Posts Tagged ‘телце’

Защо никой не ни е предупредил

неделя, септември 3rd, 2017

originalЖана обичаше много своя Бобчо. Той бе двегодишен шнауцер. Тя го водеше го на разходка, а той ѝ се отплащаще с безкрайна любов и покорност.

Бобчо много обичаше да донася палката, която Жана му хвърляше. Тя знаеше, че това е едно от неговите любими занимания, но веднъж то се оказа пагубно за него.

Един ден тя хвърли около 20 пъти пръчката в езерото и Бобче радостно размахвайки опашка я донасяше обратно.

Кучето неволно бе погълнало много вода, когато обратно плуваше към своята стопанка. В резултат на това се повиши нивото на натрия в организма на животното, а това доведе до фатални последствия в мозъка.

Двадесет минути след приключване на играта Бобчо стана вял, изглеждаше сякаш се е напил.

Жана го погледна, погали го и му каза:

– Бобчо, какво ти става?

Но полюшващата походка на кучето я разтревожи. Тя грабна кучето и веднага отиде при ветеринара.

– Водна интоксикация, – каза ветеринара след като чу разказа на Жана.

Лекарят се опита да го реанимира, но вече бе късно за каквото и да е.

Жана се разплака:

– Бобчо толкова обичаше тази игра. Изобщо не знаех, че тя може да бъде опасана за него. И друг път сме му хвърляли палки и топки и той радостно ги е връщал.

– Да, но този път е било фатално за него, – печално гледаше и ветеринара, към безжизнената топка от козина, която лежеше безмълвно на масата.

– Защо никой не ни е предупредил за това? – извика Жана обляна в сълзи.

Ветеринарът вдигана безпомощно ръце.

– Всичко стана буквално за час, – Жана гледаше мъртвото телце на довчерашния си любимец и още не можеше да се примири със станалото.

Кенгурче в загиналата си майка дало знак за съществуването си

събота, юли 8th, 2017

07072017-baby-kangaroo-1Когато спасители от Виктория, Австралия, получили обаждане за ударено кенгуру от кола, веднага отишли на мястото на произшествието.

Безсърдечният шофьор успял да избяга, а самото животно за съжаление загинало. И когато спасителите вече мислели, че няма какво повече да направят там, Мелани Фрейзер забелязала малка ръчичка, която се подала от торбата на умрялото кенгуру.

Вътре се оказало съвсем малко телце, което по странен начин привлякло вниманието на хората, Мелани си казала:

– Колко страшно би станало, ако не бях забелязала малкото. То неминуемо щеше да бъде обречено на смърт.

Кенгурчето отвели в приюта, а после го предали на Кристина Гилмор, която се грижела за друго кенгурче останало без майка, което се казвало Нелсън.

Новият член на семейството нарекли Дейвън и Кристина се шегувала:

– Сега се чувствам като майка на две новородени синчета.

Въпреки, че Нелсън е по-голям от Дейвън, тяхната любяща „майка“ е уверена, че когато пораснат, добре ще се разбират.

Сигурно прибежище

петък, май 19th, 2017

imagesКогато Анета беше малка се страхуваше да стои в къщи, защото майка ѝ бе алкохоличка. Тя я биеше, дърпаше за косите и крещеше:

– Ти си моето наказание……Заради теб си съсипах живота……Къде е онзи красавец сега да види, какво копие е сътворил…

А след това плачеше, прегръщаше малкото телце на Анета и мълвеше:

– Прости ми, дете, аз съм пропаднала жена……. алкохоличка.

Анета бягаше от прегръдките на майка си и се криеше в градината сред люляковите храсти. Там се чувстваше по-сигурна.

Гъстите им листа се извиваха нагоре, а духнеше ли вятър свеждаха клони към земята. Така се образуваше пространство, където можеше да се скрие.

Там бе тъмно, но през люляковите клончета виждаше слънцето.

– Тук никой не ме вижда, – шепнеше малкото момиченце.

Чувстваше се сигурна скрита в люляковите храсти.

Анета е вече голяма. Майка ѝ отдавна почина и я остави съвсем сама. Сега светът за младото момиче също изглеждаше плашещо място, както порутения ѝ дом едно време.

И как няма да е? Новините са изпълнени със съобщения за земетресения, наводнения, пожари, епидемии, терористични атаки, жестоки убийства, финансова криза.

Но сега тя не се нуждаеше от конкретно място, където да се скрие от ужасите в този свят. Чрез Исус Христос бе благословена с „Божия мир, който никой ум не може да схване“.

Сега Анета имаше сигурно свое прибежище, което никой не можеше да ѝ отнеме. Да, Бог бе нейната закрила и защита.

Оживяло след аборта

неделя, ноември 27th, 2016

originalТо нямаше име. Майка му се бе отказала от него, веднага щом разбра, че го е заченала.

Тежеше само 940 грама. И му трябваха не по-малко от три месеца, за да се появи на белия свят. Гърчеше се от болка, когато нещастното момиче, което го носеше, преди 14 седмици започна да гълта някакви отвратителни хапове.

Тази безразсъдна девойка не се вразуми, когато то започна да шава и да се движи из утробата ѝ. Продължи да го трови, надявайки се окончателно да го елиминира.

Но то откъснато от нежелаещата го майка на 26-та седмица, въпреки всичко оживя.

У мъничето не до края се бяха оформили много важни органи, така че живота му зависеше от пластмасовият кувьоз. Прикачиха към него сложна медицинска апаратура и наситиха малкия организъм с кислород и попречиха на телцето му да замръзне.

Хлапето, което трудно бихме нарекли плод, още не можеше да преглъща само. Задави се и медицинската сестра от интензивното отделение на болницата извади от катетъра излишната течност.

Бяха се минали седем дена, откакто напусна утробата на майка си.

– Ако момченцето оцелее, – коментираше Валентина Василева, завеждаща отделението за реанимация и интензивна терапия на новородените в болницата, – ще премине в категорията „дете“. Ще му дадем име и акт за раждане.

– Погледнете го, – усмихна се съчувствено Весела Иванова, една от сестрите, която се грижеше и помагаше за новородените в отделението, – независимо от това, колко са го тровили, то не не само оживя, но и не изостава в развитието си.

Момченцето се намираше денонощно под контрола на медицинския персонал и получаваше необходимата храна и лечение.

Майка му избяга от родилното, веднага след кат се отърси от него. Тя не подписа документите, че се отказва от него. Така никой не можеше да го осинови и щеше да се скита по детските домове.

Едва днес на малкият пациент му дадено удостоверение за раждане и то стана пълноценно човешко същество.

Така започна един живот, който бе опитан да бъде унищожен. На 2… ноември започна да съществува, официално по документ дете, което бе обречено на погубване и явна смърт.

Някои от богатите също имат сърце

петък, ноември 18th, 2016

originalЦентърът на града бе красив, но ако се вгледате в дворовете в покрайнините, ще видите разнебитени къщички, които са вече на повече от 150 години и частни къщи, които доживяват своя век на старци и бабички.

Зад тези стари, износени и негодни вече старини често пробягваха плъхове и маршируваха колони от хлебарки.

Навън валеше проливен дъжд. Можеш да видиш как пробягват хора с чадъри и такива без защита от дъждовната вода, които набързо я изтриваха от лицата си.

Мина кола. Голяма, червена, с тъмни стъкла. Изведнъж тя спря. Един от прозорците ѝ се отвори и се показа женска ръка с маникюр, която изхвърли на пътя малко рижаво коте.

Колата замина, а под дъжда остана да мяучи дребничкият нещастник. От там веднага мина друга кола, която обля малкия клетник с кална вода. Добре, че поне го заобиколи, а не го смачка.

Само за няколко минути рижото коте се превърна в крещяща за помощ мръсна буца кал.

Котето стоеше до бордюра и не можеше да се качи на тротоара, а минаващите коли го обливаха с мръсна вода от локвите. Малкото телце потрепваше и издаваше жални вопли.

Една кола спря. Тя бе от скъпите, гладка и лъскава. От нея излезе мъж с впечатляващо скъпо палто и безупречен черен костюм. Той си свали шала си, уви с него мокрото коте и го притисна към гърдите си.

Седна в колата си, а малкото постави на предната седалка. След това господина изтри с шалчето си безпомощното животинче. Позвъни на някого по телефона и поръча:

– Вземете мляко и гранули…. не знам какво точно ще яде.

Когато от отсрещната страна се съгласиха с новото попълнение на семейството, колата тръгна.

Така малкото изхвърлено коте се сдоби с мляко, топла постелка на която да ляга и добри човешки ръце, които да го чешат между ушите и коремчето. Ръце, които никога няма да го предадат.

Успя да го хване навреме

неделя, май 15th, 2016

indexЕвгени Павлов работеше като готвач в един от училищните столове на града. Той обичаше много децата. Видеше ли разплакано дете, отиваше при него и се стараеше да прогони мъката му.

Веднъж отиде до съседното селище за продукти. След като натовари всичко, се спря на една не много оживена улица и реши малко да отдъхне. Денят беше много тежък за него и умората си каза думата.

Вече затваряше очи, когато върху колата му падна мрежа против комари и мухи.

„Ааааа … и тук ли няма да ме оставят на спокойствие поне малко“, – каза си Евгени.

Той излезе от колата и бе решил сериозно да се скара на злосторника.

Когато вдигна очи нагоре, видя, че прозорецът бе отворен, а на корнизът му виси момиченце на не повече от годинка.

Евгени трепна, но бързо съобрази, къде ще падне детето и се премести бързо натам.

Момиченцето се бе отскубнало от прозореца и вече летеше надолу.

Евгени енергично пристъпи и разтвори ръце.

Когато усети малкото телце до гърдите си, той въздъхна дълбоко, притвори очи и каза:

– Слава Богу, успях да го хвана…

Детето бе ударило силно рамото му при падането си, но когато медиците от пристигналата линейка поискаха да го прегледат, Евгени махна с ръка.

– Нищо ми няма, вижте детето! Добре ли е?

– То е добре, но нека да ви прегледаме, – настоя лекарят от линейката.

– Добре съм, ще се оправя, – усмихна се Евгений на малкото момиченце.

Павлов отиде до колата си, седна зад волана и потегли.

Когато се прибра усети силна болка в рамото. Отиде до поликлиниката. Направиха му рентгенова снимка. Оказа се, че има малка пукнатина в костта.

– Няма страшно, – засмя се Евгени, – нали детето остана живо и нищо му няма.

А в това време майката на момиченцето обясняваше:

– Ането се облегна на мрежата, която бе закрепена за рамката, но се откъсна от прозореца. Протегнах ръце, но не успях да хвана детето, което полетя след нея. Къде е мъжът, който спаси дъщеря ми? Искам да му благодаря.

– Той си тръгна, – каза един от присъстващите, като посочи вече празното шосе, по което бе отпътувал Евгени.

Два различни начина

понеделник, февруари 15th, 2016

imagesСлед хаотичен и напрегнат ден Боряна сложи две годишната си дъщеря да спи в леглото. Тя затвори вратата на детската стая и се отпусна на фотьойла да си отдъхне.

След това включи телевизора и са настрои да гледна поредния сериал по него.

Двадесет минути по-късно вратата се отвори и се показа една рошава малка детска главичка. Вени, така я наричаше майка ѝ, бе  сложила ръка пред устните си и весело се кикотеше. Детето пристъпи с босите си крачета в стаята и …..

– Какво правиш, – скара се майка ѝ. – Нали те сложих да спиш. Кога ще се научиш да лежиш в леглото и да се държиш както трябва? Не ми даваш минутка спокойствие.

Боряна бе извън себе си от яд, тя не можеше вече да контролира нервите си. Напердаши малката палавница и отново я заведе до кревата. Нямаше прегръдка, мили думи и усмивка, а само разплакани детски очи и свито от страх малко сърце.

А нещата можеха да се развият и по друг начин.

Когато Вени влезе хихикайки в стаята, Боряна плесна с ръце и се усмихна:

– Охо, станала си сама от кревата. Наистина си пораснала и действаш вече самостоятелно. Искаш ли да станеш още по-голяма и да  правиш неща, които и мама прави?

Вени хитро я погледна и кимна с глава.

– За да стане това, сега трябва да си легнеш в креватчето и да заспиш.

След това прегърна малкото телце и го занесе отново в кревата.

Това не са два различни случая, а две различни отношение на майката към детето. Не съм против наказанията, но мисля, че  в случая по-силно би въздействала любовта.

Изборът е ваш.