Дядо Жельо много обичаше внуците си. Той често ги събираше край себе си и им разказваше интересни истории.

Днес децата бяха наострили уши и с нетърпение чакаха старецът да започне.

– Много морски костенурки са застрашени от изчезване, – с болка отбеляза дядо Жельо.

– Може би са се навъдили много животни, които ги ядат, – предположи Павката.

– Не, не, – възрази Пламен, – днес хората замърсяват природата и затова много животни изчезват.

– Това може да се случи при видове, но не и при морските костенурки, – подчерта дядо Жельо.

– Коя е истинската причината? – попита припряно Мая.

– Морските костенурки се раждат при пълнолуние, – започна да разказва старецът. – Когато се излюпят, лунната светлина ги води към океана. Техния живот е във водата. А знаете ли къде са намерени мъртви морски костенурки?

– Къде? – в един глас извикаха нетърпеливо децата.

– Между осветеният от пълната луна път във водата и изкуствената светлина, която идва от крайбрежните къщи, лампите и фаровете на минаващите коли, – отговори дядото. – Изкуствената светлина е заблудила костенурките и ги е отвела към смъртта.

Тежка въздишка се отрони от детските гърди.

– Но хубавото е, – дядо Жельо се усмихна, – че неустоимата светлина на Исус, ни води към живот. Неговото слово е светилник на нозете ни и виделина на пътеката ни. Той ни дава сила да бъдем светлината Му в този тъмен и мрачен свят.

Децата се оживиха, а старецът продължи:

– Ако прилагате Словото Му в живота си всеки ден, ще можете добре да разпознавате изкуствената светлина на врага. Останете в осветения път на Господа и светете ярко за Христос в дома си и навсякъде по тази земя.

Милан и Милка се разхождаха.

Опиянена от красотата на околността, Милка възторжено възклицаваше:

– Погледни онази плачеща върба, колко е нежна. Полята са покрити с килим от трева. Усещаш ли нежната ласка на стръкчетата по краката си.

– Планетата ни постоянно става мрачна, безплодна и пуста, – мрачно сподели Милан.

– Така ли изглежда земята на твоя живот сива, лишена от истинска красота, радост и щастие? – попита тъжно Милка.

– Да, за съжаление, – отговори Милан.

– Тя е пуста поради отсъствие на любов, – с болка констатира Милка. – Може би е грозна заради белезите на греха и преживяното страдание.

Милан само тежко въздъхна и махна с ръка.

– Ако Бог, чрез силата на Словото Си, е преобразил Планетата Земя в нещо красиво, Той може да направи същото и за теб. Помоли Го за това, – посъветва го Милка.

Милан само вдигна рамене, но същевременно нещо се пречупи в него.

Вероятно е започнало преобразяването му.

Крум отбеляза:

– Когато се изкачваме на планината, осъзнаваме две конкуриращи се сили: закона за гравитацията и закона за фотосинтезата.

– Изкачването е по-трудно, защото тежестта на нашата маса е постоянно придърпвана надолу от гравитацията. За щастие, Бог е създал и закона за фотосинтезата, който кара всички живи същества да се стремят към слънцето, – добави Слави.

– Забележи, – Крум вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – Ако фотосинтезата не беше по-мощна от гравитацията, всичко щеше да се срути под собствената си тежест. Нямаше да имаме храна за ядене и животът щеше да престане да съществува.

– Как мислиш, защо дърветата, тревата и растителността не са сплескани от закона за гравитацията? – попита Слави.

– Защото фотосинтезата е по-силна! – бързо отговори Крум. – Дърветата и цветята се покланят на Бога, докато се издигат все по-високо всеки ден. Минералите, водата и хранителните вещества от почвата са създадени с една цел, да им се даде повече маса, за да достигнат до слънцето.

– Като се замисля, това ми звучи невероятно, – повдигна вежди Слави.

– Всичко, което Бог е създал, се стремя към Светлината, – широка усмивка се разля по лицето на Крум.

– Това е невероятно! – възкликна за втори път Слави. – Въпреки силата на гравитацията, която ме дърпа надолу, въпреки болката, смъртта и агонията, които съм преживял по време на изкачването, аз се радвам на закона, действащ в мен, който ме дърпа нагоре, все по-високо и по-високо. Против волята ми. Против тежестта ми. Против собствената ми преценка. Против здравия ми разум. Има висш закон, който ме дърпа нагоре.

– Всяка скала, която изкачваме, ни позволява да погледнем назад с удивление и поклонение. Всяко плато, което оставяме зад гърба си, ни кара да паднем по лице и да благодарим на Бог за Неговото слово. Когато се изкачваме, ние стоим на изпитана истина и не можем да не ѝ се радваме, – обобщи тържествено Крум.

Стоян тежко въздъхна:

– Мозъците ни са програмирани да запомнят болката.

– За това не докосваме нагорещена печка, защото ще последва изгаряне, – потвърди Таньо.

– Какво да кажем за грешките, които са по-дълбоки? – повдигна вежди Стоян.

– Имаш предвид, като думите, които бихме искали да върнем, обещанията, които сме нарушили, …… – започна да изброява Таньо. – Вината се появява отново и отново, когато най-малко я очакваме.

Тук се промъкна срамът, който се опитваше да ги убеждава:

– Вие завинаги се определяте от вашите провали.

– Чуй какво казва Словото, – закани се с пръст Таньо, – „Няма осъждане за онези, които са в Христос Исус“. Забележи, не по-малко, дори не и отложено, а в случая никакво осъждение.

Ако срамът ви тежи, поемете дълбоко въздух и приемете Истината.

Изговорете я на глас:

– Не се определям какъв съм от най-лошите си моменти. Аз съм ново творение, напълно простено, дълбоко обичано и истински свободно.

Николай се опитваше да се ориентира по маршрута без карта.

Направи доста опити да достигне мястото, за където бе тръгнал, но не се получаваше, въпреки че бе напълно убеден:

– За какво ми е карта или помощ от някого? Сам ще си намеря пътя за там.

Направи два обратни завоя и стигна до съмнителен еднопосочен чакълест път, водещ към никъде.

Накрая спря и въздъхна дълбоко:

– Май ще трябва да се обърна към GPS-а си за да ме ориентира

Е, стигна там, където трябваше да бъде, но не мина без помощ.

Бог ни дава Своето Слово, мощна, но същевременно практична „карта“ за живот.

Той също така поставя мъдри хора в нашия свят, които могат да ни говорят истината.

Тези „карти“ ни насочват към разумни решения и ни карат да мислим добре, да действаме, както трябва, да обичаме чистосърдечно и да живеем пълноценно.

Ако забавим темпото, за да се вслушаме в Божите съвети, ще се движим по правилната траектория.

Само ако можехме да оставим настрана гордостта, нетърпението и дори собствените си идеи, за да се вслушаме, ще разберем, че Неговият път е правилния.