Този ден беше необяснимо напрегнат. Група мъже бяха събрани в дома на Димитър.

Никой от мъжете не знаеше защо е повикан и се страхуваще да не е някаква клопка. Всеки от тях от години се занимаваше с някакъв вид търговия.

Димитър ги покани първо на трапезата отрупана с разнообразна храна и питиета. Когата привършиха гощавката Симеон не се стърпя и каза:

– Димитре, сега ни кажи за какво си ни събрал.

Останалите закимаха глави в знак на съгласие с думите на Симеон.

Димитър не бързаше да обяви повода за събирането, но тъй като видя, че останалите бяха нетърпеливи, каза:

– В последно време нашата дейност, започната от нашите деди, предадена от бащите ни, ни направи едни от най-търсените търговци, не само в района, но и зад пределите на страната. Но нещата започнаха да се променат и то не в наша полза.

– Тази година не беше добра за всички ни, – призна Михаил. – Признавам, че и моя бизнес пострада, но не виждам смисъл да обсъждаме това и без това нищо не можем да направим.

– Напротив, – каза Димитър. – Ако работим заедно, можем да променим нещата. Причина за падането на доходите ни се дължи на няколкото мирни договори, които подписа страната ни с някои държави. Нашата търговия печели от войни, размирици, бунтове, атентати, …., а не от мира.

– И какво предлагаш? – намеси се Георги. – Да сложим край на мира?

– Да, – каза Димитър, – точно това предлагам.

– Но това е абсурдно, – възкликна Гено.

Всички останали изглеждаха стреснати и изненадани.

– Войната и воените действия са ни нужни, Георги, – каза спокойно Димитър. – Те са ни необходими, за да оцелеем.

Георги беше готов да оспори това твърдение, но Слави се намеси;

– Почакай , Гоче, остави го да каже каквото е решил да казва. Може би има някаква добра идея, за да се измъкнем от кризата.

– И преди е имало периоди, – започна Димитър, – когато такива мирни договори са предизвикали застой на пазарите,  на които търгуваме. Но тази година мисля, че ще се съгласите с мен, беше особено лоша. В последно време загубихме доста канали.

– Вярно е, – прекъсна го Горан, – след подписването на последния мирен договор, конкуренцията между нас и по-младите съпернически фирми започна да става още по-жестока.

– Моя бизнес пострада най-много след него, – каза Явор, – много повече от вашите.

– Е, все някак ще можем да съживим работата си, – полугласно се обади Станой.

Димитър изгледа всички присъстващи и каза:

– Искате ли жените ви да просят хляб на улицата? Желаете ли вашите скъпоцености и къщите ви да бъдат продадени? Погледнете внимателно какво става пред очите ви. Има вече някои, които са загубили всичко.

– Това е отвратително, Димитре, – каза Радко и се намръщи. – Естествено, че никой от нас не го иска.

– Ако не направим нещо, това и нас ще ни сполети, – натърти Димитър. – Няма нужда да седим тук и да чакаме унищожението си, като от ден на ден ставаме все по-бедни.

– Трябва да направим нещо, преди да изгубим всичко, – плесна с ръце Симо.

– Не разбирам, Димитре, – каза Явор, – как планираш да се нарушат тези мирни споразумения?!

– Има разделения и боричкания за власт във върхушката на повечето страни, – каза Димитър. Нека използваме момента и да започнем широкомащабно настъпление.

– И какво точно предлагаш, за да стигнат нещата до война? – попита Станой.

– Достатъчно е малко пламъче на недоволство само, – подчерта Димитър. – Например, за възвръщане на стари територии, които са били завзети през по-късни години.

– Ако започнем така задкулисно война, има ли надежда, че ще я завършим? – възрази Атанас.

– В крайна сметка няма значение кой ще победи и в единият, и в другия случай печалбите ни ще се увеличат, – засмя се Димитър.

– Но какво точно трябва да се направи? – попита Горан.

Димитър се засмя.  Беше успял да ги заинтригува. Това личеше по лицата и гласовете им. От тук нататък беше лесно. Всеки щеше да поеме своята част и те отново щяха да печелят за сметка на смутове и военни стълкновения.

Това стана, за да ни припомни едно древно събитие.
В онова далечно минало хората обезумяха и решиха да си построят кула, която да достига небесата. Бог раздели езиците им за да разруши злото им съгласие.
Святият Дух слезе над апостолите във вид на огнени езици, за да съедини разделеното човечество.
И се извърши дело ново и чудно.
Така, както в древността езиците разделили човечеството и разтрогнали злото им съгласие, така огнените езици на Педесетница довели разделените до единомислие.
Святия Дух се излял чрез огнени езици, защото в нас са пораснали тръните на греха.
Така както земята е богата и плодородна, но ако се остави без да се обработва, произвежда множество тръни така и нашето естество изплъзнало се от ръцете на Създателя, вместо да произвежда прекрасни плодове и добродетели, не приемайки плуга на благочестието и семената на богопознанието, поражда нечестие.
И както често се случва да не се вижда лицето на земята от тръните и плевелите, така и благородството, и чистотата на душата не се виждат, докато не дойде очистителния огън на Святия Дух и не ни направи способни да приемем небесното семе.

В задния двор Лили простираше дрехи и чаршафи.

– Не ме докосвай, – извика тя, когато Стоян се доближи.

– Виж не съм дошъл да се караме, – каза премирено Стоян, – не сме се виждали доста отдавна.

– Тъй ли? – сопна му се Лили. – Чудех се къде ли се запиля?! И за какво те прибраха в затвора? – очите ѝ святкаха яростно.

– Контрабанда на алкохол, – троснато отвърна Стоян.

– Не знаех, че се занимаваш с такива работи, – с ирония подчерта Лили.

– Е, все някак трябва да се изкарват пари, – с поглед забит в земята, тихо каза Стоян.

– Да не би децата ти да гладуват? За твое сведение, те работеха, докато ти беше в затвора, – Лили фучеше като бясна. – За какво си дошъл?

– Просто да ти кажа здравей, – помъчи се да я умилостиви Стоян – и да ти кажа, че много ми липсваше. Защо не дойде да ме видиш поне веднъж? – в гласа му се прокрадна укор.

– Имаш вид все едно си бил на почивка. Ял си по три пъти на ден,  – заяде се отново Лили, – а аз и децата ти само по един път. Най-малко пет килограма си наддал.

Стоян разпери ръце. Не знаеше вече какво да ѝ каже.

– Не помисли ли преди да се забъркаш в такива работи, – започна да го мъмри Лили. – Почти на 45 си, а се държиш като тийнейджър. Питаш ме защо не съм ти дошла на свиждане, че защо да идвам? Когато реши да правиш контрабанден алкохол, дойде ли да ме попиташ дали съм съгласна?

Стоян усети, че Лили е много ядосана.

– Добре де, следващия път като се проваля, ще гледам никой да не разбере, – по лицето му се четеше тъга и безнадежност.

Лили се чудеше да го приеме или да го смачка и да го изрита. Стоян с болка тръгна към входната врата.

– Не ходи никъде, – гласа ѝ трепна и стана по-тих, и нежен. –  Пази се! Тревожех се за теб още от първия ден, когато те прибраха в затвора.

– Не ми ли каза, че на мен там ми е било по-добре, отколкото на теб тука? – заяде се на свой ред Стоян.

Двамата се погледнаха. След това с мълчаливо съгласие се отправиха към дома си.

Тук не става въпрос, относно незнанието  или някаква заблуба на Римския понтифик, а по-скоро за затваряне на очи пред нарушение на приети норми.

Колонизатори и мисионери в Южна Америка срещнали през 16 век животното кипабара. Това е гризач, който води полуводен начин на живот.

Те помолили папата да обяви кипабарата за риба, така че месото на това животно да се яде по време на постите и той любезно дал съгласието си за това.

Пак е 8-ми март. Какво може да се случи на този ден? Каквото и да стане, то ще е без нашето мъжко съгласие.
В нощта на 7-ми срещу 8-ми на всички мъже, освен тези, които са в командировка им се вдига кръвното, но от здравеопазването мълчат, не предупреждават, че е опасно.
Според статистиката, повечето от мъжете, които са почнали да поздравяват жените преди 70 години, сега имат блед вид и отпусната кожа.
Къде е този поет, който е крещял: „не може да се живее без жени на света“? Жените ги има, но не и него.
В първобитната мезозойска ера относно подаръците е било къде по-лесно. Натурална кожа, костенурски гребени, слонови кости, широк асортимент.
Какво щеше да стане ако жените ги нямаше?
Въздухът щеше да стане по-чист, защото парфюмерията нямаше да съществува.
И златото ще получава повече златни и валутни резерви в Националната банка. Златоносните вени, между другото, вече намаляват! А златоносни жени? !
И все пак, ако не са жените, картинката щеше да бъде много тъжна. Няма да има на кого да си даваме заплатата, а в градския транспорт всички щяхме да сме седнали.
Добре де, нека има 8-ми март, нека е празник. Но трябва ли да се празнува изобщо?
Може би не ние, а те трябва да ни поздравяват. А може би празниците трябва да се редуват, днес женски, утре мъжки и т. н., за да привикнем. Възможно е, не идеята да е виновна, а самия процес.
Не може ли по-просто и по-спокойно да се живее? Например, цялата година да е празник и всеки живот да е празник. Може би това е истинският празник, а не международения.