На мегдана пред селския ресторант нямаше много хора. Дали жегата ги бе разпръснала или предпочитаха хладните вечери не знам, но по това време само един-двама седяха на масите отвън и тихо си приказваха.

Днес дядо Ганчо и чичо Стоил бяха седнали точно под големия орех на сладка приказка. Като отговорни люде, те обсъждаха политическата обстановка у нас и в света. Не оставяха на заден план и злободневните ежедневни проблеми.

– Днес над семейните ценности е надвиснала огромна заплаха, – въздъхна тежко чичо Стоил.

– Тази угроза е може би най-страшната, – поклати тъжно глава дядо Ганчо. – Такава до сега не е имало в историята на човечеството.

– Виж само какво става у нас, – посочи с ръка неопределено на някъде Стоил. – По необходимост или по собствено желание, жените ходят на работа.

– И техния брой е много по-голям от преди, – допълни дядо Ганчо.

– Много от тях изпитват чувство на вина пред децата си, – продължи приказката си чичо Стоил. – тези неоформени още създания прекарват времето си в детската градина или училище, а после се завръщат в празния си дом.

– За много жени, да не говорим за мъжете, – махна с ръка дядо Ганчо, – издигането в професията и създаването на кариера, са станали много по-важни от взаимоотношенията в семейството.

– Чудно ли е тогава, че има толкова много проблеми в семейството? – попита Стоил.

– Как не осъзнават, – сбърчи големите си вежди дядо Ганчо, – че всяко материално постижение е краткотрайно, а децата са съкровище, чиято стойност е вечна.

– Ние сме отговорни преди всичко за това, – подчерта чичо Стоил, – нашите деца да растат в дом, където се почита Бога и царува Христовата любов.

– Така е, – съгласи се дядо Ганчо, – но де акъл за всичко това.

Многото дъждове, които ни заливаха изобилно, отдавна бяха спрели кранчето си. Наближаваше жетва и естествено се очакваше да бъде непоносимо горещо.

В такива дни хората бягат към планините или във вилите си закътани в някоя гориста местност.

Васил Петров бе вече се отегчил от градския живот и бързаше към малката си къщурка построена върху половин декаровия парцел, в подножието на планината. Надяваше се на зеленина, свеж въздух и много приятни мигове на отдих.

Когато спря пред дървената порта и импровизираната ограда от тел и колове, го заля разочарование и болка.

Неговите цветя пред едностайната сграда бяха увехнали и потънали в гъст все още зеленеещ се буренак. Тежка въздишка се изтръгна от гърдите му:

– Горките цветя! – изстена Васил. – Не е имало кой да се погрижи за вас.

Изведнъж в мислите му се появи прашна книга, на която едва се различаваха някои от буквите ѝ отпред. Той веднага я позна. Това бе Библията.

– Но защо е толкова прашна? – попита се сам. – Явно собственикът ѝ не знае стойността ѝ, но ако започне да я чете…. „Тревата съхне, цветът вехне; но Словото на нашия Бог ще остане завинаги“.

В съзнанието си Васил видя множество ръце, които се протягаха към Библията.

– Има толкова много хора, които искат да имат тази ценна Книга, – каза си той. – Да им изпратим нашите прашни Библии или …… по-добре да ги отворим и да започнем да ги четем. Всеки нейн екземпляр зове: „Прочети ме!“ Четейки я ние очистваме праха, натрупания грах, в душата си.

Не позволявайте на Библиите си да прашасат. Четете ги, задавайте въпроси върху прочетеното, разсъждавайте. Това е явно предизвикателство отправено към всеки един от нас, който е приел да се нарича християнин. Какво чакате, чувството за вина от действащия грях в живота ви, да господства над вас ли?

Денят бе хубав. От толкова време слънцето не се бе показвало, но сега разсипваше щедро от топлината си и осветяваше ярко всичко наоколо.

Жеко стоеше навън със своите две кучета Рош и Пепо. Поради лошото поведение на Пепо, той бе привързан на каишка.

Рош спокойно стоеше през цялото време от едната страна на Жеко. То бе много добро куче, а Пепо постоянно изпитваше търпението на своя стопанин.

Е, Жеко е имал и по-добри дни с него, но днес той постоянно се дърпаше и обтягаше каишката около врата си. Въпреки желанието му да се отдалечи, кожената ивица обиколила шията му го ограничаваше.

Наблюдавайки кучетата си, Жеко се замисли:

– Не сме ли и ние така? – каза си той. – Понякога сме като тези животни и децата, които постоянно тестват границите поставени от родителите и приятелите им. Като тинейджъри се опитваме да станем независими, а когато станем по-големи ограниченията за нас се поставят от работодателите ни.

Жеко се почеса по главата, загледа се към близката гора обгръщаща близкия хълм и продължи с разсъжденията си на глас:

– Колко далеко можем да се дърпаме и настояваме на своето? Хубавото е, че Бог не ни е поставил каишка, за да ни държи в Своята воля. Той ни е дал право да избираме. Но с този избор не отиваме ли много далече? Прекалено много грехове от наша страна изтриват в съзнанието ни границата между правилно и неправилно. Какво всъщност Той е направил с нас?

Жеко крачеше с кучетата си и весело си подсвиркваше. Хубавият ден подхранваше доброто му самочувствие.

– Бог ни е отпуснал по-дълъг повод, – засмя се Жеко, – за да ни върне обратно, като ни помогне да преодолеем срутилите се върху нас неприятности и да ни даде правилия начин на живот. Колко е хубаво, че Исус ни замести, изтърпявайки наказанието – смърт, което ни се полагаше за греховете ни, за да живеем един пълноценен живот изпълнен с Неговата любов.

Пепо подръпна нервно каишката си, след като нещо изшумоля в близкия храст край пътя, но това не спря разсъжденията на Жеко.

– Нека изчислим какъв е резултата от следването на Бога. Тази стойност е вече изплатена, като прибавим и нашата цена, получаваме живот, който дори не можем да си представим. Непрекъснато се изпитват границите поставени от ежедневието ни, но това не важи за Божията любов, защото Тя няма граници. Само заради Нея си заслужава да Го следваме и да не се отклоняваме от волята Му.

По пътеката вървяха човек и две кучета. Всяко от животните кротко пристъпяше край стопанина си.

Пепо сякаш прозря разсъжденията на Жеко и без да се дърпа вече, мирно и с удоволствие следваше, макар и на каишка, господаря си.

Вън бе студено, но в заведението се бе развихрила разгорещена дискусия. Млади и средни на възраст мъже оспорваха гледните точки и разбирания на другите. Спорът се водеше на висок глас и всеки минаващ можеше да чуе за какво спорят тези мъже.

– Преживяхме социализмът, който щеше да прерасне в комунизъм, но се оказа, че това е само една химера.

– Нима капитализмът или днешната „демокрация“ са нещо по-добро?

– Тогава коя е най-добрата икономическа система за човечеството?

– Това е индивидуалното и „свободно предприемачество“.

– А защо не общество, което се опитва да ограничи неравенството?

В заведението влезе старец. Той огледа спорещите, усмихна се и каза:

– Какво ще кажете за система, в която ако имате пари и дадете в заем на някой беден, да не  му налагате лихва.

– Как така без лихва? Тогава къде отива печалбата?

– А ако всички дългове на гражданите се анулират на всеки седем години? – попита старецът.

– И да се отърват без последствия? Не е честно!

– Или на всеки 50 години повечето от недвижимите имоти да се връщат на първоначалните собственици, – предложи възрастния човек.

– Как така, ще им се връщат? Къде е тук справедливостта?

Старецът се засмя:

– А какво ще кажете ако всички, които печелят добре поддържат чужденците, сираците и вдовиците и разделят продуктите, които имат с тях.

– Няма ли да им е много? Нали държавата им дава помощи.

Мъжете гледаха ожесточено старецът, но той не се вълнуваше много от това и премина към следващото си предложение:

– От крадците да изискат да платят 4-5 пъти стойността на това, което са откраднали.

– Няма ли да е много жестоко?

– Старче, имаш ли още абсурдни предложения?

– Да, – каза кротко възрастния човек, – Бедните и богатите да са равни пред закона.

– Каква е тази абсурдна система?

– Това не е капитализъм или социализъм, а визия за напълно различен свят. Идеите, които ви предложих идват от Тората, която предлага радикално различен начин на живот за човешките същества в обществото, – заключи старецът.

– Тората е закон, – намеси се една от сервитьорките, – но има нещо повече от това. За да го разбере човек, трябва да осъзнае какво Исус Христос е направил за всички нас.

Мъжете я изгледаха враждебно, но вече нямаха желания да спорят и се разотидоха.

Облаците намръщено следваха пъплещите по земята. Вятърът свиреше между клоните и песента му смразяваше всяка душа.

Петьо и Герасим решиха да отидат до един магазин, който наскоро бе отворен.

Когато влязоха в помещението за продажби на стоки, Петьо започна да разглеждат изложеното.

– Колко ли струва това? – попита той.

– Един лев, – отговори Герасим.

Петьо избра друга стока и попита пак за стойността ѝ. Отговорът бе:

– Един лев.

– Ти шегуваш ли се? Всичко ли в този магазин е по един лев? – остана смаян Петьо.

– Да, – кротко отговори Герасим.

За Петьо бе много трудно да повярва, че всичко струва толкова малко.

– Ти питаш като хората изразяващи неверието си, когато чуят колко струва спасението им, – засмя се Герасим.

– А колко струва спасението? – попита съвсем сериозно Петьо.

– Нищо, – отговори Герасим.

– Как така? – ококори очи невярващо Петьо.

– Исус плати цената, – обясни Герасим.

– И не трябва нищо да правя за спасението си? – поклати глава недоумяващо Петьо.

– Ти се спасяваш по благодат чрез вяра, – допълни Герасим.

– Но аз съм грешник, – призна си Петьо.

– Затова се нуждаеш от Исус, – усмихна се Герасим. – Сам нищо не можеш да направиш, за да се спасиш.

– Нищо.

– Да, нищо! Това е дар от Бога.

Петьо още не можеше да проумее чутото.

– Ти не трябва да разбираш всичко това, просто повярвай и остави Божия Дух да извърши останалото, – заключи Герасим.