Марта бе възрастна жена. Тя обичаше да се разхожда по морския бряг и да е наслаждава на морския бриз.

При разходките си хранеше чайките. Птиците се научиха и я очакваха в определено време на ежедневните ѝ места за разходка.

Един ден Марта падна от висока скала. Когато се опита да стане разбра, че е счупила крак и ръка и изобщо няма да може да се изправи.

Много скоро до нея застана една чайка. Тя нещо каза на непознатия си език и отлетя.

Птицата се насочи към къщата на Марта, кацна на перваза на прозореца и започна да го блъска с крилете си и да чука по него с клюна си.

Това необичайно поведение на чайката привлече вниманието на сестрата на Марта – Евгения.

Жената се досети, че птицата иска да я отведе някъде и покорно, макар и с малко съмнение, тръгна след нея.

Когато стигна до скалата, Евгения видя сестра си и извика:

– Марта! Добре ли си?

– Как ме намери?

– Тази чайка така силно биеше с крилете и клюна си по прозореца, че щеше да го счупи. След като излязох, тя полетя напред и спря, докато не тръгнах след нея не ме остави намира.

– Милата, – усмихна се Марта и погледна нежно към чайката.

Така благодарната чайка спаси благодетелката си.

Живееше в старата гора една малка добродушна светулка, зъл черен бръмбар и малки мушички.
Настъпеше ли нощта бръмбарът тръгваше на лов за тези дребни крилати насекоми.

Малката светулка съжалявала мушиците и се чудеше:

– Как да им помогна и да ги отърва от лапите на това недружелюбно твърдокрило насекомо?

Дълго мисли и накрая откри начин, как да ги предпази.

На другия ден светулката отиде при бръмбарът и му предложи:

– Вземи ме на работа при себе си.

– А какво можеш да правиш? – изпълнен със съмнения попита бръмбарът.

– Ще ти осветявам пътя през нощта.

– Искаш да кажеш, че ще бъдеш за мен като фенерче? – подскочи черния злодей.

Светулката само плахо кимна с глава в знак на съгласие.

– Това е страхотно! – възкликна бръмбарът.

И той си спомни колко често се блъскаше в тъмнината и натъртваше тялото си при падане.

– Чудесно, – зарадва се бръмбарът, – мушиците обичат да летят на светло. Аз ще ги виждам и ще ги ловя по-лесно.

Цялата гора се възмути:

– Какво прави тя?

– Помага на злият!

– Няма ли съвест?!

Даже дивите животни обърнаха гръб и престанаха да разговарят със светулката.

Какво можеше да направи тя? Нима можеше да им разкрие тайната си? Ако бръмбарът разбереше, всичко ще свърши и малките мушички ще погинат.

Светулката се направи, че не забелязва неприязънта на животните и през първата нощ тя се отправи на работа при бръмбара.

Мушиците забравиха всичко на света и доверчиво полетяха към светлината.

Но, когато забелязаха как от мрака изпълзя черният бръмбар, с ужас се втурнаха назад. Така мушиците успяха да избягат далеч от злия си враг.

А когато дойдоха на себе си, започнаха да осъждат светулката:

– Заради нейната светлина насмалко бръмбарът щеше да ни хване.

Горките, дори не се досетиха, че светулката с тайния си подвиг ги бе спасила от смърт ….

Пак заваля. Вятърът подгони облаците, но те се изляха, преди да бъдат отнесени на някъде. Кирил и Данчо бързаха да се скрият, докато отмине пороя.

Обувките им джавкаха, но това бе най-малката беда. Бяха излезли само за малко, а вятърът задуха изненадващо, последва и силен дъжд, който ги свари неподготвени.

Успяха да се вмъкнат във входа на близкия блок. Засмяха се и плеснаха десните си ръце.

– Успяхме! – извикаха двамата в един глас.

А в същото време си спомниха как необмислено бяха излезли, без да предвидят внезапните аномалии на времето.

– Мисля, че всички страдаме от слепота в определени моменти от живота си, – отбеляза Кирил.

– Случва се да сгрешим и да неоценим правилно нещата, но това прави ли ни слепи? – попита Данчо.

– О, съвсем нямах предвид физическата слепота. Ние страдаме от духовна слепота, – уточни Кирил.

– Духовна слепота? – недоумяващо вдигна рамене Данчо.

– Да, ние сме духовно слепи от момента, когато първите човеци Адам и Ева съгрешиха в Едемската градина, – обясни Кирил. – Човечеството стана сляпо за Божията слава и Неговите творения.

– Но … – опита се да възрази Данчо.

– Ние станахме слепи за присъствието на Бога и проявлението Му около нас, – започна да обяснява Кирил. – Затваряме си очите за факта, че Той идеално подхожда към нашите несъвършени сърца.

– Чувал съм, че на слепите хора им се изострял слухът. Тогава ….., – не довърши Данчо.

– Един ден всеки от нас поотделно чува Исусовия призив, – каза Кирил.

– Като силен глас ли? – недоверчиво ококори очи Данчо.

– Първоначално това е като шепот и ние си казваме, че това ни се е сторило.

– И когато разберем, че това не е станало случайно….?

– Казваме: „Да, Господи“. Пелената пада от очите ни и ние проглеждаме.

Данчо започна да осъзнава за какво говори приятеля му, но в него се таяха още съмнения.

– И какво излиза, поради това, че слухът ни е станал по-чувствителен, в даден момент започваме да развиваме духовно зрение?!

– Ние виждаме света по нов начин, чрез очите на Бога, – уточни Кирил. – Тогава откриваме как Той работи около нас.

– А ако се огледам в огледалото и все още не се виждам като красиво Божие дете? – Данчо обичаше да се противопоставя и тогава, когато бе вече убеден в противното.

– Тогава поискай от Бога очи, за да разбереш как той Те вижда, – Кирил се засмя и потупа приятеля си по гърба. – За Него ти си прекрасен и великолепен.

Дъждът беше поспрял и двамата решиха бързо да прибягат до домовете си. Кой знае дали няма пак да се излее, но този път неспасяемо?!

Тихият ветрец и засмяното слънце напомняха, че пролетта иде. Е, може пак дъжд или малко сняг да завали, но сме пред прага на обновлението на природата, когато всичко заспало в земята ще се събуди и ще тръгне нагоре, търсейки живот и светлина.

Григор отиваше при приятеля си Калоян. Крачейки бързо по алеята в парка той се изненада, когато видя Калоян да идва насреща.

– Вярно е, че закъснях, но можеше да ме почакаш малко, – укори приятелят си Григор.

– Извинявай, не исках да те обидя, но не ме свърташе на едно място, – заоправдава се Калоян. – Затова реших да те пресрещна.

– Да не си научил нещо ново, та толкова си се разбързал? – попита Григор и внимателно се взря в приятеля си.

– Фалшива вест или клюка, това ли си мислиш? – обидено сви устни Калоян. – Това са грозни думи. Не обичам тези съчетания от звукове.

– Колкото и да е странно, това е, което продава в милиони илюстровани и скъпи списания на някоя будка или супермаркет, – каза примирено Григор. – Може би си мислиш, че ти си над тези неща?!

Предизвикателството падна точно на място.

– Е, може да не чета тези списания, – заяви Калоян, – но съм също толкова виновен, колкото и тези, които ги четат, когато се радвам, че предавам човек, който не харесвам или ми допада новината за трудностите през, която преминава.

– Езикът е огън и когато говорим, трябва добре да се замислим какво правим, – натърти Григор.

– Не си ли забелязал, че клюките и разпространяването на фалшиви вести са защитен механизъм за запазване на нашето самочувствие? – усмихна се Калоян. – Те възниква от комплекса за малоценност.

– Фактически ние се изграждаме, като разкъсваме другите?!  – допълни Григор. – И не само с думи, но и когато чуем, че те са се спънали за пореден път, тържествуваме.

– Това е отровен навик, – намръщи се Калоян. – Той отразява нашата несигурност и липса на духовност. Ако всичко това ни карат да се чувстваме по-добре, ние се самозалъгваме.

– „Може ли и прясна вода, и солена вода да текат от една и също отверстие?“ – цитира Григор.

– Ако кладенецът в нас прелива, какъв резултати ще очакваме? – попита Калоян. – Ако чрез нас вместо любов, радост и мир, изведнъж се появят гняв, отмъщение и завист, това ще бъде ужасно и то не само за околните, но и за самите нас.

– Същевременно можем да поднасяме и нещо лъжливо, което не отговаря на истината, – каза Григор. – По този начин заблуждаваме хората.

– По-страшно е, когато сами вярваме в тези лъжи и ги разпространяваме без съмнение, – подчерта Калоян.

– Човек трябва да внимава какво говори, „защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш“, – заключи Григор.

Без дърва огънят угасва, без клюки или фалшиви вести кавгите умират.

Скоро утрото щеше да избистри лъчите си, а Янко и Юлиян стояха един срещу друг в стаята и тихо разговаряха. Те не усетиха как премина нощта. За тях нямаше значение, че тя скоро щеше да предаде властта си на деня.

– Мнозина са изоставили Исус Христос, – сподели наблюденията си от последно време Янко, – но все пак се опитват да Му служат от чувство за дълг. Te усещат тази нужда, която е предизвикана от тяхното собствено виждане.

– Причината за това е отсъствието на възкресенския живот на Исус у нас, – отбеляза Юлиян.

– Душата няма вече интимно общение с Бога, – допълни Янко. – Човек разчита на собствените си разбирания.

– Да, но това не е съзнателен грях и той не докарва наказание, – отчете Юлиян.

– Но веднъж осъзнал грешното си разбирането за Исус Христос, – потъна в дълбок размисъл Янко, – като си причинява съмнения, страдания и неволи, човек трябва да пожелае да се завърне при Бога.

– Трябва да се осланяме на възкресенския живот на Исус – отсече категорично Юлиян – и то на много по-силно, отколкото досега.

– Нужно е да си изградим навика постоянно да се допитваме до Него за всичко, – допълни Янко, – вместо да взимаме решения, основани на „здравия ни разум“, а едва след това да Го молим да ги благослови.

– Такива решения са откъснати от действителността, – заяви безусловно Юлиян.

– Ако вършим нещо поради дълг, ние се опитваме да живеем по стандарт различен от Исус Христос, – отбеляза Янко.

– Да, наистина е така, – съгласи се Юлиян. – Ставаме горделиви, арогантни и мислим, че знаем какво да правим във всяка ситуация.

– Тогава дългът е заел трона в душата ни, а не възкресенския живот на Исус, – каза с болка Янко.

– Не ни е казано да „ходим в светлината“ на нашата съвест или в тази ръководена от чувството ни за дълг, а да „ходим в светлината, както е и Той в светлината…“, – подчерта Юлиян.

– Когато вършим нещо по задължение, лесно можем да обясним мотивите си за действие, но когато правим нещо от уважение и почит към Бога, не може да има друго обяснение освен послушание и смирение спрямо Него, – отсече Янко.

– За това един истински християнин лесно може да стане обект на подигравки и неразбиране, – изтъкна Юлиян.

– Нека искаме от Бога, – наведе глава Янко, – да съживи смъртното ни тяло чрез могъщия възкресенски живот на Христос и да ни привдигне с нов прилив на силата Си.