъчено от нощта. В огледалото го гледаше гладко избръснато мъжествено лице. Макар, че годините му бяха напреднали, а косата беше почнала да сребрее, той все още не приемаше отчаянието, въпреки надвисналата опасност.

Жена му постави яденето на масата и с тихи стъпки се отдалечи. Владимир изобщо не го погледна.

Тази нощ той бе сънувал, как стените на дома му се разпадат. Целият беше под напрежение. Търсеше отговор за преживното в съня, защото силно се бе запечатало в ума му и го правеше неспокоен.

Спомни си за разговора, преди време, с един човек, който го убеждаваше:

– Исляма не е чужда вяра. Неговата същност е просто ерес на Исусовото учение.

„Светът е потънал в скръб, – мислеше си Владимир.- Викаме, но никой не ни чува. Търсим знание, но намираме лъжи и колкото повече узнаваме, тъгата ни нараства. Всяко размишление ни носи болка. Разумът ни не е съкровище, а жив ад за нас“.

Владимир знаеше, че основната истина в християнството неподлежаща на съмнение е тази за единството на Светата Троица.

– Бог съществува в три лица, – така го бяха учили, Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Святи дух.

Веднъж беше попитал свещеника в църквата:

– Каква е връзката между истината за Троицата и благочестието?

Свещеникът му бе отговорил:

– Истина за Троицата без благочестие не води към вечен живот, както и благочестив живот не е възможен без нея.

Приятелят на Владимир Станой му бе разказвал:

– По времето на тъмнината на сарацините „ал-Джахилия“, Александър Македонски поискал да покори Йемен и върху развалините му да издигне свой град.

Не една империя бе угаснала до появата на Мохамед. Турците бяха залели Анадола, земята на хетите и Херодот. Тогава орхановия син Сюлейман бе превзел  Цимпе и Галипополи и се бе затвърдил в Тракия.

Днес християнството и исляма отново се изправят един срещу друг. В резултат на това сме свидетели на издевателства, поругаване и смърт. Войните и стълкновенията опустошават редица райони и остават без домове и близки мнозина.

– Няма ли да има край на тази касапница, – въздъхна Владимир, загледан през прозореца в движещете се хора по пътя. – Искаме любов и мир, но без Бога не бихме могли да го постигнем.

Здравко се чувстваше много виновен за случилото се. Баща му пристъпи към него и той се озова в прегръдката му. Зарови глава в гърдите му и се разплака.

– Татко, аз съм виновен за Ели.

– Знам, – спокойно каза баща му.

Здравко беше шокиран, но това, което чу от баща си му помогна да се успокои.

– Не цялата вина е твоя, Здравко. Ние с майка ти също сме виновни. Разбирам как се чувстваш сега …

– Ели ме дразнеше. Ядосваше ме. Едва я търпях. Мама ме накара да я придружа до магазина, но аз исках да си довърша играта на компютъра. Неохотно тръгнах с нея. Бързах пред нея, а тя едва ме догонваше. Чух я, когато каза: „Батко, изтървах си книжката, почакай ме да я взема“, но аз още по-бързо закрачих напред. Тя бе разтроена и се разплака…. И тогава чух колата ….

– Не я ли видя?

– Всичко се случи много бързо. Чух как изкърцаха спирачките. Ели извика. Обърнах се …. и я видях, лежеше като…., – трудно му бе да каже „мъртва“. – Съжалявам, татко, много съжалявам.

Здравко вдигна отчаяно очи към баща си. Очакваше да чуе гневни думи, но очите на баща му бяха пълни с тъга и болка.

– Здравко, всички допускаме грешки. Едни са едва забележими, но други нараняват тези около нас. В такива случаи сме готови да дадем всичко само и само да върнем времето назад и да променим ситуацията. Не можем да променим миналото, каквото и да правиш то няма да се заличи. Единственото, което можеш да направиш е, да спреш да мислиш за това и да погледнеш какво би направил сега и в бъдеще. Само Един може да прощава и изчиства вината ни и това е Исус Христос. А колкото до сестра ти, ще се молим и Бог чрез Своята безкрайна милост ще я възстанови.

Баща и син стояха вкопчили се в здрава прегръдка.

– Обичам те, Здравко, – прошепна бащата и притисна силно сина си до гърдите си.

– И аз те обичам, татко, – в очите на Зравко просветна искра надежда.

Вечерта беше изпълнена с тъга и болка. Даниела пак бе останала сама, но този път реши да се обади на приятелката си. Когато ѝ звънна, Зоя веднага се съгласи.

Двете се събраха в кухнята на Даниела. Като домакиня тя предложи на Зоя кафе и сладки, които бе пекла през деня.

– Изглеждаш ми доста весела, да не си се влюбила?

Даниела се изсмя тъжно.

– Дали съм лудо влюбена? Не. Нали ме познаваш, как бих могла да го направя?

– Изобщо ли? – недоверчиво попита Зоя.

– Ники е мой съпруг – отвърна Даниела, което не бе отговор на въпроса. – Не го мразя, може би трябвало, но той си има и добри страни. Грижи се за семейството, интелигентен и чаровен е, когато поиска.

– Предполагам, че все още обичаш тези негови качества, – реши да я подразни Зоя.

– Е, поне ги ценя, – смръщи вежди Даниела. – Без тях щях да го напусне още преди години.

– Той е красив мъж и го знае – натърти Зоя. – Харесва му вниманието на жените.

– Така е.

– Верен ли ти е?

Даниела отклони очите си от питащия поглед на Зоя и приятелката ѝ разбра. Това бе по-ясно и от отговор.

– Въпреки това ми изглеждаш спокойна, – каза Зоя и Даниела се засмя смутено.

– Сега може би така ти се вижда, но не винаги е било така. – Даниела погледна към прозореца и се върна назад в спомените си. – Мнохо плачех. Бях разтроена. Чувствах се използвана и непотребна.

– Още ли се чувстваш така?

Последва кратко мълчание.

– Понякога се питам дали, ако бях малко по-сексапилна, по-отворена и дори нахална, щеше да се чувства задоволен у дома?

– Някои мъже постоянно търсят нови завоевания, това е в кръвта им, – отбеляза Зоя.

– Така каза и психоложката. Даваше ми подходящ съвет, но в крайна сметка не можеше да направи нищо повече. Семейната терапия бе необходима, но Ники отказваше.

– Да не би да се е страхувал?

Даниела вдигна очи към тавана.

– Може би.

– Още ли го обичаш?

– Не. Тези негови краткотрайни връзки…..

– Казвала ли си му за това открито?

Даниела леко се усмихна. Откритата конфронтация бе нещо, което цял живот бе отбягвала.

– Знае, че го подозирам, – махна с ръка Даниела. – Веднъж в къщи пристигна букет цветя с картичка от него, адресирана до друга жена. Когато го попитах каза, че тя напуснала работата си при тях, затова ѝ бил изпратил цветята, но аз не съм глупава. Проверих списъка на служителите в кантората му. Там я нямаше. Друг път ми се обади една жена. Тъкмо бе скъсал с нея и тя се чувстваше достатъчно наранена, искаше да му отмъсти. Решила, че най-лесно ще го направи, като се обади на съпругата му и разкаже всичко.

– Как обясни това Ники?

– Твърдеше, че била клиентка, която не останала доволна от работата му, затова се опитвала да му създава неприятности. Наистина му беше клиентка. Това беше вярно. За останалото не знам.

– Защо си останала с него? – попита Зоя.

Даниела наведе глава и много тихо каза.

– Финансовата сигурност. Цели двайсет години Ники е бил моята основна работа. Това е кариерата ми. Да чистя, готвя, да подреждам дрехите му …..