Лия имаше интересна професия. Тя бе журналистка. Ожени се и забременя, но това нея спря да отразява горещите новини в местния вестник.

А това изискваше пътуване в какви ли не превозни средства.  Веднъж тя бързаше, а въртолета, в който беше попадна в зона на турболеннтност.

Машината се мяташе като луда във въздуха.

Лия беше в последните месеци от бременността и за това трудно пазеше равновесие.

Преди да полетят Виктор я бе посъветвал:

– Сложи си колана.

– Не ми е удобно с него, – отговори капризно тогава Лия.

Но сега беше късно, да прави каквото и да е. Тя се откъсна от въртолета и полетя надолу.

„Ще падна долу и ще е разбия, – мислеше и Лия. – Детето ми никога няма да се роди…..На някой покрив или асфалт … имали значение, къде точно ще се размажа?“

Лия падна много близо до една стена и попадна върху платнен навес, защитаващ от слънцето прозорец на 14-я етаж. Това намали скоростта на падането и смекчи удара.

След това Лия продължи своя кошмарен път надолу от сенник на сенник, все по-надолу и надолу.

Баба Магда, 66 годишна жена, току що бе излязла от входа, за да разбере какъв е този трясък. Повдигна глава, замря в ужас и прехапа устни.

– Боже, ще се прибие ….., – едва успя да каже възрастната жена.
Всичко стана за секунди…..И Лия падна, но не на земята…., а върху главата на един случаен минувач, някой и Григор  Динчев, който веднага умря на място.

Никой не съжаляваше за него. Хората само поклатиха глава и казаха за Григор:

– Той бе мошеник, продаваше наркотици. Е, поне сега ще си отдъхнем от него.

Лия веднага бе изпратена в болницата. Лекарят, който я прегледа бе смаян:

– Нямате никакви наранявания, само няколко ожулвания и драскотини.

По-късно в болницата дойде съпругът на Лия, Антон Той бе притеснен и още от вратата започна да разпитва:

– Къде е Лия? Добре ли е? Какво е състоянието ѝ?

Медицинската сестра сам му е усмихна и го поведе към една стая. Когато влезе, Антон намери не само съпругата си жива и здрава, но и едно очарователно малко момченце, което Лия успя да роди малко след падането.

Антон се успокои, а след това се пошегува:

– О, намерила си време и да родиш!?

– Раждането бе преждевременно, – засмя е Лия, – но благополучно.

Двамата е прегърнаха и отправиха очи към малкия спящ юнак, който дори не бе разбрал през какво бе минал …..

Беше лято. Камен Григоров седеше на масата и пишеше големия си труд за явленията в атмосферата. Прозорецът на стаята с изглед към булеварда бе широко отворен.

Днес Камен пишеше поредната глава, в която разказваше за вятъра. Той бе доволен от себе си, защото намери много добри примери, с които да илюстрира твърденията си.

Изведнъж небето се изпълни с облаци. Задуха силен вятър, който подхвана всички листове от масата и ги отнесе през прозореца.

Григоров наблюдаваше с болка как листовете, които току що бе изписал, летяха свободно понесени от вятъра над дърветата. Малко след това заваля проливен дъжд.

Камен разбра, че няма да може да събере разхвърчалите се листове и  с мъка изстена:
– Край, трудът ми отиде на вятъра. Безсмислено е да търся някой от листовете … Ето заваля, дори и да намеря някой той ще бъде унищожен от водата.

Григоров затвори прозореца и отпусна безпомощно ръце.

След няколко дни един млад мъж, потърси Камен в дома му. Когато ученият му отвори, мъжът му подаде няколко листа хартия.

– Изглежда това е ваше, – каза младият мъж.

Григоров разгледа листовете и остана изумен. Това бе главата, която бе писал, малко преди вятърът да му я „отнеме“.

– Невероятно! – възкликна Григоров. – От къде имате това?

– Аз съм Виктор Манчев, – каза младият мъж. – Работя  в печатница. Живея съвсем наблизо до вас .

– Млади човече, вие ме спасихте. – каза Камен вече по-спокойно. – Моля ви, разкажете ми как ги намерихте? Вятърът ги носеше толкова високо, че бях изгубил надежда някога да ги видя отново….

– Бях ходил до в къщи да обядвам, – започна разказа си Виктор.- На връщане видях на земята смачкани и мокри листове. Помислех си, че съм ги изтървал от чантата си. Затова ги взех внимателно и ги занесох в печатницата …..

– Чудо, – извика зарадван Григоров, – сам вятърът се е погрижил трудът ми да отиде направо в печатницата.
Двамата мъже се разсмяха…..

Крум пристигна. Асен се бе събудил от двадесет и осем часов мъртвешки сън.

– Слава на Бога, – извика хазайката на Крум, – най-сетне някой да дойде, да го види.

И тя задърпа Асен нагоре по стълбите.

– Приятели сме, но не много близки, – каза смутено Асен. – Явно на мен се е паднала честа да бдя край леглото му.

Хазайката въздъхна облекчено.

– Боях се, че ще си отиде като куче, без да има кой да се помоли за него, освен мен и жените в църквата. Изпратих съобщение до началника в службата му, но той като разбра, че е заразно болен, отказа да дойде.

– А вас не ви ли е страх? – попита Асен.

Тя поклати глава.

– И аз като вас смятам, че това е мой дълг. Ако Бог иска да умреш, ще умреш.

Асен кимна мрачно. Той свали палтото си и попита:

– Ще мога ли да разговарям с Крум?

Хазайката го въведе в стаята и предложи:

– Да ви донеса чай.

– Не, не е необходимо, – бързо отговори Асен.

Той седна на стола до леглото. Лицето му бе загрижено, а веждите му бяха вдигната разтревожено. Асен изчака да заглъхнат стъпките на хазайката и каза:

– Не е от най-веселите милосърдни сестри, но поне е всеотдайна.

Крум само кимна с глава. Даде знак на Асен, само леко да го привдигне на възглавницата. Изненадващо за мършавия си вид Асен подхвана Крум под мишниците и с лекота го изправи.

– Да дръпна ли пердетата? – попита Асен. – Тук е тъмно като в гробница.

Крум отпи от шишето до леглото малко вода и каза:

– Недей, очите ме болят, а и нямам нужда да те виждам, познавам те добре.

– Достатъчно добре ли? – засмя се Асен. – Като си помисля само странични обстоятелства са ни събирали заедно.

Възцари се мълчание.

– Едва вчера разбрах за тежкото ти състояние, – каза Асен. – Бях в заведението, когато чух, че някакъв самотник, се е разболял тежко и никой не идвал при него. Когато излизах попитах един от сервитьорите: „Кой толкова тежко се е разболял?“ И той ми каза твоето име. Направих се, че не те познавам…

Крум се изкашля, а после каза:

– И аз бих направил същото, все пак не сме много близки и ти не би могъл да поемеш някакъв ангажимент за мен, но все пак ти благодаря, че ме посети.

– Остави сега тези приказки, – намръщи се Асен. – кажи ми от какво имаш нужда и с какво мога да ти помогна. Кой знае, утре и аз мога да падна и ако няма никой край мен, ще си отида, ей така …..

Надя се разходи с майка си, а после двете тръгнаха към къщи. Малко след това се прибра и Таня от училище.

След обяд двете момичета се скараха. Майката скочи да ги „разтървава“. Позната история нали?

Вечерта Слави, бащата на Таня и Надя, се върна от работа. Момичетата му разказаха за неприятностите си и той ги успокои. Той умееше много добре да прави това.

И отново в дома имаше любов, смях и игри.

Но Таня беше тъжна. Тя няколко пъти погледна към майка си, сякаш искаше да ѝ каже нещо.

– Таня, искаш ли да си поговорим? – попита майка ѝ.

– Да, мамо.

Таня затвори вратата на стаята. Двете дълго седяха и мълчаха. Очите на Таня се напълниха със сълзи.

– Кажи ми, – помоли я майка ѝ, – какво те измъчва?

– Мамо, ти знаеш, че аз много те обичам ….но ти не беше права…. Мога ли да ти кажа, че ти сбърка?

– Можеш, Таня.

– Когато се скарахме със Надя, ти дойде и ни каза да прекратим и да отидем бързо в кухнята. Дори не попита какво се е случило. Надя ми се изплези, а аз бях толкова разстроена. Исках да ме прегърнеш, а ти се ядоса.

Майката прегърна Таня и каза:

– Прости ми, Таня.

– Мамо, нали не ми се обиди, че ти казах това? Отдавна исках …., но се страхувах да не те разстроя. Ходих в църквата и там всичко разказах на Бога. Сега ти казах и на теб, и ми стана по-леко.

– Не, мило дете, не съм се обидила. Просто ме боли, че бързо съм забравила как аз бях в детството си….. Плачех за това, че моите родители бяха постоянно на работа и нямаха време за мен. Много често обливах със сълзи плюшеното си мече. Тогава обещах, че с моите деца няма да бъде така. Благодаря ти, Таня, ти много ми помогна. Бих искал да знаеш, че ти, сестра ти и баща ти сте най-важните за мен и бих искала да сте щастливи.

После двете дълго седяха, плакаха и си говореха.

Съседите гледаха Петър Николов и не можеха да повярват на очите си. Често си шушукаха зад гърба му:

– Направил някакъв експеримент върху себе си.

– Ял безсмъртни бактерии.

Колегите му го уговаряха:

– Като не искаш нас, поне семейството си включи в експеримента.

– Не съветвам друг да повтори опита ми, – казваше загрижено Петър.

Николов бе доктор по геологоминералогическите науки В университета се занимаваше с проблемите на вечно замръзналата земя.

Бактериите бяха негова специализация, макар и не пряка. Преди 20 години микроорганизмите бяха пленили Николов. Той изучи всичко, което учените бяха открили още в началото на 20 век за бактериите във вечно замръзналата земя на полюсите.

Самият той участва в не една експедиция. Увличаше се от идеите на геронтолизите и микробиолозите. Пет години прекара в микробиологичната лаборатория на Университета в Хокайдо, опитвайки да разшифрова ДНК на бактерията.

Тази бактерия Николов беше намерил в замръзналата почва високо в планината и най-странното, тя бе жива. Това беше парадокс, сензация.

– Защо всички живи организми на земята живеят ограничено време? – Петър се разхождаше неспокойно из стаята и разсъждаваше на глас. – Състава и биохимията на клетките до сега е добре изучен. Знаем, че при натрупване на повреждания се нарушава синтеза, разрушава се ДНК. До днес смятахме, че това е основната причина за стареенето и смъртта на живите организми.

Петър разроши косата си с ръка и се вгледа в изследванията си.

– Странно, но с древните едноклетъчни, намиращи се в замръзналата земя, нищо подобно не се случва. Те не се разрушават, не стареят и не умират. Живеят много години и се чувстват много добре. Микроорганизмите са били обградени от лед, но вътрешноклетъчната вода не е замръзнала. Нейното количество се оказа само седемнадесет процента по-малко, отколкото в традиционните растителни клетки.

Бактерията, която Петър изследваше се оказа суперприспособима. Той я бе поставил в бутилка с коняк. Течността помътня но бактерията остана жива.

– Невероятно! – възкликна Николов. – В природата съществуват организми, които не умират от алкохола. Те не само не умират, но и се размножават в него.

Антон, един от колегите му бе полюбопитствувал:

– Ти така ли ги погълна?

– Не разбира се, – засмя се Николов. – В такава концентрация е опасно да се опитва. Конякът използвам само за експеримента. Аз погълнах няколко бактерии, но в безопасна концентрация заедно с вода.

Николов преди да изпробва бацила на себе си, бе провел не малко експерименти с плодови мушици и мишки.

– Резултатите са направо зашеметяващи, – бе споделил с колегите си Николов. – При мишките се подобри двигателната активност и се увеличи продължителността на живота им. Това е парадоксално, защото обикновено тези неща са несъвместими. Колкото повече енергия изгаря организма , толкова по-малко той живее.

Изглежда част от тези бактерии бяха попаднали в питейната вода на района, защото той се славеше с много столетници, независимо от лошата среда и тежките климатични условия.

– Навярно тайната на столетниците тук се крие в уникалните свойства на бактерията, – предположи Николов.

– Как реагираха жена ти и децата ти за този рискован експеримент? – подпита го Стоян, негов приятел от детството.

– Те бяха против, – каза Николов. – Страхуваха се, че мога да умра.

– Изглеждаш по-млад и съвсем си престанал да боледуваш, – подхвърли му Антон.

– В науката се говори за резултат, когато е налице статистика, доказателства и заключения, – каза сериозно Николов. – За опитите с мушиците и мишките написах статия, но за личния си опит нямам морално право да говоря. В крайна сметка, моите субективни заключения могат да бъдат и погрешни.

– Кажи на хората, че тези бактерии действат положително на човешкия организъм и те ще решат, че това е еликсирът на безсмъртието, – засмя се Горан.

– Да но до еликсирът е още далече, – натърти Николов. – Ние не знаем защо живеят полкова дълго и как се приспособяват към всякаква среда. Какво ги защитава, та техния геном не се поврежда? Това ни предстои да открием.

– Ако разгадаем тази загадка, – усмихна се Мирон, – открили сме тайната на дълголетието.